Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Omega Scrool, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ейдриън д’Аже. Свитъкът Омега

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-694-7

История

  1. — Добавяне

12.

Трикарико и Милано

— Buona fortuna[1], Алегра!

Горният площад в Трикарико беше задръстен от изпращачи и от стария каменен балкон на двореца на епископ Алдо Мариети висеше грамадно знаме. Новините обикаляха бързо хълмистия район и всички селяни на километри наоколо знаеха, че от Ватикана са оказали тази чест на Алегра.

— Светият отец лично я е одобрил — съобщи синьора Фарини, ръководителката на „Дружината на Волята Божия“, на някой, който можеше да я чуе, въпреки доста фалшивото свирене на селския оркестър.

Музиката достигна кресчендо, когато единственият автомобил в Трикарико, шофиран от пълния епископ Мариети, се запровира сред навалицата. Бащата на Алегра седеше отпред, а самата тя заедно с майка си и двамата си най-големи братя се бяха натъпкали отзад в малката флавия. Баба й бършеше сълзите си, докато Джузепе се бе вкопчил в черната й рокля и бясно махаше с ръце. Черната му къдрава коса лъщеше на утринното слънце, което окъпваше с лъчите си гранитните скали на планините около Трикарико.

Трябваше им повече от час, за да изминат двайсетте километра до долината под селото. Епископ Мариети не се славеше с особено шофьорско майсторство и едва успяваше да насочва малката кола по неравния планински път, водещ до гарата и единствената железопътна линия, която обслужваше селата из хълмовете.

— Всички много се гордеем с теб, Алегра — заяви епископът, когато се качиха на малкия пустеещ перон. — Ти ще станеш великолепен посланик на Църквата.

— Ще се постарая да оправдая доверието, Ваше Високопреосвещенство. Обещавам.

Майката бършеше сълзите си, бащата сияеше. В далечината тъжно пищеше свирката на експреса Трент-Неапол, докато старият локомотив пъшкаше по склона по-надолу по линията. Скрибуцащият влак пристигна в облак пара и машинистът търпеливо изчака сякаш безкрайния ритуал на прегръдки и целувки. Свирката отново отекна в долината и влакът потегли.

— Arrivederci! Scriva presto![2]

Когато влакът се скри зад завоя и бясно махащата с ръце групичка изчезна от поглед, Алегра се настани в празното си купе с напукани кожени седалки и телени багажници. В мислите й цареше смут. Малко по-късно влакът намали скоростта заради стадо кози, които пасяха бурените по релсите и не бързаха да освободят пътя. Алегра така и не чу разгорещения диалог между машиниста и жестикулиращия сбръчкан козар, които надвикваха пухтенето на локомотива. Момичето мислеше за това колко трудно му е било да напусне дома си, за да постъпи в манастира оттатък дерето. Милано му се струваше на края на света. Влакът отново потегли и тя зарея поглед в гранитните хълмове и планинските склонове на Базиликата зад тях. Бунтовността и вълнението в душата й се сблъскваха с тъга и примирение. Accettazione и testarda.

В главата й се рояха толкова много мисли, че не й позволиха да се успокои и през цялото двайсет и четири часово пътуване Алегра спа на пресекулки. Когато влакът на Трениталия от Неапол през Рим пристигна на миланската Stazione centrale[3], във вените й нахлу адреналин. Тя слезе по абсурдно високите стъпала на вагона и се озърна за някой си отец Джовани Донели, докторанта, натоварен от Ватикана да я посрещне. Беше седем часът сутринта и край застаналата на перона Алегра се стичаха сякаш хиляди хора, които бързаха за работа. Искаше й се да обхване с поглед всичко едновременно — хората, модата, топлата светлина на кафенетата, миризмите, глъчката. Разбираше, че й предстои най-голямото предизвикателство в живота й, и жадно се взираше в навалицата.

Сякаш по даден знак от тълпата се появи духовник със сурова красота, тъмнокос и висок метър седемдесет и пет, съвсем малко повече от нея.

— Buongiorno, Signora! — Топлотата на широката усмивка, която сияеше на загорялото от слънцето лице на Джовани, веднага плени Алегра, сините му очи хвърляха заразяващи дяволити искрици. — Сестра Алегра Басети? — протегна ръка той. — Mi chiamo Giovanni Donelli. Benvenuta a Milano![4]

— Grazie, отче. Много любезно от ваша страна да ме посрещнете в такъв ранен час — срамежливо отвърна Алегра.

— Знам, че навиците умират трудно, но трябва да свикнете да ме наричате Джовани. — Донели пое очукания й куфар и я поведе през тълпата.

На Пиаца Дука Даоста цареше още по-голям хаос, отколкото на гарата, но това изобщо не смути таксиметровия шофьор. Клаксонът служеше тъкмо за този проблем и те се понесоха по Виа Витрувио към „Ка Гранда“, който се намираше наблизо в историческия център на града. Алегра се ококори — преходът от планинското селце Трикарико към Милано представляваше разтърсващ културен шок.

— Ще се отбия довечера да видя как сте — обеща Джовани, след като се увери, че Алегра официално е записана в университета. — E benvenuta di nuovo a Milano![5]

Не й отне много време да разопакова скромния си багаж. Със смесица от трепет и радостна възбуда Алегра се отправи да разгледа оживения стар университет. Построен през 1456-та, отначало го бяха използвали за болница, ала сега ренесансовите арки и вътрешни дворове подслоняваха хуманитарните факултети на миланския Università Statale. Седмицата, посветена на професионално ориентиране, беше в разгара си и накъдето и да се озърнеше, все й се струваше, че студенти раздават брошури и дипляни. Кандидати за Студентския съюз, покани за постъпване в какво ли не — от Дискусионното дружество на „Ка Гранда“ и литературни клубове до УНИЦЕФ. Имаше даже университетски киноклуб и съдейки по предстоящите събития, тя реши, че епископът на Трикарико може да бъде по-спокоен за разрешените само за мъже уестърни. След час затрупаната с информация Алегра излезе през главната каменна арка на „Ка Гранда“ и се запъти към миланската катедрала.

Ил Дуомо се намираше съвсем наблизо и когато стигна там, момичето известно време остана на площада, благоговейно вторачено в огромната черква. Три и половина хиляди статуи украсяваха покрива и каменните стени и над всички тях господстваше четирийсет и пет метровата златна фигура на Богородица. Петте пътеки в храма бяха разграничени от масивни каменни колони и високо над хора Алегра видя червената светлинка, бележеща мястото, където от 1841-ва се съхраняваше гвоздей от Истинския кръст. Третата по големина черква в света след „Св. Петър“ и катедралата в Севиля, строежът на Ил Дуомо беше продължил над четиристотин години.

Алегра бе обещала на баба си, че ще се моли за семейството, тъй като старата жена смяташе, че в Милано молитвите ще имат по-голяма тежест. Тя коленичи на една от пейките недалеч от олтара, където Наполеон беше коронясал краля на Италия, и безмълвно изрече думите: „Богородице Дево, радвай се! Благодатна Мария, Господ е с Тебе! Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба…“. Момичето я помоли Бог да закриля семейството й и да се грижи за нея по време на следването й. „Света Богородице, майко Божия, моли се за нас грешните…“

Сигурността, която й вдъхваше любимата й Католическа църква, не можеше да се изрази с думи. Дълбоко в душата си чувстваше, че е предопределена да служи на Църквата, и тя благодари на Господ за възможността да се учи, за да може да помага на другите. В наивността си Алегра не подозираше, че нейният стремеж към знание и дълбока духовност ще я поведе по път, изпълнен с мъка и смут, по който щеше да се озове в непознат свят на измама, свят на жестоката действителност на живота и смъртта.

 

 

Когато слънцето залезе зад Алпите на север от Милано, Алегра зачака Джовани в стаята си. Мисълта, че ще я посети мъж, я изпълваше със странно вълнение, макар да знаеше, че майка Алберта би се ужасила, въпреки че Джовани беше духовно лице. В света на майката игуменка на мъжете не биваше да се има доверие, освен в оживено помещение и дори тогава трябваше да се внимава. Свързаните с мъжете угризения на Алегра бяха дълбоко вкоренени и тя постоянно се бореше с тях. Един конкретен случай често се прокрадваше в мислите й и я караше да се моли за прошка.

 

 

Едва беше навършила шестнайсет години през ранната пролет на последната година в училище и една неделя следобед отиде на реката. Момичето отби от стария римски Апиев път и се спусна към брега през една от няколкото ферми край Трикарико. Зимните снегове все още покриваха най-високите върхове на планината, ала в по-ниските части се бяха стопили и реката клокочеше по тъмните камъни, огладени през вековете. Тя се разходи покрай брега, докато стигна до любимото си място в подножието на голяма скала, изправена като часови над един остър завой на реката и скрита от нивите зад дъбова горичка. Алегра се изтегна на тревата и когато топлите лъчи на следобедното слънце проникнаха през леката й памучна рокля, постепенно се унесе в спокоен сън.

По някое време се събуди, сепната от движение на известно разстояние от нея. Тя се надигна и инстинктивно закопча якето си, когато чу, че някой се приближава.

— Карло! Уплаши ме!

Младежът се ухили. Мургавото му лице бе загоряло от слънцето и дългият му черен перчем се спускаше над челото му.

— Извинявай. Не исках — отвърна момчето и се настани до нея.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попита Алегра. Въпросът й прозвуча по-обвинително, отколкото й се искаше.

Преди около два месеца Карло Валенти неочаквано беше пристигнал в Трикарико със семейството си, сицилианци от Марсала. Те бяха купили голяма ферма, повод за много клюки сред местните селяни. По сокаците на планинското селце се бяха разнасяли тъмни слухове за наркопари, мафиотски връзки и наемни убийци, пратени по петите на Карловия баща, ала наркопарите и мафията не бяха единствените теми за разговор, особено сред съученичките на Алегра.

— Той не е чак толкова хубав — твърдеше най-добрата й приятелка Ана.

— Малко е арогантен — смяташе Роза, друга от тяхната групичка.

— И самодоволен. Като всички сицилианци — съгласяваше се трета.

Карло моментално се бе превърнал в знаменитост сред момичетата от Трикарико.

— Видях те по пътя — искрено отвърна той, но не спомена, че я е наблюдавал предишните две недели и днес нарочно я е чакал да се появи.

— Карло Валенти! Ти си ме проследил дотук! — Макар и малко оскърбена от натрапването в любимото й място, Алегра кой знае защо се радваше, че е насаме с момче като Карло.

— Не е така — възрази той. — Понякога си мисля, че просто е предопределено да се случат някои неща. Такава е волята Божия — прибави момъкът. Последните думи му гарантираха успех с момичетата от Марсала, особено когато смяташе, че религията може да се окаже преграда, която трябва да преодолее. — Когато видях, че някой се спуска насам, просто се надявах да си ти. Така и се оказа.

Алегра усети, че се изчервява, и мислите й запрепускаха. Въпреки подозрителното му минало тя намираше младия сицилианец за интересен. Знаеше, че семейството й няма да го одобри, особено баща й, но дълбоко в нея звучеше настойчив гласец. Едно беше да е първа в класа и съвсем друго — да реализира възможностите си. Ако искаше някога да разпери криле и да полети към света отвъд планините на Трикарико, сякаш казваше гласецът, щеше да има нужда от мъж, малко по-отракан от несръчните местни младежи.

— Харесва ли ти Трикарико? — попита тя. — Предполагам, че тук ти е малко тъпо след Сицилия?

Карло сви рамене.

— Различно е и фермата иска бая работа. Предполагам, че животът е такъв, какъвто сам си го направиш.

Алегра кимна с глава и двамата се умълчаха. Подухваше приятен ветрец, реката успокоително ромолеше. Момичето започна да се отпуска и несъзнателно се облегна на своята скала-часови.

— Защо напуснахте Сицилия? — наруши мълчанието Алегра.

Карло разоръжаващо се усмихна.

— Баща ми несъмнено си е имал причини. За някои неща изобщо не питам, обаче на твое място не бих вярвал на всичко, което чувам. По-рано работехме в чичовата ми ферма в Марсала и когато се случи оная работа, баща ми реши, че трябва да се преместим и да си купим своя земя. — Той се наведе към нея и я целуна по бузата.

Сепната, Алегра се обърна към него и Карло я целуна по устните.

В първия момент момичето не знаеше какво да прави, после малко й се зави свят от топлото слънце и отговори на целувката. Отначало бавно, после му позволи да я прегърне и двамата се смъкнаха на земята. Усети твърдостта му да се опира в нея и изведнъж една част от нея влезе в спор с друга. Карло пак я целуна и започна да разкопчава роклята й.

— Недей… — неуверено рече тя със странно пресипнал глас. Преди да осъзнае какво става, Карло вече бе разкопчал сутиена й и когато зацелува зърната на гърдите й, Алегра пак реагира, притискайки се към него. Дланта му се вмъкна в гащичките й и й се стори, че се понася върху гребен на вълна. — Недей… — И ахна, когато той насочи ръката й към вече разкопчания си панталон. Беше влажен и твърд.

— Недей! Не бива! — започна да се съпротивлява Алегра.

Обзе я страх и угаси желанието й. Колкото повече се бореше, толкова по-здраво я държеше Карло. Грубо хапеше зърната й, продължавайки да търка ръката й в себе си. Сълзи потекоха по бузите й, когато момчето изви гръб назад и нададе глухо сумтене. Усети го по дланите си, отначало нещо топло, после лепкаво, докато накрая той я пусна.

Алегра се втурна обратно към селото, залитайки по речния бряг. По лицето й се стичаха парещи сълзи, задъхваше се. Когато се увери, че Карло не я гони, тя седна на един камък да се успокои. Накрая риданията й стихнаха.

Чак привечер успя да изтърка петната от роклята си и с все още насълзени очи, момичето коленичи до реката.

— Пресвета Богородице, съгреших пред Теб и небето и не съм достойна да събирам трохите под масата ти. — Тя помоли Божията майка да се застъпи за нея, защото знаеше, че сигурно ще гори в ада. Ясно си спомняше евангелието от Марко и за момента се стопи всякакво усещане за testarda. Монахините често цитираха евангелието. Нейният Бог казваше: „Ако те съблазнява окото ти, извади го; по-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в огнената геена, дето червеят им не умира, и огънят не угасва“.

През нощта Алегра лежа будна в общата спалня и риданията й бяха заглушавани от хъркането на родителите и братята й. Как можеше да получи прошка за такъв тежък грях! Спомни си думите на своя Бог и Спасител и истината започна да я осенява: това беше послание, напомнящо за злините на секса, толкова често подчертавани от епископа. Исус никога не би допуснал да изпадне в такова ужасно положение. Той бе съвършен. Матей пределно ясно говореше за неговото безбрачие. „Който може възприе, нека възприеме“ — заповядваше нейният Господ.

Случилото се между тях с Карло представляваше смъртен грях, защото тя го бе допуснала да започне със свободната си воля, и разбираше какво трябва да стори. Щеше да постъпи в местния манастир на Доминиканския орден и да посвети остатъка от окаяния си живот, за да се поправи. Мъката и угризенията вече сякаш започваха да заглъхват и Алегра си спомни за видението на света Катерина Сиенска, когато Пресвета Богородица държала Катерина за ръка, докато Христос й слагал пръстен. Това означаваше да пожертва всичките си мечти да опознае света извън Трикарико, ала каква скромна цена за този съвършен брак! Щеше да стане Христова невеста! Майката игуменка в манастира „Сан Доменико“ го описваше като мистичен съюз, дар, идващ направо от Господ.

 

 

Алегра се върна в настоящето, сепната от тихо почукване на вратата. Тя отвори и на прага застана отец Джовани с кошница, пълна с бисквити, кафе, сладки и шоколад.

— Най-важните неща за студентите!

— Заповядайте, отче — неловко отвърна тя. — Извинявайте за оскъдната обстановка — прибави момичето, канейки го да седне на единствения стол.

— Моля ви! Не се извинявайте. Моята стая е абсолютно същата. И не забравяй, викай ми Джовани. Настани ли се вече?

— Почти. Всичко ми се струва малко обезсърчаващо.

— Винаги е така през първата седмица, докато свикнеш и научиш кое къде е. За пръв път ли си в университет?

Алегра кимна.

— Беше пълна изненада, отче…

Джовани повдигна вежди и въпросително се усмихна.

— Простете, не съм свикнала да се обръщам към духовници на малко име.

— Това е част от програмата. Обясниха ли ти всичко в манастира?

— Не много, от… Джовани — поправи се Алегра, все още несвикнала с такава фамилиарност. — Всъщност майката игуменка като че ли не беше много въодушевена.

Джовани се засмя.

— Понякога промяната не настъпва лесно, но мисля, че в идеята на Йоан Павел Първи има последователност. — Черен облак засенчи мислите му при спомена за човека, към когото се отнасяше с такова огромно възхищение и уважение. — След всеки семестър ще трябва да пращаме кратък отчет във Ватикана — продължи той. — За нашите впечатления, отношенията ни с другите студенти, техните реакции, такива неща, но смея да кажа, че ще бъде чудесно, ако успеем да отворим прашните коридори на Курията за това, което се случва в истинския свят.

Алегра започна да се отпуска, свиквайки с компанията на мъж, който явно знаеше толкова много за всичко и в същото време бе толкова земен.

— Пристигнаха ли другите? — попита тя.

— О, не си ли чула? В диоцеза на отец О’Конъл има такъв недостиг на свещеници, че неговият епископ в последния момент получил разрешение да не праща никого. И не съм сигурен коя е била другата сестра, обаче миналата седмица тя напуснала ордена си, така че ще бъдем само ние с теб. Ако с нещо мога да ти помогна за настаняването, само ми кажи. Аз съм в стая четиристотин и петнайсет на същия етаж. Ако в края на седмицата ти се излиза навън, на няколко минути път пеш оттук има една страхотна малка пицария. В петък вечер правят разкошна пица на дървени въглища и великолепна паста, особено за бедни студенти като нас. — Джовани й пожела buonanotte и Алегра се почувства по-малко самотно.

Това се случи в началото на учебната година. По-късно, макар че все още я смущаваха някои преподаватели в „Ка Гранда“, тя посвикна с новата обстановка. С всяка следваща седмица установяваше, че с нетърпение очаква петъчните разговори с Джовани на вечеря в пицарията.

 

 

Алегра забързано се върна от книжарничката, която беше открила на една от малките улички в Милано, с антикварно издание на „Разкритите свитъци от Мъртво море“ на Джон Алегро в чантата си. Погледна си часовника и видя, че има време да стигне за встъпителната лекция на професор Росели за свитъците от Мъртво море, без да се налага да тича. Все още несвикнала съвсем с натовареното улично движение, тя два пъти се огледа и пресече Корсо ди Порта Романа, която водеше към университета. Вмъкна се в аудиторията точно когато лекцията започваше.

— Buongiorno. Mi chiamo професор Антонио Росели. — Дребен, петдесетинагодишен мъж с обветрено и набръчкано лице, професорът носеше оръфано сако и кръгли очила с черни рамки, смъкнали се по средата на дългия му римски нос. Бялата му коса висеше в безпорядък и скриваше големите му уши, тъмните му вежди бяха рошави като косата му.

Явно не отделяше много време за гребена си, помисли си Алегра, заинтригувана от дяволитата му усмивка.

— През следващите шест седмици ще се занимаваме със свитъците от Мъртво море — започна той. — Преди повече от две хиляди години тайнствената секта на есеите живеела в усамотеното село Кумран на северния бряг на Мъртво море. Те не били, както твърдят във Ватикана и други, саможиви и безбрачни монаси пацифисти, а едно от най-развитите и просветени общества в античната цивилизация. В начина си на живот те спазвали правилата, установени от питагорейците за древните елини. Облечени в питагорейско бяло, есеите ставали призори да се молят и също като питагорейците, били много добри астрономи, математици и вещи философи. — Професор Росели спря, за да натъпче лулата си. — В това хармонично общество, в което жените се смятали за равни на мъжете, работата преставала по пладне и те се къпели заедно голи за ритуално пречистване в някой от дълбоките басейни, които били построили в Кумран, а след това заедно изяждали простия си обяд. — Ентусиазираното отношение на професора към древното общество ясно личеше от думите му. — Есеите педантично отразявали всеки аспект от живота си в огромна библиотека от свитъци. Тяхната философия отчасти се изразявала в това да правят знанията си достъпни за бъдещите поколения. Когато през шейсет и осма година след Христа римските войски се отправили към Йерусалим, есеите скрили свитъците си в пещерите над Кумран. — Росели огледа студентите над очилата си. — Но след откриването на свитъците от Мъртво море се появиха слухове за един конкретен свитък, който разкрива много повече от начина на живот на тайнствената юдейска секта от първи век — заяви той с престорено заговорнически глас. — Някой знае ли кой е този свитък? — попита преподавателят.

Джовани усети, че го побиват тръпки.

— Свитъкът Омега — отговори той.

— Да, свитъкът Омега — с блеснал поглед потвърди професор Росели. — Съвременният еквивалент на „проклятието на мумията“. Щом го открие някой, започват да се случват тайнствени неща. Твърди се също, че съдържал пророчество за човечеството, ужасяващо предупреждение за цивилизацията. Толкова важна тайна, че мнозина явно са намирали края си в търсене на това неуловимо археологическо съкровище.

„Пророчество за човечеството.“ Джовани се замисли за видяното в покоите на папата и се зачуди дали има връзка между професор Росели и професор Фиорини, който бе написал доклада за Йоан Павел I. Джовани безуспешно се беше опитал да открие пенсионирания преподавател и сега реши да поговори с професор Росели след лекцията.

— А как са били открити тези свитъци? — Професор Росели, един от световните специалисти по Близкия изток, притежаваше рядката способност да пренася студентите си във времето и пространството и Алегра не бе единствената, която видя маранята, разкривяваща силуетите на хълмовете край Мъртво море. — Това се случило през 1947-ма…

 

 

Утринното слънце безмилостно прежуряше над бедуинските шатри, сгушени от двете страни на дългия прашен път, който още от Христово време се виеше от Йерусалим и водеше на изток към Йерихон и към мястото, където Йордан се вливаше в Мъртво море. Преди векове християнските поклонници се бяха изумявали от абсолютната безжизненост на водата и бяха дали днешното име на морето. На трийсетина километра от Йерусалим пътят се раздвояваше. Право напред реката образуваше границата с Йордания и пътят продължаваше за Аман. Надясно той завиваше на юг към Кумран, където скалите се издигаха като часови, охраняващи руините. Оранжевият кремък отразяваше слънцето и от искрящата морска повърхност се издигаше мараня. На отсрещния бряг се намираше Йордания, а също деретата и каньоните на библейските планини Моав и Едом.

Малкият Мохамед Ахмед ел-Хамед, по прякор ед-Дибор Мохамед Вълка, изруга изгубилата се коза и се закатери по скалите. Стигна до прашния скален перваз, където за последен път я беше забелязал, ала бързоногото животно не се мяркаше наоколо. Ед-Диб избърса потното си чело с опакото на дланта си и я изтри в мръсната си дреха. Изгубената значителна част от семейната прехрана струваше повече от живота му, затова момчето застана напълно неподвижно, заслуша се и обходи с поглед голите скали за признаци на живот. И тогава я видя. Отдолу приличаше на хлътнатина в скалата, ала сега Ед-Диб виждаше, че това е вход на пещера.

— Аха, козичке, ето къде си била. Ще се наложи да те изкараме навън — измърмори под нос той, вдигна един камък и безшумно се закатери по скалите, после спря и грижливо се прицели. И без прашка беше абсолютно точен. Камъкът влетя право през средата на входа.

Вместо да подплаши коза, Мохамед чу дрънчене на строшени грънци, което отекна в пещерата. Ед-Диб продължи да се изкачва и накрая стигна до входа. Провря се вътре, скочи на пода и се озова в тясна пещера с висок таван — най-много двайсет метра широка и около шейсет и пет дълга. Установил, че може да се изправи, той се огледа наоколо. Нямаше нито коза, нито стъпки във финия прах, нито каквато и да било друга следа от живот. Всъщност от близо две хиляди години никой не бе стъпвал в пещерата. В сумрака в отсрещния край от векове се гушеха в пясъците няколко пръстени делви. Тишината бе зловеща. Подобно на египетския селянин, който преди две години беше намерил делва с ръкописи в Наг Хамади, Ед-Диб се зачуди какви духове от миналото витаят в хладната тъмна пещера и бавно заотстъпва към входа. След два часа най-после откри козата.

Вечерта сподели със своя приятел Абу Дабу, който бе по-голям с цели две години и му се присмя на приказките за призраци.

— Ами ако в делвите има злато? — алчно рече Абу Дабу. Тъмните му очи отразяваха сиянието на тлеещите въгленчета в огъня.

— И на кого ще бъде това злато? — попита Ед-Диб, неуверен как да постъпят.

Приятелят му не се поколеба.

— Който го намери, негово си е — категорично заяви той. — Във Витлеем има един турски търговец, Али Еркан. Чичо е търгувал с него и той ще знае кой ще ни даде добра цена, без да разпитва за нищо.

Рано на другата сутрин, окуражен от разумния съвет на приятеля си, Ед-Диб го поведе нагоре по опасните скали. Спря точно под входа на пещерата и долепи шепа към ухото си, давайки знак на Абу Дабу да се заслуша. Чуваше се само шумоленето на вятъра из скалите. Абу Дабу нетърпеливо се провря покрай него, покатери се по натрошените камъни и изчезна в отвора. Когато Ед-Диб се спусна на мекия пясъчен под на пещерата, приятелят му вече беше в отсрещния край.

— Помогни ми — възбудено рече той.

Двамата измъкнаха най-голямата делва на слабата светлина при входа. Абу отмести големия пръстен капак и отскочи назад — в пещерата се разнесе смрад на гнилоч. Той покри лице с полите на дрехата си и се вторачи в делвата, после измъкна някакъв продълговат пакет.

— Не прилича на злато — без да крие разочарованието си, отбеляза Ед-Диб.

— Не — измърмори приятелят му, като опипваше древната ленена тъкан. Той нетърпеливо разкъса единия край и отвътре се появи руло от стара кожа. В останалите делви имаше още такива рула, които бяха невредими, както и хиляди късчета, резултат на гибелното въздействие на времето. — Каквито и да са тия неща, Ед-Диб, някой е смятал, че трябва да ги скрие, за да не ги намерят — заяви младежът, проявявайки присъщата бедуинска досетливост. — Ще ги пренесем в моята шатра и утре ще ги занесем във Витлеем.

 

 

Ед-Диб беше чувал, че понякога древен свитък може да струва доста пари, и сега здраво стискаше чувала от зебло.

— По кое време каза, че търговецът отварял дюкяна си? — за трети път попита той Абу Дабу.

— Не се безпокой — успокои го приятелят му. — Скоро ще се появи.

 

 

Както му бе навик през последните трийсет години, Али Еркан мина по Цар Давидовия път към своя антикварен дюкян край Площада на яслите във Витлеем. Коледните снегове отдавна се бяха стопили и градът, кацнал на един хълм на около осем километра южно от Йерусалим, започваше поредния си зноен ден. Камбанарията на черквата „Рождество“ се издигаше над всички сгради и Юдейската пустиня наоколо още от дните на кръстоносците, ала нито древната обстановка, нито нейното религиозно значение за вярващите имаха значение за Али. Стига вярващите да имаха пари за харчене, той щеше да бъде доволен. Пари за стотиците статуетки от маслиново дърво, изобразяващи Христос, Богородица и светците, пиринчени плочки и бокали или пъстри бедуински черги и възглавници. За по-взискателните клиенти пазеше фин сребърен филигран в очукания си сейф. Али обслужваше и взискателни, но по-безскрупулни клиенти, особено такива, които се интересуваха от стоката на черния пазар.

Когато наближи дюкяна си, вместо туристи, Али видя, че го чакат две бедуински момчета и едното стиска оръфан чувал от зебло.

— Какво искате? — измърмори търговецът. Той затършува за голямата връзка ключове, която носеше на колана под дрехата си, и отключи ръждивата решетка.

— Праща ни чичо ми — колебливо отвърна Ед-Диб. — Носим едни кожени свитъци, дето може да те заинтересуват.

Турчинът покани момчетата в дюкяна, който миришеше на подправки и маслиново дърво, озърна се в двете посоки на улицата и бързо затвори вратата след себе си. Той разчисти малко място на една маса в дъното и с помощта на стара сребърна лупа проучи странните знаци върху един от свитъците. Накрая остави лупата настрани и замислено зачопли големия си нос, след като не успя веднага да разчете древната писменост.

— Откъде ги взехте? — попита Али.

— От една пещера при Ям Хамела, Мъртво море — побърза да отговори Абу Дабу, защото не искаше Ед-Диб да каже нещо по-конкретно.

— Може и да представляват интерес, обаче ще трябва да ми ги оставите, за да направя някои проверки. Ще ви пратя вест след няколко седмици. Дотогава не казвайте на никого, че сте ги намерили, нито че сте идвали при мен. — С тези думи антикварят ги изпрати навън.

През следващите две вечери Али Еркан проучва находката на момчетата. Така и не успя да разчете писмеността, но три свитъка, изглежда, бяха защитени по-грижливо от другите, въпреки че единият беше на парчета. Той ги отдели от останалите, постави ги в кутии от маслиново дърво и ги скри в една кухина под дюшемето. Предишната седмица бяха идвали на проверка от Министерството на културните паметници, но ако дойдеха пак, едва ли щяха да търсят под пода. Али хвърли една черга върху тайника и реши да потърси съвет от Сирийската митрополия в манастира „Свети Марк“ в Стария град на Йерусалим.

 

 

— Какво толкова може да пише в тези свитъци, че да разтревожи Ватикана? — завърши разказа си професор Росели и рязко върна Алегра от Стария град на Йерусалим в аудиторията на „Ка Гранда“. — Явно няма никакво съмнение, че в миналото Ватиканът енергично се е противопоставял на тяхното публикуване — продължи той и в очите му отново заблещукаха пламъчета. Както щеше да установи Алегра, професорът обичаше хубавите загадки. — Още от тяхното откриване Ватиканът е спирал достъпа до свитъците, освен за група от неколцина привилегировани и в по-голямата си част католически учени от Европа и Съединените щати. Група, станала известна като Международния екип. И нещо странно: Ватиканът категорично твърди, че Христос не е имал нищо общо с есейската общност в Кумран, само на един хвърлей камък от мястото, където Йоан Кръстител го кръстил във водите на Йордан.

С напредването на лекцията присъщото accettazione на Алегра все повече се измъчваше, но когато погледнеше Джовани, той изглеждаше съвсем спокоен и това насърчаваше нейната testarda, бунтовната й страна, да се зарови по-дълбоко в твърдите догми на вярата й.

— Което кара някои да предполагат, че в свитъците и особено в свитъка Омега има нещо, което Ватиканът не желае да направи обществено достояние — продължи Росели. — Американката Маргарет Старбърд отбелязва, че авторите на Новия завет са използвали гематрия. Това е литературен похват, при който на буквите в думите се определят цифри. Сборът на някои изрази дава сакрални числа, които на свой ред изразяват скрит смисъл. Подозирам, че част от отговора се крие в така наречените числа на Магдалина.

Професорът взе тебешир и се обърна към черната дъска.

— Нито евреите, нито гърците имат отделни символи за числа и те се изразяват с букви. Например на гръцки — каза той, като пишеше на дъската:

„алфа α = 1

бета β = 2

гама γ = 3“

— И така нататък — поясни преподавателят, изписвайки цялата азбука чак до омега, Ω. — Което означава, че всяка дума на гръцки и иврит има числова стойност, която се получава от сбора на буквите. Маргарет Старбърд привлича вниманието ни към Христовото сравнение на царството небесно със синапово зърно. На гръцки синапово зърно е κοκκος σιναττεως, което възлиза на хиляда седемстотин четирийсет и шест. На пръв поглед описанието на царството небесно като синапово зърно изглежда странно, но е измамно елементарно. — Очите на професор Росели затанцуваха.

— Числото хиляда седемстотин четирийсет и шест е образувано от сбора на шестстотин шейсет и шест и хиляда и осемдесет. Като еврейски равин, Христос отлично е знаел значението на тези две числа. За есеите шестстотин шейсет и шест е представлявало слънчевата енергия на мъжкото начало. Много интерпретации на притчата за синаповото зърно са налудничави, но когато приемем, че другата част на сбора — числото хиляда и осемдесет, представлява лунната градивност на женското начало, смисълът става съвсем ясен. Тази притча не само свързва Христос с есеите, но числовият код на синаповото зърно е просто и ясно заявление от страна на Исус, че царството небесно не е изключително мъжко, а съчетание от мъжкото и женското, равновесие на ин и ян. Христовата числова стойност хиляда седемстотин четирийсет и шест на синаповото зърно съдържа изгубената женственост на християнството. — Професорът замълча за миг и като че ли се натъжи. — Ранните християнски отци брутално са потъпкали това послание. Някой може ли да ми даде пример?

За пореден път отговори Джовани.

— Всички преписи на евангелията на Тома, Мария Магдалина и Филип, гностическите евангелия, били унищожени по заповед на лионския епископ Ириней през сто и осемдесета година, защото застрашавали властта на мъжкото свещеничество.

Росели се вторачи в студента с растящо уважение. Не бе обичайно да откриеш, помисли си той, толкова очевидна интелигентна откровеност у католически свещеник.

— Или поне така си мислели ранните отци на Църквата — продължи Джовани, — но някой си направил труда тайно да пренесе преписи на гностическите евангелия по течението на Нил и да ги зарови в пръстена делва при Наг Хамади, където останали близо две хиляди години. Те били грижливо увити и един арабски бедуин ги открил, докато копаел сабах, подпочвения слой, с който фелахите наторяват посевите си по бреговете на африканската река. Днес много учени са на мнение, че тези паметници е трябвало да бъдат включени в Библията, за да осигурят равновесието между мъжкото и женското начало, което било потъпкано от ранните църковни отци.

— Също като свитъците от Мъртво море, открити само две години по-късно — прибави професор Росели. — Все едно че космосът е координирал момента на съответното им откриване, за да ги свърже. Отец Донели повдига един важен въпрос. В религиите на древните се наблюдава равновесие между боговете и богините и едва в сравнително късно време се възцарило мъжкото начало. Аз съм сред онези, които смятат, че доминираните от мъжете религии представляват опасно нарушение на баланса и в резултат са нанесли неизмерими щети на света. С появата на оръжието за масово унищожение доминираните от мъжете религии представляват заплаха за човечеството.

Това вледеняващо пророчество накара Джовани отново да се замисли какво знае Росели за съдържанието на свитъка Омега.

Професорът сякаш прочете мислите му.

— Ще бъде интересно да видим дали теориите на Старбърд за тайните числа в Новия завет идват от свитъка Омега. — Погледът му помръкна за миг. — Макар да подозирам, че той съдържа много повече от числата на Магдалина. След ваканцията ще разгледаме значението на числото, от което според мен най-много се боят във Ватикана: сто петдесет и три. Винаги съм бил оптимист и някои от вас може би ще пожелаят да направят известни проучвания през ваканцията. Възможно е това да е свързано с риба и градове, падащи от небето — дяволито добави той. — И когато продължим, ще бъде полезно да чуя и някой друг, освен отец Донели.

 

 

В „Ла Пицария Милано“ гъмжеше от студенти, но Алегра забеляза Джовани, макар и „неуниформен“, в едно от малките ъглови сепарета.

— Buonasera, Алегра! — Джовани се изправи, за да може младата жена да се провре в тясното сепаре. Той й наля кианти от гарафата, която бе поръчал. — Спагетите са на път — съобщи свещеникът. — Salute!

— Salute — отвърна тя и както обикновено, веднага се отпусна в неговата компания.

— Как ти се стори днес старият Росели? — попита Джовани, като се наведе напред, за да не се надвиква с обичайната за петък вечер студентска врява.

— Провокативен е, нали?! Това ми хареса, въпреки че имам да уча още много. Преди да дойда в Милано, изобщо не бях чувала за есеите и техните свитъци от Мъртво море, камо ли за това, че от Ватикана може да забраняват достъпа до тях, обаче най-много ме заинтригува свитъкът Омега. Смяташ ли, че съществува?

От необходимостта да отговори веднага го спаси пристигането на вечерята — две вдигащи пара чинии путанеска, спагети с маслини, домати, аншоа, люти чушки, чесън и босилек. Знаеше, че трябва да разкаже на някого за тревогите си около смъртта на папа Йоан Павел I и свитъка Омега, за да се опита да гарантира, че търсенето на истината ще продължи. Всички, свързани с диренето на свитъка, бяха изчезнали безследно, липсваха научни статии, безпощадно бяха дискредитирани видни учени. Не му се щеше да въвлича други хора в опасния въртоп, който явно заобикаляше свитъка, ала имаше нужда от довереник. Алегра беше единственият човек, на когото можеше да има пълна вяра. Тя притежаваше един от най-невероятните интелекти, с които се бе срещал през последните години.

— Значи смяташ, че са го убили — мрачно заяви Алегра, след като Джовани й разказа събитията във Ватикана.

Той кимна с глава.

— Албино Лучани представляваше опасност за прекалено много хора и не на последно място за нашия кардинал Петрони тук, в Милано. Престъпната дейност във Ватиканската банка много го измъчваше, обаче не само това застрашаваше Курията. Петрони и другите кардинали категорично отричат, но аз знам от статиите, писани от Лучани, когато е бил във Венеция — статии, които сега мистериозно са изчезнали, че той определено е бил за изкуствен контрол над раждаемостта.

Само преди няколко месеца тези думи можеха да изумят Алегра. Бе изкачила стръмен интелектуален връх от затънтеното селце Трикарико, ала нейната testarda бързо взимаше превес.

— Съжалявам, че не съм го познавала — отвърна тя. — По-рано приемах учението срещу контрацептивите, но сега започвам да стигам до неговата гледна точка. Ако си спомням вярно, основание за забраната на контрола над раждаемостта през двайсети век е един текст в Битие отпреди три хиляди години, в който Бог осъжда Онан на смърт, задето изливал семето си на земята, вместо да изпълни дълга си към съпругата на покойния си брат, нали така?

Джовани усмихнато кимна с глава. Техните интелектуални двубои в петък вечер бяха започнали да му доставят огромно удоволствие.

— Текст, предаван от уста на уста хиляди години, преди да бъде записан — добави Алегра. — Това звучи по-скоро като оправдание на мъжката йерархия да използва секса като средство за контрол, при това доста мощно.

— Това винаги е било свързано много повече със запазването на властта на свещеничеството, отколкото с каквото и да било логично теологично основание и Лучани щеше да се съгласи с теб — отвърна Джовани и в гласа му прозвучаха тъжни нотки. — Смъртта му беше ужасна загуба не само за Църквата, но и за света. Веднъж във Венеция разговаряхме за контрола над раждаемостта и той спомена, че тъкмо бил прочел някакъв доклад, според който повече от хиляда деца ежечасно умирали от недохранване. Папата виждаше ефикасния контрол над раждаемостта като част от решението и след като го избраха, ми каза, че най-после имал възможност да направи нещо по този въпрос. Струва ми се, че накрая неговите възгледи за контрацептивите, решението му да разследва Ватиканската банка и откритието му, че Ватиканът е купил свитъка Омега, заедно подписаха смъртната му присъда.

— И не успя да разгледаш доклада по-подробно, така ли?

Младият свещеник поклати глава.

— Ако знаех това, което знам сега, щях да взема цялата папка. Петрони се появи много бързо.

— Доста странно, че е бил напълно облечен посред нощ — съгласи се Алегра. — Защо не се опита да откриеш свитъка Омега? Защо не се обърна към пресата?

— При първа възможност потърсих в Тайния архив, но някой явно ме беше изпреварил. Сериозно обмислях да направя публично изявление, но реших, че има по-голяма вероятност да намеря свитъка Омега, ако за момента запазя мълчание. При отсъствието на свитъка Ватиканът просто щеше да го обяви за плод на моето въображение и да заяви, че бедният стар Донели е превъртял в резултат на злополучния инфаркт на Лучани.

— Ако съдя по разказа ти, това е най-малкото, което биха могли да сторят. Ами професор Фиорини, не може ли да идеш при него?

— Тук нещата стават много объркани. След лекцията се срещнах с Росели. Описах му само в общи линии това, което разказах на теб — че вярвам в съществуването на свитъка Омега. Той изглеждаше доста разстроен. Не ми каза много, но все пак научих, че професор Фиорини е изчезнал в деня след завръщането си от Рим.

— Убили ли са го?

— Това е класическото „италианско решение“ и ако тези хора във Ватикана са толкова тясно свързани с мафията, колкото си мисля, напълно е възможно. Росели няма да престане да строи хипотези в лекциите си, обаче предполагам, че са го предупредили да не се задълбочава в проучванията си и че е адски уплашен. Каза ми да внимавам много.

— Тогава какво ще правим?

— Засега нищо. Ще крием картите си. Все някога нещо ще се появи, истината винаги излиза наяве.

Джовани се пресегна и напълни чашата на Алегра.

 

 

На връщане в университета той я хвана под ръка. Един гласец в него му казваше, че не бива, ала виното явно притъпяваше настойчивостта му и Джовани се оправдаваше, че е срещнал сродна душа. Ако бе по-честен, може би щеше да признае, че чувствата му към тази интелигентна и красива монахиня са го хвърлили в смут.

— Какво ще правиш през ваканцията? Ще се прибереш ли у дома?

Алегра поклати глава.

— Не мога да си го позволя. Ще остана тук и ще се боря с Мария Магдалина, числото сто петдесет и три и какво беше още? Рибата и падащите от небето градове — засмя се тя.

Беше негов ред да поклати глава.

— Quello non va! Няма никакъв смисъл! Аз се прибирам да видя нашите — дори ме поканиха да отслужа меса. Ела и ти. Нашите казаха, че с удоволствие ще се запознаят с теб.

— Не мога — бързо отвърна Алегра, без да знае защо.

— Защо? — попита Джовани.

— Ами, заради задачата на професор Росели — неубедително отговори тя.

— Божичко! Явно здравата те е развълнувал. Знаеш ли какво, докато сме у дома, ще поработим по въпроса „за“ и „против“ Христос и Мария Магдалина и когато се върнем, ще го напишем.

— Чудесно — отстъпи пред логиката му младата жена.

Усещаше топлината на тялото му и за малко не отпусна глава на рамото му. Accettazione и testarda. Дълбоко в душата й се надигаха странни емоции. Гласът на католицизма й казваше, че не бива да е толкова близо до мъж. Също като Джовани, тя го отдаде на приятелските си чувства към човек, на чиито интелект, топлота и съчувствие искрено се възхищава.

— Знаеш ли, струва ми се, че никога не съм те питала къде живееш.

— По-рано живеех там — поправи я свещеникът, — но все още мисля за това място като за свой дом. Едно рибарско селце в залива Поликастро. Маратея. Чувала ли си за нея?

— Не, но с огромно нетърпение очаквам да я видя.

— Ще ти хареса. Всички са много дружелюбни и планините изглеждат така, сякаш падат в морето. Идеално убежище за студенти.

— Мммм — замечтано промълви Алегра и без да се замисли какво прави, отпусна глава на рамото му.

Джовани знаеше, че трябва да промени темата, преди гласецът в главата му съвсем да е заглъхнал.

— Ще ми се някой ден да ида в Светите земи и да видя всички онези места, които са описани в Библията. И Кумран, естествено.

Алегра вдигна глава от рамото му.

— Може и да открием свитъка Омега — и да сложим край на всички задачи на Росели — додаде тя и очите й заблестяха.

Без двамата да го съзнават, търсенето на изчезналия свитък Омега беше започнало и животът им завинаги щеше да се промени.

Бележки

[1] Късмет (ит.). — Б.пр.

[2] Довиждане! И да пишеш скоро! (ит.). — Б.пр.

[3] Централна гара. (ит.). — Б.пр.

[4] Казвам се Джовани Донели. Добре дошли в Милано! (ит.). — Б.пр.

[5] Още веднъж добре дошли в Милано! (ит.). — Б.пр.