Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (27)

26.

Рим

— Джовани! Avanti, avanti. — Кардинал Салваторе Бруно, ръководител на Секретариата за нехристияни, се изправи иззад бюрото си, стисна Джовани за раменете и го целуна по двете бузи. И за капак разтърси ръката му в своите. — Benvenuto a Roma!

Салваторе беше едър мъж. Доста надхвърлил шейсетте, мургавото му лице бе набръчкано, старческите му кафяви очи бяха добри и мъдри. Когато навършеше осемдесет, вече нямаше да може да го избират в никой конклав и неговата мъдрост ужасно щеше да липсва на една Църква, която отчаяно се нуждаеше от хора, имунизирани против ламтеж за власт. Салваторе Бруно беше отишъл в Рим неохотно, убеден от духовници извън Ватикана, сред които епископ О’Хара, че Светата църква трябва да подаде ръка на другите религии. Религии, изповядвани със същата убеденост от също толкова свестни хора. Епископ О’Хара и Салваторе бяха провели и няколко разговора за бъдещата роля на блестящия млад Джовани. И двамата по-възрастни мъже предусещаха неговата съдба.

— Нямам думи да изразя колко се радвам, че си тук. S’accomodi, s’accomodi.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. Come stai? Надявам се, че сте добре.

— Не се оплаквам — отвърна кардиналът и старческите му очи проблеснаха, докато се потупваше по издутото шкембе. — Помисли ли как можеш да се справиш с този проблем за другите религии?

— Да, Ваше Високопреосвещенство, но сигурно ще имам нужда от известни напътствия. Отдавна отсъствам от Ватикана и честно казано този проект малко ме изненадва. Мислех, че позицията на Църквата е… хм…

— По-строга ли? — усмихнато довърши изречението кардинал Бруно. — На твое място не бих се безпокоил за това. Светият отец винаги е признавал значението на другите религии въпреки яростната реакция на обичайните заподозрени… — Той замълча, докато икономката му от трийсет и пет години им поднесе чай. — Благодаря, сестра Мария, аз ще го налея. Трябва да се упражнявам, за да не отвикна съвсем — отново се подсмихна Салваторе и изчака монахинята да се оттегли. — Пази се от държавния секретар. За разлика от хората, които те познават добре, кардинал Петрони не се впечатли нито от твоето повишение, нито от този проект, но ти вече си работил с него и смея да кажа, че познаваш възгледите му по тези въпроси. Той ми се обади — кисело се усмихна Бруно — и ме помоли да ти предам неговите поздравления. Освен това ме посъветва често да те пращам в командировки. Поздравленията ще си позволим да приемем скептично. Що се отнася до командировките, тъкмо такова е и моето намерение, макар и не по същите причини като на държавния секретар.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, Ваше Високопреосвещенство.

— Той иска да прекарваш колкото може повече време далеч от Рим. Неуверените хора от типа кардинал Петрони разглеждат всеки кадърен човек като теб единствено като вероятна опасност за собственото им положение.

Джовани за пръв път чуваше някой да нарича Лоренцо Петрони „неуверен“. Старият лъв може би знаеше нещичко за човешката психика.

— Докато си в Рим, съществува рискът другите кардинали от Курията да те забележат и впоследствие да станеш потенциален кандидат за ключовете на свети Петър.

Младият свещеник се засмя.

— Съмнявам се, че кардинал Петрони има основание за тревога в това отношение.

— Аз пък се надявам да има, Джовани. — В очите на Салваторе вече не блестеше дяволитост. — Най-добрите папи в цялата история на тази прекрасна Църква са онези, които никога не са се смятали за кандидати. Йоан Двайсет и трети беше от тях. Кардиналите от Курията смятаха, че избират старец, когото могат да управляват, а виж какво се случи!

— Вторият ватикански събор.

— Ветровете на промяната — съгласи се кардинал Бруно. — Някои от старците в червено оттогава се опитват да върнат духа в бутилката. Спомням си го с огромна обич. Той подлудяваше Курията, често се появяваше без знанието на кардиналите в техните отдели, просто за да си поприказва с персонала, и началникът на полицията в Рим накрая се предаде. — Салваторе изпитваше искрено удоволствие от спомена за този велик мъж. — По времето на папи като Пий Дванайсети често репетираха дни наред за заминаването на папата от Ватикана — знамена, музика, фанфари, почетни стражи, чинели. Йоан Двайсет и трети обикновено просто се качваше на колата и потегляше.

— Участвали ли сте в конклава през хиляда деветстотин петдесет и осма?

— Тогава бях най-обикновен свещеник, работех в Конгрегацията за духовенството. Ще ми се пак да съм си обикновен свещеник — замислено вметна кардиналът. — Бях тук, когато го избраха. Тогава не го съзнаваха, обаче Техни Високопреосвещенства бяха хванали много едър тигър за опашката. Un terremoto! Земетресение! Искам да ми обещаеш нещо, Джовани. Ако ти предложат ключовете на свети Петър, приеми ги.

— Ваше Високопреосвещенство, аз…

— Знам, знам. Изобщо не се замисляш за тези неща, но ако ти предложат, има защо.

Джовани напусна кабинета на кардинал Бруно, вдъхновен от новия си проект. Най-малко мислеше за ключовете на св. Петър. Мимоходом си спомни за Алегра и се запита дали трябва да се срещне с нея в Милано, ала също толкова бързо се отказа. Не искаше да я накара да се почувства така, сякаш я принуждава да му разкрие защо е напуснала Църквата. Реши да почака.

Щеше да мине много време, преди пътищата им да се пресекат. Дотогава световната академична общност щеше да забележи присъствието на изключително талантливата доктор Басети, а кардиналите извън Рим щяха да узнаят, че в лоното на Светата църква се е появил блестящ свещеник. Свещеник, който отново щеше да бъде повишен, този път в архиепископ, поне ако кардинал Бруно постигнеше своето. Две изгряващи звезди по съвсем различни пътища, които драматично щяха да се пресекат в алфата и омегата на Йерусалим.