Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (18)

17.

Мар’От

Джовани стискаше очукания бакелитов волан на раздрънкания фолксваген, който му бяха дали, и шофираше към село Мар’От на северната граница на Западния бряг. През спуснатия прозорец нахлуваше горещ вятър, в ушите му отекваше специфичният металически вой на вентилатора. Накрая видя черно-белия пътен знак на отбивката, за която му беше споменал епископ О’Хара: Мар’От, съобщаваше знакът, се намираше на три километра оттам в планината на изток. Вниманието му обаче привлече вторият знак — Назарет.

Джовани спря отстрани на пътя сред облак прах. Обзе го въодушевление. Едва на девет километра северно оттам, оттатък границата на окупирания палестински Западен бряг, се намираше съвременният Назарет. Самият Христос бе вървял като малък по улиците на този стар град. На изток видя Тавор — планината, на която Исус се изкачил заедно с Петър, Яков и Йоан и се преобразил пред тях в ослепителнобели одежди, явявайки им се с Моисей и пророк Илия. Джовани си погледна часовника. Вече минаваше два и изпита разочарование. Толкова близо и все пак толкова далеч. Той се усмихна. Назарет си стоеше там от доста над две хиляди години. Можеше да почака още някой и друг ден, но реши да го посети при първа възможност.

Младият свещеник неохотно стисна изтърканата топка на късия скоростен лост, със стържене превключи на първа и зави към Мар’От. Фолксвагенът пиянски се заклатушка по стръмния прашен път. От двете страни растяха маслинови горички и плътните листа хвърляха зелени и сребристи отблясъци. Знойното слънце явно не се отразяваше зле на жилавите дървета.

Подобно на множество села в Израел, Мар’От се намираше върху хълм. И по-точно върху два хълма, напомнящи прашни гърбици на камила със седло помежду им. Когато стигна хребета на първия склон, Джовани намали. Черният път разполовяваше селището и свършваше по средата на втория склон. Подмина малка джамия и кирпичени къщурки. Тайфа дечурлига с изразителни черни очи престанаха да ритат един кашон, за да проследят колата. Джовани им махна с ръка, ала те не отговориха на поздрава му. На входа на една от къщите постоянно се чешеше краставо кафяво куче. В най-ниската част между хълмовете имаше два магазина, по един от двете страни на пътя, ала за разлика от Йерусалим, нямаше качета с маслини, нито се носеше аромат на подправки. Пред тях се завихри малък прашен въртоп, набра сила и само след секунди стихна. Малкото хора на горещия черен път се извърнаха, намусено и недружелюбно. Тясна пътека водеше към хълмче, на което се издигаше стара каменна сграда. Джовани предположи, че това е училището. Той се пресегна към късия скоростен лост и фолксвагенът отново потегли по склона, докато спря пред малка и много стара черква от червен кирпич.

Едното от двете крила на вратата висеше накриво — горната панта беше ръждясала и се бе изскубнала от стената. Кръстът точно над входа съчувствено беше клюмнал. Джовани отвори все още здравото крило и влезе в един от многото Христови домове. В ъглите на черквицата цареше сумрак, ала през отвора високо на едната стена се процеждаше ярък слънчев лъч. Пред паянтовата маса, която служеше за олтар, танцуваха гъсти прашинки. Четири дъсчени пейки допълваха мебелировката. Като сдържаше разочарованието си, Джовани подритна пода. В отговор се вдигна гъст облак червен прах. Запъти се към единствената друга врата, отвори я и припряно се дръпна назад, тъй като от затвореното помещение връхлетя смрад на урина. На пода в единия ъгъл имаше олющено емайлирано гърне и очукана кофа. В другия ъгъл се мъдреше стара печка, покрита с черна мазнина. Върху желязно легло бе хвърлен дюшек с жълтеникави лекета. Когато надникна отдолу, видя, че пружината е ръждясала и сред изпопадалите й части се въргаляха няколко големи празни шишета от уиски. Стар чин и стол допълваха мизерната обстановка. Самотна свещ почти беше догоряла до дървената летвичка, която й служеше за основа, и от нея стърчеше ръждив железен пирон, от който восъкът се бе стекъл по чина, втвърдявайки се в мазен кафяв сталагмит.

Върна се обратно в черквата, като остави вратата на стаята отворена. Той седна на най-близката пейка и се вторачи в стената зад масата. Варта се беше олющила на големи късове по пръстения под и разкриваше кръпки от грозна кафява кал. Овладявайки новия си пристъп на разочарование, Джовани обхвана главата си в шепи, затвори очи и се помоли на Бог, в когото вече не бе сигурен.

— Небесни отче, съгреших пред Теб и Твоята Света католическа църква. Не съм достоен да събирам трохите под масата Ти. Прости ми за разочарованието, че ме пратиха тук, и ми помогни да проумея причината за това. Помогни ми да стигна до тези хора и да ги доведа при Теб. Помогни ми и да разбера Пиер Теяр дьо Шарден — с угризение добави той. — Амин. — Младият свещеник се прекръсти и излезе на прашната пътека.

Воланът пареше и Джовани мислено си отбеляза да потърси нещо, с което да го покрие. Докато пътуваше за другия край на селото, забеляза, че пред малката джамия на втория хълм се е събрала навалица. И отдалече се виждаше, че хората са възбудени. Някои се надвесваха над нещо на пътя.

Когато стигна дотам, Джовани установи, че тълпата се състои предимно от старци с черни дрехи, посивели от годините. На главите си носеха кефии, които някога трябваше да са били бели. Той слезе от колата. На предните стъпала на джамията лежеше проснат мъж. Свещеникът трудно се ориентираше във възрастта на арабите, ала му се стори, че човекът е приблизително на неговите години, с други думи, на трийсетина. Изглеждаше във форма, но не помръдваше. Може би беше мъртъв. Джовани автоматично се запита дали трябва да му прочете заупокойна молитва, после осъзна наивността си. Когато стигна при навалицата, един дребен мъж с лице на почернял орех го посочи с ръка и се развика на арабски.

— Мога ли да помогна? — попита Джовани.

Посрещнаха го намусени погледи и той моментално осъзна необходимостта да понаучи местния език. Орехът пак му се разкрещя, сипейки ругатни през редките си, потъмнели от тютюн зъби.

Младият мъж смирено вдигна ръце.

— Някой тук знае ли английски? — попита той, като повиши глас, за да го чуят.

Арабите му се озъбиха.

— Аз.

На Джовани му се стори, че момчето не може да е на повече от девет-десет години. Подобно на много палестинчета, то имаше доста мургава кожа и същите изразителни очи като децата, които бе видял по-рано. И също като повечето селски деца, носеше къси панталонки и нямаше обувки.

— Какво се е случило?

— Имам Сартави падна от покрива.

Той се въздържа да попита защо изобщо се е наложило неговият колега да се катери по покрива на джамията. Навярно случай на „направи си сам“, както очевидно щеше да е със самия Джовани. Когато пристъпи към проснатия имам, мъжете неохотно се отдръпнаха, за да му направят път. Орехът пак запротестира.

— Кажи им, че мога да му окажа първа помощ.

Момчето се озадачи.

— Тебиб, доктор — добави Джовани, като позаобиколи истината и напрегна своите елементарни познания по арабски в опит да му обясни.

Палестинчето кимна с глава.

— Тебиб.

Шушукането стана почти уважително и пролуката в тълпата се разшири. Джовани приклекна в праха. Спомни си единствения случай, когато беше давал първа помощ, навремето, когато играеше футбол, и сега докосна китката на имама. Пулсът му не бе силен, но поне се усещаше и човекът дишаше. Младият свещеник огледа шията му и докато проверяваше зениците, за да види дали са еднакво големи, имамът изпъшка.

— Как се казва? — Джовани повика момчето. — Моля те, превеждай ми.

— Казва се Ахмед Сартави, обаче можеш и сам да разговаряш с него.

В първия момент Джовани се озадачи.

— Знае английски, така ли?

Малчуганът кимна.

Ахмед пак изпъшка и се опита да се надигне, ала Джовани му даде знак да лежи неподвижно.

— Как се казвате? — попита го той, без да обръща внимание на учуденото изражение на палестинчето.

Имамът го измери с очи.

— Ахмед. Ахмед Сартави — дрезгаво отвърна пострадалият.

— Знаете ли къде се намирате?

— Да, в моето село. — Беше негов ред да се озадачи.

— Знаете ли коя дата сме?

— Защо ми задавате всички тези въпроси? Поправях покрива, когато паднах — отговори арабинът, този път с очевидно раздразнение.

Джовани му се усмихна.

— Всичко е наред. Бяхте в безсъзнание. Ясно ли виждате? Зрението ви не е ли замъглено?

— Малко, обаче проблемът е, че ме боли глезенът.

Замъгленото зрение не беше добър признак, помисли си Джовани, повече загрижен за това, отколкото за глезена на Ахмед.

— Кой, левият или десният?

— Десният.

Свещеникът потърси признаци за счупване, но освен подуването нямаше нарушение или потъмняване на кожата.

— Можете ли да го раздвижите?

Ахмед бавно повдигна крака си и предпазливо размърда стъпало.

— Предполагам, че нямате лед? — попита Джовани момчето, което напрегнато ги наблюдаваше.

Малкият се засмя.

— Не, явно нямате. Можеш ли да ми намериш вестници, много вестници, и някакъв канап? — Италианецът се обърна към Ахмед. — Според мен не е счупен, но за всеки случай ще ви закарам в Назарет.

Джовани направи от вестниците две импровизирани шини. Шушукането на зяпачите се усили, докато ги завързваше на глезена на пострадалия.

— А сега да ви пренесем в колата ми — рече младият свещеник, като го подпираше отзад.

На пътя им не щеш ли се изпречи орехът и размаха ръце. Порой словоизлияния на арабски, насочени към Джовани в частност и изобщо към всички останали.

Костелив орех, кисело си помисли италианецът и сподави усмивката си, когато Ахмед отговори с няколко остри думи. Възрастният арабин млъкна.

Когато стигнаха в Назарет, последните слънчеви лъчи се отразяваха от купола на базиликата „Благовещение“, чийто връх приличаше на огромен фенер. Това беше най-голямата черква в Близкия изток, построена на мястото, където според легендата архангел Гавраил съобщил на Мария, че ще роди Христос. Назаретската болница се издигаше върху висок хълм над базиликата и града.

— Надявам се, че има дежурен лекар — скептично рече Джовани, шофирайки с максималната скорост, която смееше да вдигне, по лъкатушната улица Вади ел-Джувани.

— Има. Назарет може да не е най-живописният град на картата, обаче тук живеят шейсет хиляди араби, да не споменавам петдесетте хиляди евреи в новия квартал. — Ахмед потрепери от болка, когато Джовани рязко зави, за да избегне една голяма дупка.

— Съжалявам — извини се младият свещеник.

Имамът изглеждаше облекчен, когато най-после паркираха и Джовани му помогна да стигне до травматологията. Всички от персонала, изглежда, бяха затрупани с работа и мина час, докато извикат името на Ахмед Сартави и го преведат през двукрила пластмасова врата.

Джовани вдигна поглед от мястото си в претъпканата чакалня. Пред него стоеше млада арабска медицинска сестра.

— Ще го задържим за наблюдение до утре сутрин. — Гласът й прозвуча странно агресивно.

— Той добре ли е?

— Още не сме сигурни.

— Кога ще стане ясно? — попита Джовани, като се чудеше защо след близо цял час не бяха стигнали до заключение.

— В тая болница има и други пациенти — отсече сестрата. — Израелците обстрелваха едно село на юг оттук и някои от ранените няма да оцелеят.

И сякаш за да потвърдят думите й, в далечината завиха сирени.

— Елате утре сутрин — малко по-любезно продължи тя. — Дотогава специалист ще има време да проучи рентгеновите снимки и ще можем да ви съобщим малко повече.

Джовани кимна с глава и сестрата изчезна през двукрилата пластмасова врата.

Когато стигна до главния вход, първата линейка профуча покрай него на път за спешното отделение. Щом спря и сирената стихна, санитари в окървавени бели престилки отвориха вратите и изкараха на носилка арабско момче без един крак. Другият беше превързан с подгизнали в кръв бинтове. Джовани дълбоко си пое дъх. Детето нямаше повече от осем-девет години.