Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (38)

37.

Кумран

Давид и Алегра едва сдържаха вълнението си. Израелецът извади камъка от отвора на кухината в пещерната стена. Двамата ахнаха.

— Господи, Давид! Още една делва!

Грубото пръстено гърне стоеше на скритата лавица още от разрушаването на храма на Неемия. Давид внимателно го вдигна и го остави на земята. Няма и трийсет сантиметра висок, съдът беше затворен със същия напомнящ паница капак като другите, открити преди повече от четирийсет години. Той извади джобното си ножче и предпазливо преряза печата от мек черен катран. После бръкна в делвата и извади калъф от избелял жълт лен, който започваше да се разпада. Вътре имаше пергамент.

— Алегра! Това е свитък!

Тя кимна, онемяла от смайване. Историята на свитъците от Мъртво море се възвеличаваше като най-великото археологическо откритие на XX век. Чудеше се дали това няма да е успехът на XXI.

— Някой си е дал ужасно много труд да го скрие — отбеляза Алегра, когато се поуспокои.

— Проблемът е как да го измъкнем оттук, без да ни видят — рече Давид.

— Присвояване на държавна собственост, а?

— Страх ме е да не привлечем поток от бедуини, въоръжени с кирки и мотики. Предпочитам да го запазя в тайна, докато не приключа с превода и не узнаем съдържанието му.

— Ами ако на връщане ни спре израелски патрул? Ако претърсят колата… — замисли се Алегра.

— Не можем да го оставим тук! — едновременно отсякоха двамата.

— Речено — сторено! — ухили се Давид. — Предполагам, че просто ще трябва да рискуваме и да се надяваме, че капитанът и неговите момчета не са в настроение за претърсване. А сега трябва да се опитаме да придадем на кухината такъв вид, все едно е била открита още навремето — каза той и бръкна в раницата за четката си.

 

 

Определено нямаше да ги спрат за превишена скорост. Давид шофираше неестествено спокойно, а Алегра внимателно държеше в скута си безценния им товар. Юсеф Сартави ги следеше от дискретно разстояние и пусна един голям камион да го отдели от обекта му на наблюдение. Нещо го озадачаваше. Когато двамата се бяха върнали от руините, израелецът носеше раницата си извънредно предпазливо.

Когато Давид и Алегра подминаха отклонението за Йерихон, срещу тях се появи открит израелски камион, чиито две тежки картечници бяха насочени към предното стъкло на Онслоу. Алегра затаи дъх. Камионът бавно се приближи към тях. Израелските войници ги наблюдаваха подозрително, но след като се изравниха с ленд роувъра, видимо се отпуснаха. Камионът отмина по пътя си.

— Спасиха ни израелските регистрационни номера — поясни Давид. — Пък и моите изумителни шедьоври по вратите, въпреки че надписът „Еврейски университет“ не е гаранция. Тези момчета са се научили да не вярват на нищо.

По пътя се разминаха с още шест израелски патрула, но за тяхна изненада никой не ги спря. Въпреки това Алегра си отдъхна едва когато стигнаха в кампуса на хълма Скопус и пренесоха безценната си находка в новата си лаборатория.

— На арамейски е — обяви Давид, след като внимателно оставиха свитъка на бюрото. На лицето му се изписа смут. — Прилича на списък. Защо есеите са си направили такъв труд да скрият списък? — Смущението му се замени със смайване, когато причината за скриването на делвата му стана ясна. Той вдигна поглед от лупата си. — Това не само е пълният списък на свитъците, но и са посочени точните местонахождения на кумранските пещери, в които есеите са съхранявали библиотеката си.

— Това обяснява защо беше скрит толкова добре — отвърна Алегра. — Ако някой го открие, той ще го отведе при всички останали документи.

— Точно така. — Никой в областта на арамейския език не можеше да се сравнява с познанията на Давид и той го преведе със същата лекота, с каквато можеше да се справи с текст от иврит на английски. Намръщи се, докато четеше имената и местонахожденията на свитъците, после тихо подсвирна с уста. — Свитъкът Омега! Тук са посочени три преписа.

— Което го прави много по-важен от всеки друг — подчерта Алегра.

 

 

Давид разтърка очи. След два часа разчитане на списъка първоначалното му въодушевление бе заменено от разочарование.

— Посочени са три преписа на свитъка Омега, само че доколкото познавам Кумран, всички пещери от този списък вече са напълно проучени. Можем само да гадаем какво са изнесли и продали на черния пазар бедуините. Така загадката само става още по-голяма. Нямаме представа къде може да се намират преписите на свитъка Омега, нито дори дали все още съществуват — обезсърчено заяви той.

— Обаче знаем, че наистина са написани. Професор Росели го знаеше и някой го уби, преди да стигне до истината, а във Ватикана неистово пазеха тайната на свитъка — рече Алегра, замислена за разговорите си с Джовани.

— Възможно е да са се опитвали да разграничат Христос от есеите — все още песимистично посочи Давид. — Не е всеизвестно, но изредените блаженства в Христовата проповед на планината не са оригинални. „Блажени кротките“ има по-ранна форма в един есейски свитък, а „блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ идва от Свитъка на войната, открит в пещера номер едно. Христовите блаженства в евангелията се основават на блаженствата в свитъците от Мъртво море. Исусовото послание в Библията не е уникално и във Ватикана са готови на всичко, за да не допуснат това да излезе на бял свят.

— Съгласна съм с теб. И радиовъглеродното датиране може да реши този проблем. — Алегра реши, че е време да разкрие картите си. — Повторението на блаженствата е достатъчно, за да обясни изключителните усилия на Ватикана да разграничат Христос от Кумран, обаче има още една причина. Когато днес ти казах, че след време ще узнаеш всичко, нямах предвид себе си.

Давид се ухили.

— Помислих си, че за пръв път съм извадил късмет.

Алегра продължи и лицето му стана сериозно.

— Колкото и пагубна за догмите да е връзката на Христос с есеите, във Ватикана най-много се боят от свитъка Омега. Това, което ще ти кажа, ще изложи на опасност живота на един човек, затова трябва да си остане между нас.

Той кимна.

— Помниш ли Джовани Донели?

— Запознах се с него на вечеря у Патрик О’Хара. Още ли е във Ватикана?

— Сега е патриарх на Венеция. Неговият живот е в опасност.

Давид смаяно поклати глава, когато Алегра му разказа за службата на Джовани при папа Йоан Павел II и неговите подозрения към Петрони.

— Хич не си поплюват тези момчета в алено. Няма повече да го споменавам, но когато си готова, помисли си дали да не разкажеш на Йоси. Той ще осигури пълна закрила на Джовани.

Алегра кимна в знак на съгласие.

— Сигурна съм в това. Освен това, сигурна съм, той вече е наясно, че Лоунърган и Ватиканът ще отрекат всяко предизвикателство към уникалността на Христос или към датировката на свитъците в Рокфелеровия музей. Свитъкът Омега не е мит и неговото съществуване ще се посрещне с невъобразима ярост, ще го представят като пълна измама. Ако успеем да го открием, може би ще е по-добре да привлечем някого от Ватикана, преди да дадем каквито и да е изявления.

Давид се засмя.

— Това е малко радикално. Изобщо съществува ли такова създание? Освен Патрик О’Хара?

— Патрик би го направил, само че те ще го разпънат на кръст. Той няма научна репутация, въпреки че е правил на пух и прах мнозина корифеи от техния Григориански университет. Има един човек, който е по-подходящ.

— И къде го крият? Предполагам, че не е жена!

— Не, старците в алено се страхуват от жени, които са завършили университет — усмихна се Алегра. — Колкото и да е абсурдно, имам предвид самия Джовани.

— Какво те кара да смяташ, че патриархът на Венеция ще участва в каквото и да е изявление, особено ако животът му е изложен на опасност?

— Това е дълга история, но той е изключително широко скроен човек и в известен смисъл това ще му осигури някаква закрила. Ако пожелаят да се отърват от него, във Ватикана ще трябва хубаво да си помислят, за да не рискуват неизбежното следствие да се добере до истината за свитъка Омега. Джовани притежава огромен интелект, въпреки че го крие добре. Ако беше по-невнимателен, щеше да се препъне.

— Щом смяташ, че той ще го стори, струва си да опитаме, защото ако открием свитъка Омега, онези копелета във Ватикана ще платят всякаква цена, за да се докопат до него, преди някой теолог да успее да го анализира, и после свитъкът просто ще потъне в дълбините на Тайния архив — отвърна Давид. — Предполагам, че можем да отложим съобщението за този списък, и това ще забави Лоунърган и Ватикана поне докато се подготвим, макар че ми се ще да узная какво толкова има в хранилището на Рокфелеровия музей, та Лоунърган е толкова нервен.

— Съмнявам се, че има надежда да научим — въздъхна Алегра.

— Не знам… — Мислите на Давид се зареяха нанякъде и лицето му придоби заговорническо изражение. Той внимателно уви свитъка и го заключи в сейфа, после се отправиха към дома му за обещаната вечеря. И двамата се бяха умълчали, болезнено съзнавайки разтърсващите последици от откритието си.

 

 

Апартаментът на Давид се намираше на булевард „Леви Ешкол“^[1], недалеч от Стария град, на последния етаж в стара каменна сграда, откъдето се разкриваше шеметен изглед към светлините на голям Йерусалим и крепостта на цар Давид.

— Впечатлена съм, Давид. Страхотен готвач си! — възкликна Алегра, когато домакинът с драматичен жест поднесе ястието на масата.

— Песахски чунт с пълнен патладжан.

— Песахски чунт ли?

— Много крехко, надявам се, месо, готвено бавно с картофи и яйца. Шалом! — И той вдигна чашата си с вино.

След вечеря двамата излязоха на балкона с по чашка кафе. Златисти багри обливаха града и мастилената чернота на нощта придаваше неземен вид на гледката. Те спокойно се облегнаха на перилата, като си разменяха шеги за напредъка на проучванията си и измисляха начини да ядосват Лоунърган, басирайки се на една вечеря кой пръв ще го накара да избухне.

Давид се поклони ниско над ръката на Алегра, театрално скрепявайки баса с целувка по обърнатата й нагоре длан. Тя го погали по бузата и нежно повдигна лицето му нагоре, за да срещне погледа й. Устните му докоснаха нейните и младата жена отвърна с тихо охване. Страхът и опасенията й от връзката с мъж се изпариха във вечерния въздух, когато Давид я прегърна. Алегра затвори очи и се наслади на мига. Устните му се притиснаха към нейните и тя изгуби всякаква представа за място. Сякаш си принадлежаха един на друг и той знаеше как да й замае главата. Ръцете му се плъзнаха надолу от кръста й и притиснаха тялото й към неговото. Алегра го зацелува, настойчиво, страстно. Той усещаше сърцето си така, все едно биеше в гърлото му, и изгуби дар слово. Като продължаваше да я притиска към себе си, Давид я поведе към спалнята — уханието на косата й още повече разгаряше желанието му.

— Отдавна не съм го правила, Давид — прошепна Алегра.

Тялото й се изви към неговото, двамата се стопиха един в друг и бавно се свлякоха на пода.

 

 

Когато съобщението се появи на компютърния екран, Алегра се усмихна. Имейл от Джовани.

„Buongiorno.

Ho una sorpresa^[2]. Пристигам в Йерусалим.

Идната седмица ще бъда няколко дни в града. Има една конференция за междурелигиозния диалог, на която формално, макар и със закъснение, ще предам юздите на своя наследник и ще представя окончателен доклад за реакцията на Католическата църква към исляма и юдаизма. Ти несъмнено помниш ватиканската политика. Нищо не се е променило и Венеция е прекрасна глътка чист въздух. Получих имейл от стария си приятел Патрик О’Хара, който само те хвали. Пише, че се справяш блестящо — не съм и очаквал друго. Вечеря?“

Най-добри пожелания от твоя стар приятел Джовани

След толкова много време най-после щяха да се срещнат лице в лице. Бяха разменили много имейли, ала често се бяха разминавали с няколко седмици в различни държави по света. Сякаш вселената все ги държеше разделени. Алегра припряно написа:

„Идеята за вечеря е страхотна. Искаш ли да те посрещна на летището?“

Отговорът на Джовани се получи моментално:

„Мерси, но Патрик вече се ангажира с това (сигурно ще ме чака с бутилка ирландско уиски). Ако си свободна в сряда вечер, ще те оставя да избереш ресторанта.“

— Какво става? — попита влезлият в стаята Давид.

Той се наведе и я целуна по рамото.

— Джовани пристига в Йерусалим — обърна глава към него Алегра.

— Чудесна новина. Кога?

— Патрик ще го посрещне на летището другата седмица и аз организирам вечеря в сряда вечер. Ще дойдеш ли с нас?

— На вечеря не. Не сте се виждали от години и ви трябва време да наваксате, обаче мога да ви хвърля в ресторанта с Онслоу и после да дойда за по чашка. Ще ми бъде приятно да се срещна пак с него.

— Не съм сигурна, че ще му допадне пътуването с Онслоу, но пък той е италианец, а аз винаги съм подозирала, че си се учил да караш кола при нас.

 

 

В Нумеро Венти все още имаше свободни маси, когато Ели съпроводи Джовани и Алегра до масата им до прозореца. След малко един добре облечен арабин любезно се усмихна на келнера и му даде знак, че иска маса зад тях.

— Давид е очарователен човек — с едва доловими тъжни нотки в гласа рече Джовани.

— И също като теб има много таланти — отвърна Алегра. — Още не е решил, но оная вечер ми каза, че обмисля дали да се кандидатира на изборите от партията на Йоси.

— Ако дори съвсем малко прилича на баща си, ще постигне огромен успех. Йоси сигурно е един от малкото израелски политици, които виждат, че сегашната политика не може да успее.

Алегра кимна.

— Твоят приятел Ахмед Сартави има подобни възгледи и изглежда, че обикновените палестинци започват да приемат неговия начин на мислене. Той смята, че ако успее да създаде палестинска държава, воюващите групировки също ще се присъединят.

— В известен смисъл смъртта на Ясер Арафат разкъса порочния кръг — отбеляза Джовани. — На обикновените палестинци им е дошло до гуша от насилието, на израелците също. В хора като Ахмед Сартави е единствената надежда за мир, както и като Йоси. — Италианецът си спомни за риболова. — Пратих на Ахмед своите най-добри пожелания за палестинските избори и се моля за него.

— Ще се срещнете ли, докато си тук?

— Много ми се иска, но някой от по-фанатичните му противници може да използва това срещу него. Мар’От демонстрира, че мюсюлмани и християни могат да живеят в мир, но дори там промяната се извърши постепенно и хората трябва да имат време, за да се приспособят. Сигурна ли си, че Давид не иска да вечеря с нас?

— Абсолютно. Той знае, че имаме нужда да останем сами, за да наваксаме пропуснатото. — Алегра постави ръка върху неговата. — Дължа ти обяснение… след всичко, което преживяхме заедно. Изпитвам угризение, че съм изневерила на дружбата ни.

— Излишно е — отвърна Джовани. — Особено след онова, което се случи.

— Надявам се, че и ти не се чувстваш гузен за това. Беше прекрасен миг.

— Чувствам се гузен, че исках още много такива мигове — кисело се усмихна той. — Знам, че го отричаш, обаче бях гузен, когато толкова внезапно напусна Църквата. Това ли беше причината?

— Не. — Спомените я връхлетяха.

Усмивката на Джовани се стопи, когато Алегра му описа събитията от онази ужасна нощ в Милано.

— Страшно съжалявам — промълви накрая той. — Защо не ми каза?

— Бях в шок, Джовани. Мислех, че съм ти изневерила. Трябваше ми много време, за да видя всичко в перспектива.

— Петрони трябва да си понесе наказанието за това. Прекалено дълго крием такива неща в Църквата.

— Ще ми се да можеше, но това означава само моята дума срещу най-могъщия кардинал в цялата Католическа църква. Реакцията на Ватикана ще бъде ужасна.

— Да, но все повече хора ни напускат. Виж какво се случи в Бостън. Църквата от години закриля педофили и други сексуални изроди. В края на краищата кардиналският сан не освобождава никого от отговорност. Ще можеш ли да поемеш последиците?

— Ако смятах, че това ще го изправи пред правосъдието, разбира се — предизвикателно заяви Алегра.

— Тогава трябва да помислим как да го направим. Дотогава може би ще успея да го пипна на друг фронт.

За пръв път, откакто го познаваше, Алегра чуваше, че Джовани възнамерява да „пипне“ някого.

— Петрони и Ватиканската банка отдавна въртят тъмните си далавери — продължи той. — Спомняш ли си, разказвах ти, че точно преди да го убият, папа Йоан Павел уволни своя държавен секретар.

— И че се е канил да уволни Петрони и да разследва Ватиканската банка — кимна Алегра. — Отлично си спомням.

— Навремето главата на масонската ложа „Пропаганда две“ беше Джорджо Феличи, сицилиански главорез, който действаше под прикритието на милански банкер. Сега оглавява наследницата на П2 — П3, обаче, освен това разширява банковия си бизнес. По-рано имахме много доходоносна малка банка във Венеция, Банко дел Сацердозио.

— Свещеническата банка ли?

— Тя е създадена след Втората световна война от група богати венециански католически банкери, за да дава нисколихвени заеми на мизерстващите работници в лозята и на центровете за инвалиди и бедни във Венеция. Банко дел Сацердозио беше една от най-добре ръководените и доходоносни банки в Италия и Ватиканът притежаваше петдесет и един процента от акциите, за да не допусне някой да я овладее. Миналия месец акциите бяха продадени на Джорджо Феличи и той обяви за просрочени всички заеми.

Очите на Джовани гневно заблестяха при спомена за митинга, на който беше присъствал преди месец в малък лозарски масив, един от десетките, сгушени в южните подножия на скалистите заснежени върхове на Доломитите. Митинг, който разкриваше отчаянието и безнадеждността на местните хора, изправени пред перспективата някакъв безлик конгломерат коравосърдечно да отнеме прехраната и издръжката на семействата им.

— Ако знаех, щях да отида при папата и да отложа продажбата — рече Джовани.

— Сега не може ли да отидеш?

Той поклати глава.

— Преди няколко години Петрони участва в назначаването на Джорджо Феличи за финансов съветник на папата, затова имам нужда от доказателство. Започнах вътрешно разследване и когато събера достатъчно улики, ще отида при светия отец и ще настоя за цялостно разследване на Ватиканската банка.

— Папата може да възрази — отбеляза Алегра. — Особено ако го съветва Феличи.

— Феличи има силни връзки с мафията и Църквата би трябвало да прекрати всякакви отношения с него — с едва доловими стоманени нотки в гласа заяви Джовани. — В миналото сме притежавали компании, които са произвеждали бомби, куршуми и танкове, както и контрацептиви. Единствен критерий за притежаването на акции е била изгодата и подозирам, че пак е така. Ако папата не направи нужното, за да премахне тази помийна яма от собствения си двор, ще призова за публично разследване.

Щеше да прибегне до това само в краен случай, ала Алегра знаеше, че той няма да се поколебае.

— Неведоми са пътищата Господни — мрачно рече кардиналът. — И кой знае, ако разследването доведе до отстраняването на Петрони, може би дори ще успеем тихичко да измъкнем преписа на свитъка Омега от неговото скривалище в Тайния архив. След онова, което ти е сторил, той заслужава да лежи в затвора. Копеле.

Алегра за пръв път го чуваше да ругае.

— Само че няма да се зарадваш много, ако чуеш какви думи отправих към Господ — въздъхна тя.

Усмивката му донякъде възвърна предишната си топлота.

— Струва ми се, че Той ги е чувал и по-рано. Това ли ти отне вярата?

Младата жена утвърдително кимна.

— Обаче напоследък все си мисля, че около мен има нещо много могъщо. Просто не е католическо.

Джовани се усмихна.

— Не си изгубила вярата си, тя има много различни форми.

Алегра иронично го погледна.

— Това звучи доста странно от устата на един кардинал — усмихна се и тя. Изведнъж се почувства като едно време в „Ла Пицария Милано“. Двамата започваха да се отпускат в компанията един на друг.

— Не чак толкова. Промених се много, откакто бяхме в Милано. Престоят ми тук, в Йерусалим и Близкия изток, ми даде време да размишлявам и ме научи на доста неща. Запознах се с хора като Ахмед, които ме накараха да осъзная, че изповядват вярата си също толкова искрено, колкото и католиците. Според мен нашата доктрина, че католическата вяра е „единственият верен път“, причинява голяма вреда. Докато дойде време да си замина, бях стигнал до извода, че пътищата до Омегата и вечността са няколко и че Библията е само един от пътеводителите.

Духът се усмихна.

— И аз размишлявах много след убийството на професор Росели — отвърна Алегра. — Загубата му беше огромна, не само за „Ка Гранда“. Какво смяташ за неговата теория за произхода на ДНК?

— От гледна точка на научните аргументи тя е повече от вероятна, но подобно на много от наистина великите мислители в света, Крик и Росели много са изпреварили времето си. Повечето хора толкова са потънали в своите проблеми, че им е трудно да си представят дори отдалечените краища на собствената ни планета, камо ли че някъде из милиардите други галактики съществуват по-висши цивилизации.

— Способни да пратят кораби до други планети в космоса, надявайки се да посеят живот — добави Алегра. — Съгласна съм с теб. Когато комфортът им бъде нарушен, хората се чувстват застрашени и непосредствената им реакция е да отрекат всичко това като безсмислица. — Тя се наведе напред и сниши глас. — „Истината винаги излиза наяве“, това бяха твоите думи, когато осъзна, че няма да успееш да докажеш, че във Ватикана има препис на свитъка Омега. Когато убиха професор Росели, търсенето на истината се превърна в цел на живота ми и сега направих малка крачка напред. Знам, че ще го запазиш в тайна — с Давид открихме нов свитък от Мъртво море.

И Алегра тихо му разказа за находката.

— Това е чудесна новина — прошепна накрая Джовани. — Въпреки че е само списък, потвърждението, че съществуват повече преписи на свитъка Омега, само по себе си е прекрасно откритие.

— Проблемът е, че даже да намерим друг препис на свитъка Омега, от Ватикана ще се борят със зъби и нокти да се сдобият с него. И ако успеят, ще го скрият. Най-малкото ще проведат неистова кампания да го обявят за фалшификат и много хора ще им повярват.

— Вярно е, затова ще ви направя едно предложение. Ако го откриете, аз ще бъда повече от щастлив да участвам в официалното изявление, където и да го дадете, и лично ще се погрижа за откритото обсъждане на свитъка в Църквата. По-късно, когато във Ватикана най-малко го очакват, ако се открие преписът в Тайния архив, те ще бъдат принудени да дискутират истината.

На Алегра й се зави свят от радост. С Давид бяха замисляли тъкмо това и тя се питаше как да повдигне такъв деликатен въпрос. А сега Джовани сам им го предлагаше. Бе подценила неговия интелект и макар само за миг, тя даде основание на Давид да ревнува.

— Хората като Петрони няма ли да ти попречат? — попита Алегра.

— Не, ако просто го направя. Време е Църквата да разреши свободомислието, иначе истинското Христово послание ще бъде изгубено завинаги.

Малко след като напуснаха ресторанта и се запътиха към Стария град за по чашка при Патрик О’Хара, Джовани и Алегра бяха последвани от добре облечения арабин.

Наблизо Том Шуайкър се готвеше да направи репортаж за следобедния бюлетин в Ню Йорк. Ватиканът не проявяваше признаци за отстъпление нито по въпроса за датировката на свитъците от Мъртво море, нито за осигуряването на достъп на хората, които можеха да докажат истината.

— Десет секунди, Джералдин… и камера…

— Включване на Том Шуайкър от Йерусалим. Изглежда, че се усилва натискът за хвърляне на повече светлина върху свитъците от Мъртво море, Том.

— На два фронта, Джералдин. Първо, датировката на свитъците, и второ, достъпът до тях. Преди няколко дни зададох тези въпроси на един от световноизвестните учени в областта, монсиньор Дерек Лоунърган.

За такъв надут самохвалко, Дерек Лоунърган прояви странна неохота да даде интервю, обаче Том настоя, ловко гъделичкайки самолюбието му и загатвайки, че ще бъде голяма загуба, ако се чуе само едната страна на историята. Самолюбието на Лоунърган се оказа лесна мишена.

— Монсиньор Лоунърган, вие вече дълги години решително защитавате ватиканската датировка на тези свитъци, а именно двеста години преди Христа. Сега обаче е оспорено основанието за този консенсус. Още ли държите на своята датировка?

— Няма никакво съмнение, мой човек. Тия свитъци със сигурност са от втори век преди Христа. Няма абсолютно никакво съмнение.

— Едно от основанията ви за датировката са монетите, открити в района на Кумран, нали така?

— Естествено. — Лоунърган вирна брадичка и покровителствено изсумтя срещу камерата, все едно всеки глупак трябваше да знае отговора на този въпрос. За миг ъгълът на ярките прожектори освети моравия белег, скрит под неподдържаната му брада.

— И все пак първият директор на L’Ècole Biblique твърдеше, че е открил монета с инсигниите на десети римски легион, но когато е била проучена от безпристрастни експерти, се оказало, че тя не само не е на десети, но и на който и да е друг легион, а е от Ашкелон и датира от седемдесет и втора година след Христа.

Лицето на Дерек Лоунърган започна да придобива цвета на белега му. Ясно се виждаше, че е бесен и на въпроса, и на необходимостта да му отговори.

— Касае се за злополучно недоглеждане и монетата явно е била хвърлена в руините много по-късно от случаен минувач — гневно отвърна той.

— Нима? И все пак на директора му бяха нужни повече от пет години, за да се поправи. — Учтивият, спокоен, почти небрежен подход на Том постигна търсения ефект. Лоунърган бе на ръба да избухне. — Един последен въпрос, монсиньор. Вярно ли е, че са били нужни почти шест месеца, за да бъде отговорено на заявката на двама учени за работа в музея?

— Израелският и италианският учен, за които говорите, са получили всестранно съдействие. — Видимият му гняв правеше отговора му още по-неубедителен.

— Благодаря, че участвахте в „Международен кореспондент“, монсиньор Лоунърган.

Том изключи микрофона си и тръгна към паркинга на Рокфелеровия музей. Чудеше се какъв натиск е нужен, за да накара Лоунърган да отстъпи, и съответно да принуди човека, който го командваше, да позволи достъпа до свитъците. Смущаваше го също усещането, че някога е срещал Лоунърган — усещане, което ставаше все по-силно, откакто беше забелязал белега на бузата му. Журналистът в него взе връх и той реши да открие липсващите части от мозайката.