Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (10)

9.

Рим

Заместник държавният секретар Лоренцо Петрони беше най-влиятелният архиепископ във Ватикана. След смъртта на папа Павел VI и избора на венецианския кардинал Албино Лучани за папа Йоан Павел I, Петрони бе станал главен секретар на новия свети отец, запазвайки контрола над огромните финанси на Ватиканската банка. Нищо не влизаше и излизаше от кабинета на папата, без да го види Петрони, или поне той така си мислеше, ала днес, по-малко от месец след избора на новия папа, Лоренцо беше дълбоко разтревожен. Кардиналите от Курията бяха избрали Лучани, смятайки, че ще могат да го управляват, но тихият кардинал от Венеция не бе оправдал очакванията им. Сериозно бяха застрашени самите кариери на архиепископ Петрони и държавния секретар, френския секретар Жан Вийо.

Петрони намръщено прочете докладната записка от отец Джовани Донели, личния секретар на Негово Светейшество.

„Негово Светейшество изрази желание малък брой свещеници и монахини да получат възможността да учат в светски университет. Целта е да се стимулира обмен на опит, за да може Светата католическа църква по-добре да реагира на промените в света и да се запознае с мисленето на новото поколение.“

— Обмен на опит! — Ядосан, че изобщо трябва да разглежда такова предложение, когато други събития излизат извън неговия контрол, Петрони смачка докладната и я хвърли в кошчето, като се питаше кой или какво може да е подтикнало светия отец изобщо да си помисли за нещо толкова опасно, дори да откриеха подходящи хора. Сепна го тихият звън на вътрешния телефон.

— Петрони!

— Негово Светейшество би желал да ви види, Ваше Високопреосвещенство.

— По какъв въпрос?

— Според мен във връзка с предложението свещеници и монахини да следват в университет — спокойно отвърна отец Донели. Беше свикнал със сприхавостта на главния секретар.

— Всичко щеше да е много по-лесно, ако бяхме сигурни — изсумтя Петрони и прекъсна връзката, облекчен, че не го викат по въпроса, от който се ужасяваше. Той бързо се овладя и насочи мислите си към това как най-добре да отклони предложението.

 

 

— S’accomodi!^[1]

— Искали сте да ме видите, Ваше Светейшество?

— Седни, Лоренцо. — Лучани се държеше учтиво, но необикновено студено — нещо, което Петрони не пропусна да забележи. — Онова предложение свещеници да следват в университета… Успя ли да се запознаеш с него?

— Не много подробно, Ваше Светейшество, но ще го сторя.

— Предложението си заслужава, non é vero?

— Определено, Ваше Светейшество. Макар да ми се струва, че има някои деликатни моменти, които трябва да бъдат обмислени, преди да продължим нататък.

— Например?

— Трябва да изберем подходящи хора и естествено, подходящ университет. От значение е също съдържанието на курсовете. Като имаме предвид всичко това, смятам, че ще е разумно да образуваме междуведомствена комисия, която да докладва по тези и някои други въпроси. — Лоренцо Петрони отрано бе открил стойността на междуведомствените комисии. Начело със съответния човек, в този случай самият той, такова предложение можеше да бъде погребано още преди да се изправи от земята. Ако някой си спомнеше да попита, можеше още повече да се протака с предварителен доклад, докато авторът на предложението се заемеше с нещо друго.

— Междуведомствените комисии са много полезни. Понякога — многозначително прибави папата. Не за пръв път арогантността на младия Петрони го бе накарала да подцени съперника си, а и нямаше да е за последен.

— Вече получих изключително благоприятен отговор от ректора на „Ка Гранда“, държавния университет в Милано.

— В Милано има отличен католически университет — възрази архиепископът.

— Това ни е известно, но вече сме решили. — Светият отец рядко използваше папското множествено число, поради което употребата му сега придаде окончателност на думите му. — Искам префектът на Конгрегацията за духовенството да предложи четири номинации. — Обичайната топлота отсъстваше от усмивката на Лучани.

Бесен, че са го надиграли, Петрони влетя обратно в кабинета си. Излагането на младите католически свещеници и монахини на опасностите на неуправляемия външен свят рискуваше да поквари умовете им, ала предложението за университета можеше да почака. В момента неговият най-голям проблем беше папското разследване на Ватиканската банка, за което се носеха слухове.

Седмица по-късно Лоренцо Петрони, по-загрижен от всякога, беше повикан при държавния секретар.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, веднага идвам.

Пребледнял, кардинал Жан Вийо се бе строполил на един от пурпурните дивани в кабинета си. На масичката до препълнения с фасове пепелник лежеше брой на „Лосерваторе политико“. Водещото заглавие не можеше да е по-лошо: „Великата ватиканска ложа“.

От членуването в масонска ложа, особено такава с връзките на П2, имаше значителна полза, но Католическата църква беше напълно наясно със „синовете на злото“. Всеки католик, чието масонство бе доказано, подлежеше на отлъчване и редакторът на „Лосерваторе Политико“, недоволен бивш член на П2, публикуваше списък със сто двадесет и един видни католици, членове на масонски ложи. Името на държавния секретар беше начело на списъка наред с още неколцина кардинали. Стомахът на Петрони се сви. Бяха го приели за член едва предишната седмица.

— Току-що ме уволниха — съобщи направо кардиналът.

— Заради списъка ли? — хвърли поглед към вестника Петрони. — Може ли?

— Няма те в него.

— Не разбирам, Ваше Високопреосвещенство — отвърна младият архиепископ, като се опитваше да скрие облекчението си.

— Ти си приет за член, обаче още не си обработен.

— Съжалявам, че са разкрили името ви, Ваше Високопреосвещенство — със закъснение изрази съчувствието си Петрони. — Май че този път съм извадил късмет — добави той, търсейки потвърждение, че наистина се е отървал.

— Не съвсем. Папата възнамерява утре да те освободи от всичките ти задължения. Вчера получи предварителен доклад за дейността ти във Ватиканската банка и предвижда подробно разследване на всички ватикански финанси. Ако това стане, няма нужда да ти казвам, че ще бъдат повдигнати криминални обвинения, които ще пратят някои от нас зад решетките за много дълго.

Лоренцо Петрони се върна в кабинета си също толкова блед, колкото и държавния секретар. Мислите му бяха в смут. Не можеха да допуснат такова разследване. Трябваше да се посъветва с Джорджо Феличи, младия сицилианец от П2.

 

 

Джовани Донели се запъти към папската трапезария на третия етаж в Апостолическия дворец във Ватикана. От избора на Лучани бяха минали трийсет и два дни и днес папа Йоан Павел I го беше поканил на вечеря насаме.

По молба на Лучани сестрите от папските покои бяха приготвили проста вечеря от бульон, телешко, пресен фасул и салата.

— Изглеждате загрижен, Ваше Светейшество — отбеляза младият духовник.

— Част от това, което ще ти кажа сега, Джовани, утре ще стане известно на всички, но някои неща няма да се разкрият. Видя ли „Лосерваторе Политико“?

— Изумих се, Ваше Светейшество — отвърна по-младият мъж. Масонството беше проклятие за него, още повече ложи, свързани с мафията.

Албино Лучани кимна с глава.

— Днес следобед освободих държавния секретар от задълженията му. Ще го върна във Франция, в един старчески дом, където се надявам да намери покой. На другите кардинали и епископи от онзи списък ще потърсим диоцези, където да размишляват и да нямат никакъв контакт с масонски ложи. — Това говореше много за характера на човека — горчиво разочарован и потресен, той все пак намираше време да мисли за онези, които бяха предали Църквата. — Прочете ли предварителния доклад за Ватиканската банка, който ти дадох за съхранение?

— Не, Ваше Светейшество, не бях сигурен дали трябва. Прибрах го в сейфа.

Лучани се усмихна. Ако бе на негово място, и той щеше да постъпи така.

— Трябва да действаме според същите принципи като във Венеция, Джовани. Нито ти, нито аз сме свикнали с ватиканската политика, но трябва да си запознат с всички неща. Когато имаш време, искам да прочетеш следствения доклад. Още не съм сигурен какво да предприема, но утре ще освободя архиепископ Петрони от всичките му задължения.

— Вашият главен секретар ли? — Арогантният и агресивен Петрони не му допадаше много, ала въпреки това се смая до какво равнище е стигнала корупцията и измамата във Ватикана.

Докато папа Йоан Павел I и Джовани продължаваха разговора си и монахините от папските покои си почиваха в кухнята, една фигура в черно свещеническо расо напусна папската спалня също толкова тихо, колкото беше влязла.

— Ватиканската банка е замесена в сериозна престъпна дейност поне откакто я управлява Петрони.

Джовани внимателно слушаше.

— През последните няколко години ние престъпно сме злоупотребили с положението си на Папска държава и с имунитета си за разследване от страна на италианските власти. Ватиканската банка е изпрала милиарди лири за мафията и сме забъркани в машинации с фалшиви фактури, изтръгнали от италианския народ още много милиарди. Имаме акции в компании, които произвеждат танкове и боеприпаси, и ми казаха, че по-малко от десет процента от над десетте хиляди сметки в нашата банка се използват със законна цел. Повечето са черни пари на мафиотските приятелчета на Петрони.

— Трябва да направим пълни самопризнания, Ваше Светейшество — мрачно заяви Джовани.

— Тъкмо такива са и моите намерения, включително факта, че по някое време Институто фармаколоджико серено е бил собственост на Ватикана.

— Голямата фармацевтична компания ли?

Папа Йоан Павел I кимна с глава.

— Един от техните най-масово продавани продукти е „Лутеолас“ — орален контрацептив. Известни са ти възгледите ми за нашата доктрина за контрацепцията, Джовани, но да осъждаш контрола над раждаемостта и в същото време да произвеждаш милиони контрацептивни таблетки, защото това ни носи пари, означава невероятно лицемерие. Обаче има един още по-деликатен въпрос. Разследването разкри, че тази година сме купили свитък от Мъртво море за десет милиона долара. Чувал ли си за свитъка Омега?

— Чувал съм, Ваше Светейшество, но нямах представа, че наистина съществува, камо ли, че Ватиканът го е купил.

— С теб се познаваме отдавна, Джовани, и когато мен няма да ме има, ти и други като теб ще поведете Църквата напред. Ако това, което научих, е вярно, свитъкът Омега ще ни принуди да преосмислим голяма част от доктрината си и това ще разстрои страшно много хора, но не бива да се дърпаме от истината. По моя молба един стар пенсиониран преподавател по история на Древния изток от университета „Ка Гранда“, професор Салваторе Фиорини, беше тук през последната седмица и тайно го преведе. Предаде ми доклад, който довечера ще прочета. Предварителното ми впечатление е, че освен останалите открития, свитъкът Омега съдържа ужасно предупреждение за всички нас.

 

 

Джовани се събуди от настойчивия звън на папския интерком. Той погледна будилника на нощното шкафче. Минаваше пет часа сутринта. Бързо намъкна халата си и се втурна по коридора, който свързваше неговото апартаментче с покоите на светия отец.

— Сестра Винченца! Изглеждате зле! — възкликна той, когато стигна до дъното на коридора. — Какво се е случило, за бога?

— Нещо ужасно, отче. Негово Светейшество… Той… — Сестра Винченца се задави и не успя да довърши.

Когато влезе в папската спалня, Джовани се смая. Негово Светейшество беше проснат на леглото с мъчително сгърчено лице и облещени очи. Очилата му се бяха плъзнали на върха на носа. По-младият мъж изпита странна и непреодолима потребност да запази спокойствие. Той се озърна към пантофите на папата, изритани до леглото, целите покрити с повръщано. Донели вдигна телефона на нощното шкафче и се обади на държавния секретар в Латеранския дворец. Кардиналът отговори почти незабавно.

— Mon dieu, c’est vrais tous ça? Господи, вярно ли е?

Гласът на кардинала, по-късно щеше да си помисли Джовани, звучеше съвсем бодро.

— Кога го открихте, сестро? — попита Донели.

— Точно преди да ви събудя, отче — отвърна сестра Винченца. По благото й старческо лице се стичаха сълзи. — Оставих кафето на светия отец пред стаята му в четири и половина, както винаги, и когато малко преди пет проверих, чашата беше непокътната, затова почуках и тогава… — Сълзите я задавиха.

— Сторили сте всичко, каквото сте можели — успокои я Джовани. — Направете си чаша чай — добави той, за да я ангажира с нещо.

— Вие искате ли, отче? — попита вечно загрижената за другите сестра Винченца.

— Само ако ви се прави.

Когато старата монахиня излезе, Джовани внимателно огледа мъртвия папа. За краткото време, през което бе държал ключовете на свети Петър, Албино Лучани беше обичан от мнозина, а някои се страхуваха от него. Той притежаваше непретенциозно обаяние и мекота, както и проницателен интелект. По-младият мъж погледна шишенцето с лекарство за ниско кръвно налягане, което папата държеше на нощното си шкафче, после пурпурната папка, която стискаше мъртвата ръка на светия отец. Документите, които се бяха пръснали по леглото, бяха част от доклада на професор Фиорини за свитъка Омега. Леден страх го прободе под лъжичката, докато преглеждаше съдържанието на страниците.

„И в началото, третите ще триумфират над първите и вторите… и цялото човечество ще бъде погубено.“

— Не пипайте нищо, отче — разнесе се стоманеният глас на Лоренцо Петрони, още по-зловещ заради липсата на каквато и да е емоция. — Някой знае ли, че папата е мъртъв? — Той беше гладко избръснат и облечен в официалните си архиепископски одежди.

Само няколко минути бяха изтекли, откакто Джовани бе предупредил държавния секретар. Още нямаше пет и петнайсет.

— Само сестра Винченца и държавният секретар.

— Трябваше да позвъните и на мен, отец Донели. За да предпазим сестра Винченца от медиите, се налага да я върнем в нейния манастир във Венеция. Веднага.

Когато в стаята се втурна държавният секретар, също облечен и гладко избръснат, Петрони спокойно съобщи:

— Случило се е нещо ужасно, Ваше Високопреосвещенство.

След малко дойде и папският лекар доктор Ренато Бузонети. Докато той преглеждаше тялото, Петрони систематично събра документите и папката от леглото, вдигна очилата, пантофите и лекарството на мъртвия папа, отиде до бюрото и взе папката с предстоящите уволнения и премествания, както и бележника със срещите на светия отец.

 

 

По-късно Джовани, който все още се опитваше да свикне с мисълта за тази загуба — и негова, и на Църквата, с удивление чу официалното съобщение за смъртта на папата по Радио Ватикана:

„Днес, 29 септември 1978 година, към пет и трийсет часа сутринта, след като не заварил светия отец в параклиса на покоите му, личният секретар на папата го потърсил в стаята му и го намерил мъртъв в леглото с включена лампа, като че ли е възнамерявал да чете. Лекарят, доктор Ренато Бузонети, който побързал да отиде в папската спалня, констатирал смъртта. Папата вероятно е починал около единайсет часа предната вечер в резултат на остър инфаркт на миокарда.“

— Радио Ватикана обърка всичко, Ваше Високопреосвещенство — изказа своя протест Джовани пред Петрони.

— Радио Ватикана предаде всичко абсолютно точно, отец Донели. Съобщението беше съгласувано с официалното изявление за пресата, което в момента се излъчва в ефир. С всички запитвания от страна на медиите трябва да се занимава Ватиканската пресслужба и ако пита някой друг, светият отец е бил заварен да чете „В подражание на Христа“. Ясен ли съм?

Петрони проследи с поглед младия свещеник и се запита каква част от доклада за свитъка Омега е успял да прочете. Щеше да има достатъчно време да се занимае с него, след като конклавът избереше новия папа. Надяваше се, че този път кардиналите от Курията ще постъпят както трябва и Църквата ще може да се завърне в правия път.

 

 

Том Шуайкър се готвеше за предаване, в което щеше да се присъедини към призивите за разкриване на истината за смъртта на Йоан Павел I. До този момент в Си Си Ен нямаше специален репортер по религиозните въпроси и въпреки че Шуайкър беше кореспондент на мрежата в предимно мюсюлманския средиземноморски Близък изток, като се имаше предвид сравнителната близост на Рим, от ръководството не се бяха противопоставили на искането му да отразява събитията във Ватикана. Те си нямаха и представа, че Том търси собствената си натрапчива истина — нещо, което определяше поведението му още от неговата младост.

— Тази вечер ще включим на живо Том Шуайкър от Ватикана. Том, все повече стават призивите за разследване смъртта на папа Йоан Павел. — Новините в нюйоркското студио водеше сивокосият, благодушен Уолтър Кейси — име, известно на всеки в Съединените щати.

Том кимна с глава, когато сателитът предаде думите до слушалката му.

— Така е, Уолтър. Уважаваният италиански вестник „Кориере дела Сера“ е само един от многото, които призовават Ватикана да разкрие истината.

— Смяташ ли, че Ватиканът крие нещо?

— Очевидно е. Ватиканът лъже за това още отначало, Уолтър, и измислиците са направо детински. Папа Йоан Павел Първи не е бил открит от своя личен секретар, както се твърдеше в първоначалното изявление на Ватикана за пресата. Сега вече ни е известно, че тялото е било намерено от сестра Винченца от папската прислуга, която е била отстранена, и Ватиканът отказва да съобщи къде се намира тя.

— Стои и въпросът за документите, които папата е четял точно преди да умре?

— Отначало Ватиканът заяви, че е четял книгата „В подражание на Христа“, но това твърдение отпадна, след като не успяха да я открият в папските покои, а се оказа, че е в стария му дом във Венеция. Сега Ватиканът настоява, че папата е преглеждал списък с нови назначения, но се предполага, че и това не е вярно и че е четял доклад за легендарния свитък Омега.

— Ще има ли аутопсия, как смяташ, Том?

— Оказва се огромен натиск за това, Уолтър, но Ватиканът се съпротивлява с аргумента, че каноничното право го забранява. Само че в каноничното право изобщо не се споменава за аутопсии, както установиха неколцина теолози. Италианските закони не позволяват инжектиране на балсамиращи течности до едно денонощие след смъртта без изричното разрешение на съдия, но въпреки това тялото на папа Йоан Павел е било инжектирано незабавно. Има много сериозни предположения, че светият отец е бил убит, навярно с дигиталин^[2], смесен с обичайното му лекарство за ниско кръвно налягане.

— Знае ли се дали е бил в добро здравословно състояние?

— Доктор Джузепе да Рос го е прегледал само няколко дни преди смъртта му. Думите на доктор Да Рос бяха, цитирам: „Non sta bene ma benone“ — „Не е добре, а много добре“. Неговият личен лекар във Венеция твърди, че Албино Лучани е бил отличен алпинист, без абсолютно никакви сърдечни проблеми.

— Благодаря ти за включването, Том. Това беше Том Шуайкър на живо от Ватикана, за подозренията за убийството на папа Йоан Павел Първи. Ватиканът съвсем наскоро съобщи, че конклавът за избор на неговия наследник ще се проведе на четиринайсети октомври, най-ранната възможна дата. А сега преминаваме към новините от Белия дом. Днес президентът Картър изрази увереност за мир в Близкия изток, след като миналата седмица подписа Кемпдейвидското споразумение между египетския президент Ануар Садат и премиер-министъра на Израел…

 

 

Същата нощ Том Шуайкър се мяташе в съня си, измъчван от репортажите от Ватикана. Кошмарите го преследваха още от детството му, прекарано в една бедна ферма за картофи в Айдахо, кошмари, които постоянно подтикваха стремежа му да намери покой и го връщаха към 1960-та, неговата дванайсета година. Баща му бе починал шест години по-рано. През онази година в малката им енория в долината на Снейк Ривър беше пристигнал нов свещеник, отец Рори Кортни.

 

 

Голямата кола спря пред къщата и пръсна кокошките във всички посоки. На старата дървена врата се почука.

— Аз ще отворя — извика на майка си Том и се затича по дъсчените стъпала, като прескачаше по две наведнъж.

— Отче! Моля, заповядайте — каза момчето, свикнало да вижда техния свещеник на прага.

Рори Кортни бе едър, около двайсет и пет годишен мъж, ала възрижата му коса започваше да оредява и му личеше, че надебелява. Дълбок белег пресичаше почти цялата му лява скула, резултат от пиянско сбиване като млад минен геолог.

— Благодаря, Том. Майка ти вкъщи ли си е?

— Кой е, Том? — извика майка му от кухнята.

— Отец Кортни, мамо.

Тя се втурна в дневната, като бършеше брашно от ръцете си и развързваше престилката си.

— О, извинявайте за бъркотията, отче. Седнете, моля. — Елънър Шуайкър припряно вдигна ръкоделието си от стария диван, малко смутена, че свещеникът я заварва в друго облекло, освен единствената й хубава рокля, която пазеше за неделя.

— За нищо, Елънър, за нищо. Няма да се бавя. Просто обикалям, наглеждам паството си. — Рори Кортни се държеше достъпно и Том с нетърпение очакваше посещенията му. Свещеникът винаги успяваше да намери време за малко футбол на ливадата отзад. Това донякъде облекчаваше болката от липсата на бащата, която момчето изпитваше от дълго време.

— Ще пиете ли кафе, отче?

— Може би следващия път, Елънър. Чудех се дали Том ще бъде свободен идната неделя следобед. Можем да слезем до реката — намерих едно страхотно местенце, където ще можем да промиваме пясъка за злато.

— Не знам как се прави това, отче — неловко отвърна Том.

— Аз знам и ще те науча. Само си вземи гумените ботуши, аз ще взема останалите неща, които ни трябват.

— О, много мило от ваша страна, отче — признателно отвърна Елънър Шуайкър. — Аз пък ще ви приготвя нещо да си вземете за обяд.

— Благодаря, Елънър. Ще се отбия сутринта след службата — обеща той и стана.

— Чао, отче. — Том и майка му изпратиха свещеника от верандата.

Големият стар буик на отец Кортни вдигаше облаци прах, докато се спускаше по склона.

 

 

Зимното слънце бе достигнало зенита си над гъсто залесената планина. Буикът леко се раздруса, когато отец Кортни прекоси поляната и спря до брега на бързотечащата река. Придошли от ранните дъждове, студените и бистри планински води клокочеха сред скалите.

— В тая река наистина ли има злато, отче? — развълнувано попита Том, докато дъвчеше една от кифличките, които майка му беше изпекла рано сутринта.

— Непременно.

Момчето помогна на отец Кортни да извади багажа: лопата, кирка, две кофи, яркосин пластмасов леген с малко сито и странна продълговата кутия с улеи, дълга около метър и двайсет, направена от лек алуминий.

— Какво е това, отче?

— Корито за промиване на злато. Помогни ми да го сложим на място.

Том последва отец Кортни на отсрещния бряг. Тоя нов свещеник, помисли си хлапакът, наистина му харесваше.

— Златото е по-тежко от чакъла, затова потъва на дъното, докато чакълът се премята през всеки от улеите и пак се връща в реката. — Отец Кортни постави два големи камъка от двете страни на коритото, за да го закрепи, вдигна лопатата и даде кирката на Том. Момчето широко се усмихна и въодушевено замахна с инструмента. Редуваха се да ринат и разравят и след десет минути усилена работа двете големи кофи бяха пълни с чакъл.

— Най-важното е да не сипваш прекалено много чакъл в ситото, иначе той ще прелее от другия край заедно със златото. Винаги трябва да виждаш ръбовете на улеите — поясни отецът, като бавно изсипваше чакъла в горния край на коритото. Водата го отнасяше, оставяйки утайката.

— Добре, Том, сега да видим дали сме забогатели — рече отец Кортни, ухилен до уши, и напълни една тавичка с черната утайка.

Като държеше тавичката точно под водата, той леко започна да я разклаща, за да вдигне по-леката материя на повърхността, и после я изля от съда. Изведнъж на дъното на тавичката проблесна нещо жълто.

— Отче! Вижте! — посочи Том.

Свещеникът извади зрънцето от черния пясък. Макар че беше голямо колкото грахово зърно, за Том то беше едва ли не самата златна жила.

— Видя ли, Том, казах ти, че тук ще намерим злато!

Това бе единствената „буца“ злато за деня. След още два часа извадиха от тавичката петнайсетина грама златни люспи, които отец Кортни сложи в пластмасово шишенце. Том беше на върха на щастието.

— Знаеш ли да шофираш, Том? — попита отчето, когато натовариха колата.

Момчето поклати глава.

— Е, качи се отсам и ще можеш да покараш на връщане. — Отец Кортни отвори лявата врата.

Том стъпи на стъпалото и се вмъкна зад белия бакелитов волан с лъскав хромиран клаксон.

— Хубава кола, отче.

— Харесва ти, Том, нали? Хвани волана — каза той и го прегърна.

Така пътуваха около километър и половина от речния бряг. Том маневрираше около дупките и локвите, ухилен до уши.

— Ако искаш, ще те науча да караш. След службата в неделя обикновено съм свободен.

— Мерси, отче. Страхотно — с блеснали очи отвърна момчето, когато отец Кортни пое волана. Вълнението му се превърна в смут, когато свещеникът свали едната си ръка от волана и започна да го гали по вътрешната страна на бедрото.

— Хубаво е да си близо до своя свещеник, Том. Бог иска да бъде така.

Отец Кортни хвана ръката му и я постави върху слабините си. На Том изобщо не му беше хрумнало, че отецът може да е разкопчал черния си свещенически колан, нито че е смъкнал ципа на черните си свещенически панталони. Черни. Свещенически черни. Грозно, зловещо черни. Отец Рори Кортни грижливо беше замислил целия излет, чак до разкопчаването на колана си. Съвсем просто, когато развълнуваното момче се бе обърнало с гръб към него, за да се качи в колата. Разчетът на времето беше резултат от дългогодишния му опит. Всеки път имаше жалби и Ватиканът всеки път ги скриваше и местеше своя свещеник, за да измъчва други нищо неподозиращи деца. Това бе третата му енория за три години.

Том се опита да освободи ръката си, ала отецът я държеше върху еректиралия си член. С ловко завъртане на волана той отби по странична пътека, която предварително беше избрал през седмицата. Буикът се насочи обратно към реката. Когато накрая излязоха от гъсталака, свещеникът угаси мотора и с две ръце започна да милва Том. За свой ужас момчето установи, че също е получило ерекция.

— Виждаш ли? Не ти ли е хубаво? — Отец Кортни с едно движение смъкна панталоните си, пак привлече ръката му и започна да мастурбира с нея, докато свърши с висок вик.

Зашеметен, Том седеше, притиснат към дясната врата, колкото може по-далече от свещеника.

— Няма никакъв смисъл да казваш на майка си, Том. Тя изобщо няма да ти повярва, но все пак може да те науча да шофираш, а?

— Не, мерси — намусено отвърна момчето. Ядосано. Засрамено. Смутено. Чувстваше се предадено. Цяла смесица от нови чувства, от които не успя да се избави дори след ожесточената си баня вечерта.

 

 

Когато Том отхвърли поканите на отец Кортни пак да промиват злато в реката, майка му се озадачи.

— Това ще ти бъде от полза, Том. Пък и той е наш свещеник, трябва да си му благодарен, че иска да прекара известно време с теб.

— Не, мерси.

— Но защо?

Том не й отговаряше. Реакцията му се изразяваше в това да избяга на горния етаж, да затръшне вратата на спалнята си и да откаже да излезе часове наред. Майка му се ядосваше, страшно се ядосваше. По цели седмици двамата се държаха много студено помежду си. После плъзнаха слуховете. С по-червено лице от обикновено, огромният Мич Кобърн, фермер четвърто поколение и църковен настоятел, очерта жалбите пред малкото събрание в неговата дневна. Елънър Шуайкър го слушаше с нарастващ ужас, докато я осеняваше истината за случилото се.

— Боби Шанахан, Хюи Тейлър и малкият Джими Осбърн. Всичките. Не ядат, подмокрят кревата, цупят се, абе просто не са на себе си. Първа заподозря нещо баба Тейлър. Дойде при мене и за свой голям срам… за свой голям срам аз й рекох, че не позволявам таквиз приказки в мойта енория.

Мич Кобърн иначе беше добродушен великан. Днес изглеждаше като прегазен от трактор Маси-Харис.

— Трябва да призная, че сбърках. Свързах се с епископа и той под секрет ми каза, че това не се случвало за пръв път. Кардиналът отстрани отец Кортни и другата седмица ще дойде да поправи нещата.

— Какво искаш да кажеш с това, че не се случвало за пръв път? — ледено попита Елънър. — Как си мисли, че може да поправи нещата тоя кардинал? — Стомахът й кипеше като перална машина. — Моят Том не е същият, откакто излезе с оня свещеник, и сега отказва да говори за това.

Лицето й беше пребледняло от гняв.

— Аз защитавах свещеника, а сега ти ми казваш, че се било случвало и преди! Само Бог знае какво е направил със сина ми, а аз трябва да остана в тая Църква, която закриля свещениците си и пренебрегва моето и всяко друго дете, до които допуска Рори Кортни и други като него. Да горите в ада ти, твоята безценна Църква и оня свещеник!

Мич Кобърн запремигва с клепачи от силата на майчиния гняв.

— Знам, Елънър, знам. Наистина е ужасно. Ужасно — можа само да отвърне той.

 

 

Том Шуайкър измъчено простена в съня си при спомена за една Църква, която предложи на всяко семейство по петдесет хиляди долара, ако всички се съгласят да запазят тайна. При страшния спомен за една майка, отказала да подпише, ако свещеникът не бъде низвергнат, и за един кардинал, заявил, че това е работа на Църквата, а не нейна.

Събуди се потен от спомена за едно градче, разтърсено от самоубийството на Боби Шанахан и Хюи Тейлър. От гняв към една Църква, която не можеше да прояви по-голямо безразличие, грубо пазейки имиджа си и оставяйки онези като Рори Кортни свободни да продължат към поредната енория и да погубят живота на още деца, всичко в името Христово.

 

 

Лоренцо Петрони имаше всички основания да бъде доволен. За папа бяха избрали поляка Карол Войтила, който прие името Йоан Павел II. Кардинал Вийо беше преназначен за държавен секретар, а архиепископът запази поста си на главен секретар, както и съответно контрола си върху Ватиканската банка. Само че оставаха два нерешени проблема. Обмисляйки наличните възможности, Петрони забарабани с елегантните си пръсти по бюрото. Бяха скрили свитъка Омега в една малко известна част на Тайния архив и бяха унищожили доклада. Оставаха старият преподавател от „Ка Гранда“ и отец Джовани Донели. Бързо трябваше да се справи с професор Фиорини. Налагаше се да приложи „италианското решение“. При първа възможност щеше да разговаря с Джорджо Феличи. Оставаше Донели.

Новият папа бе довел със себе си личния си секретар и Петрони беше уверил светия отец, че ще се погрижи за Донели. Разярен от хладнокръвието му в кризисната обстановка и неговата съпротива срещу ватиканското изявление за смъртта на Йоан Павел I, архиепископът веднага му бе намерил досадна канцеларска работа във Ватиканската библиотека с надеждата, че Донели ще напусне. Младите духовници, гневно разсъждаваше той, обикновено се управляваха много по-лесно. До този момент нямаше признаци Донели да възнамерява да подаде оставка и Петрони беше решил колкото може по-скоро да го прогони от Ватикана и коридорите на властта. Все още анализирайки възможностите, той започна да преглежда документите, приготвени за поднасяне на новия папа, като оставяше само онези, които смяташе за безобидни — проучване на светците… делегация от Опус Деи… молба от американския посланик в Италия за аудиенция при Негово Светейшество…

Следващият документ незабавно го ядоса. Беше предложението за следване на свещеници в университета. Съвсем беше забравил за това, ала сега изкуфелият дърт кардинал, който отговаряше за Конгрегацията за духовенството, надлежно пращаше четирите имена, за които бе настоял покойният Йоан Павел I. Петрони тъкмо се канеше да го прати в архива, когато му хрумна нещо. Той прегледа четирите имена — двама свещеници и две монахини. Поне тук не бе сбъркал. Имаше по-малка вероятност някой монах да се сближи с монахиня, ако други двама ги наблюдаваха. Нито едно име не му говореше нищо, което означаваше, че няма да може да контролира програмата, но ако включеше в нея Донели, помисли си архиепископът, щеше да го разкара от Ватикана.

И пак се запита каква част от доклада е успял да прегледа младият свещеник през минутите, докато беше останал сам в спалнята на мъртвия папа. Мимоходом си помисли дали да не приложи „италианското решение“. Донели и покойният понтифик бяха прекалено близки — щеше да е твърде рисковано. Шумотевицата около предположенията за смъртта на Йоан Павел I заглъхваше, а отстраняването на Донели можеше да предизвика мащабно разследване. Донели го безпокоеше още от първата им среща. Атлетичният млад духовник явно притежаваше остър като бръснач ум и изключителна способност с лекота да вниква и в най-сложните въпроси. Неспособен искрено да харесва когото и да е друг, освен себе си, Петрони бе реагирал като към всеки конкурент — със завист. Както обикновено, той подробно беше проучил миналото на Джовани, разкриващо много сплотена семейна среда. Несъмнено основна причина за способността на младежа лесно да се вписва във всякаква обстановка. В мислите му проблесна образът на собствения му жесток баща и Петрони подсъзнателно пренасочи огнената омраза към нищо неподозиращия Джовани. Докато това чувство буйно пламтеше в гърдите му, той обозначи младия духовник с една звездичка в черния си бележник. Верен на принципа, овладя гнева си и осъзна, че може да използва предложението за следване на свещеници в университета за своя изгода. Като пратеше Джовани на студентската скамейка, с един замах щеше да реши два проблема — да го елиминира от коридорите на властта и да му попречи да си изгради репутация. Нещо повече, това щеше донякъде да даде на Петрони контрол над тази нежелана програма. Той злобно се усмихна, зачеркна името на един от свещениците и го замени с отец Джовани Донели.

Отзовал се на повикването на Петрони, Джовани поспря, преди да почука на вратата на вътрешния офис. Той събра мислите си и прехвърли въпросите, които смяташе, че може да занимават архиепископа. Тази седмица кардиналите от Курията и Петрони отново щяха да обсъждат Втория ватикански събор и контрацепцията. Донели почука и влезе в кабинета.

— Седнете, отец Донели. — Петрони посочи с дясната си ръка поставения пред бюрото му стол с висока облегалка. Бюрото и собственият му стол бяха издигнати с няколко сантиметра, така че да гледа отвисоко на събеседника си. — Утре кардиналите от Курията ще се съберат, за да разгледат доклада за Втория ватикански събор. — Докато говореше, разсеяно разглеждаше фините си пръсти.

Джовани познаваше това поведение — престорено безразличие — и мигновено застана нащрек.

— Служили сте в малка енория, бихте ли ми припомнили коя? — попита Петрони.

— Маратея, Ваше Високопреосвещенство. Това е селце на юг от Неапол, на Тиренско море.

— А, да, спомних си. Кажете ми, как реагираха енориашите на Втория ватикански събор? — Този въпрос беше потенциално опасен. През 1962-ра, когато попитали папа Йоан XXIII защо е нужен Вторият ватикански събор, Негово Светейшество се изправил с дяволит поглед, отворил прозореца и отвърнал: „Искам да отворя прозорците на Църквата, за да виждаме навън и хората да виждат вътре“. Изправени пред подобна логика, кардиналите от Курията публично подкрепяха Втория ватикански събор, но вътрешната им опозиция беше опустошителна. Концепции като възможността обикновени хора да си осигурят спасение извън Католическата църква сериозно застрашаваха властта на духовенството.

— По време на Втория ватикански събор аз още бях олтарен прислужник, Ваше Високопреосвещенство. — Мислите на Джовани се върнаха към рибарското селце Маратея, където го бяха приели във вярата. Първият му ден като олтарен прислужник не беше определящ момент само за него, а празник за цялото му семейство.

 

 

Разположена високо над рибарското пристанище на Маратея, енорийската черква „Санта Мария Адолората“ се гушеше сред керемидените покриви на едно от билата на Апенините, които се спускаха към смарагдово сините води на залива Поликастро в Тиренско море.

Джовани Донели носеше бялото расо, което майка му беше довършила късно предишната вечер. Той се озърна към роднините си, които пристигнаха половин час преди службата, за да са сигурни, че ще седнат на първия ред. Баща му сияеше, майка му не можеше да скрие гордостта си, по-малките му братя Джузепе и Джорджо се опитваха да си придадат безразличен вид. Старите дъсчени пейки скърцаха, докато богомолците се настаняваха и отец Винченцо Абостини се готвеше да се обърне към тях. Отлично поддържаната черквичка нямаше амвон, ала Христос и Богородица със сигурност щяха да я одобрят. Олтарът бе покрит с най-фина бяла дантела, която селянките перяха всяка седмица. Високо на стената между двете мраморни колони зад олтара се издигаше статуя на Богородица в естествен ръст, изправена над малкото паство. В нозете й лъщяха шест златни свещника. Джовани и досега си спомняше как седеше на стъпалата, водещи към олтара, и слушаше отец Абостини, кротък и дружелюбен човек с голямо шкембе, оредяваща коса и зачервени топчести бузи.

— Получих послание от самия папа — започна свещеникът.

На 14 октомври 1962-ра, неделя, един и същи текст беше прочетен в десетки хиляди католически енории в целия свят, ала отец Абостини успя да го представи така, сякаш е лично послание до маратейските селяни.

— Папата ви благославя всички. Молете се за него. Под покровителството на Света Богородица Вторият ватикански събор се открива в Рим до гроба на свети Петър. Искам да прибавя и своето послание към това на папата. Знам, че мнозина от вас хранят огромни надежди към този събор, но, i miei amici^[3], разберете, че постигането на резултати ще отнеме време.

Като истински народен свещеник, Винченцо Абостини ги предупреждаваше да не очакват прекалено много. Той бе прекарал известно време във Ватикана и отлично познаваше страховитата мощ на кардиналите от Курията, които се противопоставяха на всяка промяна.

— Мнозина от вас, знам, са искрено загрижени за проблеми като контрола над раждаемостта, но ви предупреждавам, че промяната няма да настъпи за една нощ. — Ватиканът упорстваше със забраната на контрацептивите и това причиняваше огромна мъка на милиони католици. Той хвърли поглед към майката на Джовани, която седеше на първия ред. Предишния ден беше споделил вината на нейната изповед, седнали един до друг от двете страни на решетката в малката бяла дъсчена изповедалня. Подобно на мнозина други от паството му, измъчвани от ученията на Църквата. Догма, която нямаше нищо общо с Библията, а се определяше от факта, че Ватиканът използваше секса, за да запази властта си над масите.

— Свиквайки този събор, нашият многообичан свети отец проявява качества на велик ръководител — продължи отец Абостини. — По собствените му думи, той отвори прозорците на Светата Църква за „aggiornamento“, както го нарича папата, процес на обнова и осъвременяване на Вярата. Нашият понтифик отправи поглед и към юдейската вяра с мисъл за антисемитизма на Църквата в миналото. Вместо да отрича другите религии, той се възрадва на общата им духовност. Папата е истински народен човек. Той е като нас. Спомням си една история за него, когато се видял в огледалото и възкликнал: „Sono fa brutto“, „Колко съм грозен!“.

Смехът на маратейските селяни излъчваше обич към папата, който наистина бе „като тях“. Който поддържаше мнението, че Църквата трябва да ограничи йерархичността си и да е по-отворена. По-отзивчива към богомолците и света извън стените на Ватикана. В традицията на самия Христос, папа Йоан XXIII твърдеше, че селяните са най-важната част от Църквата. Вместо дърво с понтифика и неговите епископи на върха, той виждаше Църквата по-скоро като поле, всички стръкове трева, в което образуваха Народа Божи.

Тъкмо този възглед за Църквата беше направил незаличимо впечатление на Джовани и с напредването на кариерата му ставаше все по-убеден. Тази философия намираше дълбоко отражение в него и представляваше основите на неговото тълкуване на вярата и всичките й учения. Тази философия бе пътеводна светлина в миговете на съмнения и мрак. Тя му даваше вътрешна сила, която щеше да бъде подложена на жестоко изпитание в не толкова далечно бъдеще. Архиепископ Петрони и неговите поддръжници тайно се сплотяваха срещу всякакво отклонение от догмите и се готвеха да заглушат ехото на Втория ватикански събор. Само че на отсрещния бряг на Средиземно море щеше да бъде открита много по-голяма заплаха за тези догми.

 

 

— И какво каза за Втория ватикански събор отец Абостини? — попита архиепископ Петрони, ядосан от уклончивия отговор на младия свещеник.

Джовани внезапно се върна в настоящето, разбирайки, че макар да пита от коя енория идва, архиепископът отлично знае името на тамошния свещеник.

— Той подкрепи посланието на светия отец, Ваше Високопреосвещенство.

— Разбира се. А какви бяха възгледите на хората за Humanae vitae^[4]?

— Маратея е съвсем малко селце, Ваше Високопреосвещенство, но новините от света не остават незабелязани и много селяни следят „Католически седмичник“. Когато писаха, че канадските епископи допускат информиран избор по съвест относно контрола над раждаемостта, в същия източник се съобщаваше, че това е облекчило изключително много канадци от бремето на угризенията. Много маратейски селяни изразиха своето разочарование, Ваше Високопреосвещенство, че не са получили същото облекчение.

— Непокорството на канадските епископи не остана незабелязано, отче.

— Жителите на Маратея са рибари, Ваше Високопреосвещенство. Те хранят силна вяра, която много ги утешава в тежки времена.

Архиепископ Петрони се изправи иззад бюрото си, обърна се с гръб и отиде до прозорците, които гледаха към Ла Пиаца Сан Пиетро. Джовани остана седнал.

— Светият отец реши да започне пилотен проект, в рамките на който избрани свещеници и монахини ще следват в държавен университет. Аз се противопоставих, отец Донели, но папата е категоричен. — Петрони се върна до бюрото си, но остана прав, вперил отвисоко студените си сини очи в Джовани. Архиепископът не обичаше да пречупват волята му, дори да го е сторил самият свети отец. — Вие, отец Донели, сте избран да ръководите програмата и периодично да докладвате за нейната евентуална ефективност — продължи Петрони, като вледеняващо наблегна на думата „евентуална“. — Освен това трябва да се грижите по-младите участници да не излизат извън релсите.

— Аз вече имам научни степени по две дисциплини, Ваше Високопреосвещенство, по теология и химия — отвърна Джовани, силно озадачен.

Петрони присви очи и по-младият мъж моментално съжали за отговора си.

— Това ми е известно, отче — бавно отговори архиепископът. — Поне успях да убедя светия отец, че теологията трябва да продължи да се преподава там, където й е мястото, в праволинейните католически университети. Вие и другите трима ще бъдете записани за нова дисциплина — философия на религията. Подробностите, включително изискванията за докладите, са в тази папка. Искам само по един екземпляр от всеки доклад. Копия няма да има. Докладите трябва да се изпращат лично до мен и да включват обобщение на подхода на всеки преподавател с акцент върху отклоненията от учението на Църквата.

През идните години Джовани щеше да има причини да си спомня параноята на архиепископ Петрони.

— В края на тази година заминавате за Universitá Statale^[5] в Милано.

С това Джовани беше освободен, но амбициозният архиепископ не за последен път влияеше върху кариерата му. Както щеше да установи младият духовник, Светият Дух имаше странни проявления. Две седмици по-късно повикаха Петрони при новия папа.

— Avanti, Лоренцо. Avanti. — Светият отец му даде знак да се настани на едно от удобните кресла. — Преглеждах списъка с предложенията за нови назначения и си мисля, че е време да те освободим от душните коридори на Ватикана.

Сърцето на Петрони се сви. Основите на властта му бяха поставени във Ватикана и Ватиканската банка. Разочарованието му мигновено прерасна в гняв и той се зачуди кой може да го е изработил така. Опита се да се овладее, ала светият отец се усмихваше.

— Имам нужда от сигурен човек в Милано, Лоренцо. Ти си много добър архиепископ, но смятам, че ще станеш още по-добър кардинал, non é vero?

Без да даде никакъв външен знак за емоция, Петрони само кимна, докато вътрешно се поздравяваше.

— Благодаря ви, свети отче. Винаги на вашите услуги.

Той напусна кабинета на папата с огромно удовлетворение. Щом трябваше да служи извън Курията, кардинал архиепископът на Милано бе влиятелен пост, право по пътя към ключовете на свети Петър. Задоволството му не трая дълго. Рядко траеше. Когато се прибра в своя офис, той бавно и педантично се зае да преглежда личните досиета на другите кандидати за следване в университета. До този момент нищо необичайно — доказана вярност към Църквата, всички живееха в провинцията. Една кандидатка — Алегра Басети от Трикарико, се отличаваше от останалите с усърдието си в образованието — награди за научни успехи, най-високи оценки по всички дисциплини, изобщо умна девойка. Петрони знаеше, че от образованието й няма да има никаква полза, в края на краищата беше жена. Той натисна бутона на интеркома.

— Свържете ме с епископа на Трикарико — нареди архиепископът, ядосан, че си губи времето с организирането на следването на някаква бедна монахиня от затънтената провинция. Скоро щеше да открие, че никога не бива да подценява способностите на жените.