Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Omega Scrool, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

10.

Трикарико

В Южна Италия — в предницата на „ботуша“ — от векове съществуваше селцето Трикарико, брулено от времето, но непреклонно, кацнало високо върху склоновете по древния Апиев път. Грамадни дъбове някога бяха покривали планината, ала човешкият прогрес се беше погрижил там никога повече да не растат гори. Римските строители бяха прокарали пътищата си през гъсто залесения терен, а преди тях гърците се бяха заселили из околните хълмове. По-високите гранитни върхове бяха покрити с подранил снежец, напомнящите на кръпки ниви бяха прорязани от дълбоки варовикови дерета, чиито склонове се издигаха над каменистото корито на лъкатушещата в долината река.

Манастирът „Сан Доменико“ от XIII век се издигаше сам на един хълм срещу селото. Единствената връзка между тях беше стар дъсчен мост на дъното на клисурата, изтъркан и изгнил от дъждовете на безброй векове.

Алегра Басети се прекръсти след поредния час на мислени молитви и се приближи до прозореца на малката си и оскъдно мебелирана стая, скрила тъмната си коса под послушническото було и стройното си тяло — под одеждите. Очуканите, някога бели сгради на Трикарико изглеждаха по-чисти на студената есенна светлина. Нащърбените, неравни керемидени покриви бяха обагрени в оранжево от залеза, възвестяващ края на поредния ден. Под тези покриви местните хора живееха така, както бяха живели векове наред. Натъпкани като сардели. Близо осемстотин семейства, натикани в лабиринт от едностайни и двустайни къщи, свързани помежду си със сокаци, стълбища и тунели, пълни с дюкянджии, обущари, ковачи, зидари, селяни и padroni[1]. На върха на хълма стара норманска кула стоеше на пост над селото. Точно под нея избелелият, терасиран епископски дворец образуваше високата страна на горния площад. Отляво на епископската пиаца, мръсносивата сграда на il Comùne, общината, помещаваше кмета и онова, което минаваше за местна власт. Отдясно се падаше l’ufficio postale[2]. Долната пиаца се намираше на стотина метра, в другия край на главната и единствена улица в селото. От двете й страни пиянски се облягаха едни на други дюкяни в различно състояние на занемареност.

Докато сенките се сгъстяваха, мислите на Алегра се насочваха към нейното семейство. Представи си баща си, майка си и тримата си батковци — Антонио, Салваторе и Енрико, нарамили мотики, на връщане от поредния съсипващ ден на нивата. Както подобаваше положението му на глава на семейството, баща й Мартино Басети яздеше фамилното магаре, рисковано балансирайки с наръч съчки за вечерния огън на шията на животното. Двете й по-малки братчета Умберто и Джузепе вече се бяха прибрали от училище и баба й сигурно гълчеше петгодишния Джузепе, най-малкото от шестте деца, което винаги правеше бели. Алегра мислено се помоли за семейството си и благодари на Господ за всеки от тях, както и за това, че тази вечер щяха да й позволят да ги види. Последния ден на всеки втори месец, освен когато се падаше неделя или празник, монахините, които имаха роднини в селото, можеха да прекосят паянтовото мостче и да се приберат вкъщи на вечеря. Обикновено Алегра очакваше тези дни с по-голямо нетърпение, отколкото признаваше, но днес се безпокоеше. Един час по-рано беше получила вест, че майката игуменка иска да я види в кабинета си в девет часа на другата сутрин. Питаше се какъв грях е сторила, че е привлякла вниманието на майка Алберта.

Когато стана време да се отправи към Трикарико, Алегра се бе поуспокоила. Тя се спусна по утъпканата глина на пътеката и по изсечените във варовиковите скали стъпала. Ранните снегове се бяха стопили и студеният и бистър планински поток ромолеше под моста, докато момичето прескачаше дупките на прогнилия дъсчен мост. Склонът към селото беше стръмен, а накрая постепенно се вливаше в калдъръмена уличка, по която отекваха всевъзможни звуци, кънтящи сред мръсните стени на къщите. Десетина радиоапарата бяха настроени, макар и не особено успешно, на единствената станция, която стигаше до тези краища, и пращенето на старите високоговорители се смесваше с кудкудякането на кокошки, гонени от облечени в черно баби. Там понятието „дисонанс“ получаваше съвсем нов смисъл, докато стопаните водеха магаретата и свинете си към малките бали сено и коритата с помия зад къщите си. В една къща малко по-нататък бе избухнал скандал и обидите от страна на съпругата към мъжа й заради страстта му към много по-млада жена се издигаха над виковете на децата, звуците на животните, и тракането на тенджери и тигани. Южна Италия привечер. Алегра не обръщаше внимание на хаоса. Звуците бяха същите като онези, с които беше израснала в родния дом на поколения Басети. Тя се запъти към V-образното бетонно стълбище над отвора на обора, застана на входа и надникна през открехнатата врата.

— Buonasera! — извика момичето.

Джузепе първи я забеляза. Пълничките му крачета го изтласкаха и той се хвърли към сестра си, вкопчвайки се в одеждите й.

— Mamma! Papà! E Allegra!!!

— Bambino! — Алегра завъртя Джузепе във въздуха.

Тъмнокафявите му очи заблестяха от радост. После послушницата прегърна майка си, баба си и братята си. Татко й още се бръснеше, но когато се приготви за излизане до горната пиаца, също я приветства с прегръдка.

На голямата груба дъсчена маса вече бяха сложени la cena — една голяма паница, forchette[3] и дебела pane di tavola, семейната дъска за хляб. Вечерята бе съвсем проста.

— Идваш тъкмо навреме, Алегра — каза майка й, вадейки дебела юфка от огромната стара тенджера, в сравнение с която печката с две плочи изглеждаше миниатюрна.

Тя пренесе голямата очукана керамична купа, която използваха толкова отдавна, че момичето не помнеше да са имали друга, и я остави в средата на масата. Бащата наряза самуна, който бабата беше изпекла, и Джузепе се пресегна да си вземе филия.

— Джузепе! Първо Алегра ще прочете молитва и после ще сипя на татко ти — скара му се майка му.

Детето дръпна ръчичката си и срамежливо се ухили на сестра си. Кафявите му очички дяволито искряха.

— Благослови ни, Господи, благослови и тези Свои щедри дарове, които получихме чрез Христа Бога Господ наш. Амин.

— Амин — измърмориха всички от семейството и зачакаха бащата да полее юфката с горещ зехтин и чесън и майката да настърже сиренето.

Бащата нави щедра порция юфка на вилицата си и след него останалите едновременно атакуваха голямата купа.

— Е, как е в манастира?

— Добре, татко — отвърна Алегра, мислено искайки прошка, в случай че не е така. — Ами тук?

Той сви рамене. Беше висок, слаб мъж, ала годините го бяха прегърбили.

— Non troppo bene.[4] Имаме нужда от дъжд за картофите — простичко отговори баща й.

— Ще помоля майката игуменка да включи дъжда в списъка ни с молитви — предложи вечната оптимистка Алегра.

— Навсякъде е същото — рече майка й. Катерина Басети бе толкова ниска и топчеста, колкото мъжът й беше висок и длъгнест. — Синьора Багарела казва, че било заради Ел Ниньо.

— Синьора Багарела — изсумтя Мартино. — Тя пък какво знае! Това е обикновена суша. Ни повече, ни по-малко.

— Обаче сега се засушава по-често, татко. Едва миналата седмица имаше една статия в „Ла Газета“ — възрази Алегра, ядосана от пословичния инат на баща й. — Глобалното затопляне се свързва с Ел Ниньо и изсичането на горите. В долината на Амазонка унищожават над шест милиона акра годишно. Това са седем футболни игрища в минута!

— Четеш прекалено много, la mia sorella picolla — смъмри я най-големият брат Антонио, скришом горд от умната си „сестричка“. Той често се забавляваше със страстната й защита на екологията и десетки други каузи, които според него бяха еднакво шантави.

— А вие, момчета, не четете достатъчно — сгълча ги майка им. — Жабите изчезват и това е сигурен знак, че горите не са достатъчни. — И тя беше чела статията в „Ла Газета дел Медзоджорно“.

Вечерята свърши и Мартино Басети се изправи и постави старата си смачкана филцова шапка върху сивата си, вчесана надолу коса.

— Това е обикновена суша и синьора Багарела ще стори добре да си гледа плетката — упорито измърмори той на тръгване към горната пиаца.

— Buonasera, Papà — извика Алегра след отдалечаващата се фигура на баща си.

Мартино Басети й махна с ръка, без да се обърне, вече мислейки какво ще прави тази вечер. Откакто момичето се помнеше, винаги след вечеря той извървяваше късото разстояние или до кръчмата, или до il cinema — първия понеделник на месеца. Ежемесечният уестърн бе „само за мъже“ и цялото мъжко население на селото сядаше заедно от двете страни на мъждукащата киномашина, чийто лъч пронизваше завесата от цигарен дим, преди колебливо да стигне до очуканата мазилка на стената.

— Не виждам защо уестърните да са само за мъже — непокорно подхвърли Алегра.

— Защото така каза епископът — самодоволно заяви Енрико.

Той бе само с една година по-голям от нея и двете „средни“ деца постоянно се дърлеха. Предишната седмица епископът на Трикарико им беше напомнил в проповедта си, че „уестърните са пълни със съблазни“ и че никоя уважаваща се трикариканка не бива да сяда на дрипавите брезентови столове в киното.

— Епископът не е прав за всичко — възрази Алегра и стана, за да помогне на майка си да разтреби масата.

Това беше ранна проява на бунт против ограниченията на Църквата и обществото, в което господстваха мъжете. Когато се завръщаше у дома, винаги усещаше, че й липсва нормалният живот в селото. Чувстваше се откъсната от ежедневието, което семейството й приемаше за даденост — вечерната разходка от долната до горната пиаца, клюките на пазарищата, раздумките със съседи и приятели, изобщо всичко, което предлагаше животът извън манастира. От време на време се питаше какво е да си има гадже като някои нейни съученички, какво е да се чувстваш толкова спокойно в присъствието на друг човек, че да споделяш с него истинските си копнежи и страхове. Тогава се задействаше католическата й школовка и тя бързо се укоряваше за тези егоистични и неблагодарни мисли, а по-късно молеше за прошка, преди да си легне. Това представляваше част от постоянното напрежение между нейната вяра и убеждението й, че жената трябва да играе по-активна роля в света. Вътрешна борба между accettazione и testarda — подчинението и бунта.

— Липсва ли ти животът в селото? — сякаш прочела мислите й, попита майка й.

— Понякога, мамо — предпазливо отвърна Алегра, докато свършваха с миенето на чиниите. — Но пък това е съвсем нищожна жертва — бързо добави тя.

Майка й се усмихна и старото й, но нежно лице още повече се набръчка.

— Всички много се гордеем с теб, la mia figlia[5]. — Да приемат дъщеря от семейството в местния монашески орден беше почти също толкова голяма чест, колкото да приемат сина в духовна семинария.

— Grazie, mamma — рече Алегра, вдигна дървеното столче и последва майка си навън при две от техните съседки.

Синьора Фарини и защитничката на Ел Ниньо, синьора Багарела, вече се бяха настанили до бетонното стълбище на старата калдъръмена улица, който играеше ролята на „салон“.

— E El Nino, non e vero?[6]

Синьора Фарини не се съгласяваше.

— No. E testamento di Dio! Такава е волята Божия! — разпалено възрази тя.

Синьора Фарини беше председателка на епископския Дамски съюз и ръководителка на „Дружината на Волята Божия“. Предишната седмица синът на синьора Маринети беше пострадал при падане в училище и това бе ясно и неопровержимо доказателство какво сполетява семейство, пропуснало неделната меса. За мнозина добри граждани на Трикарико всичко, което се случваше в живота им, ставаше по Божия воля. За вярващите Бог беше всевиждащ и всезнаещ. Отбелязваше се всяка мисъл, всяко прегрешение. Ако умреше дете или се срутеше сграда, това бе Божие наказание за греховните трикариканци. Възмездие, задето не са били достойни за Господ.

— Нали, Алегра? — попита синьора Фарини, позовавайки се на по-добрите познания на момичето по всички теологични въпроси.

— Може и двете да сте прави — дипломатично отговори послушницата. Много пъти беше участвала в този вечерен ритуал и нямаше желание да взима страна.

Минаваше девет, когато се върна по паянтовия мост на слабата светлина на джобното си фенерче. През нощта неспокойно се мята в леглото, чудейки се защо я вика майка Алберта, докато умът й се бунтуваше срещу ограниченията на Църквата. Accettazione и testarda.

 

 

Въпреки нервността си Алегра твърдо почука на отворената врата на кабинета.

— Искали сте да ме видите, преподобна майко?

— Влез, дете мое, седни — без да вдига поглед, я покани майка Алберта и продължи да пише.

Тя беше слаба, строга наглед жена. Дори когато седеше, острите като нож ръбове на одеждите й оставаха идеално прави и изпод стегнатото й було не се подаваше нито един сив косъм. Гласът на майката игуменка звучеше дружелюбно и Алегра седна малко по-спокойно на дървения стол. Докато чакаше в оскъдно мебелирания кабинет, тя се взираше в простото дървено разпятие на варосаната стена зад по-възрастната монахиня.

Когато свърши да пише, майка Алберта остави очилата си със стоманени рамки върху листа хартия пред себе си и сключи ръце на бюрото. Тя впери очи в момичето и най-после заговори:

— Преди време получих писмо от нашия епископ. Изглежда, че светият отец е загрижен как нашата майка Църквата по-добре да се обръща към младежите в нашето общество и особено в нашите университети. Няколко млади свещеници и монахини ще получат стипендии за следване. — Майка Алберта мъчително преглътна и погледът й стана твърд.

Ако зависеше от нея, просто щеше да отговори, че няма подходящи кандидати, ала епископът настояваше, отбелязвайки, че една послушница от нейния орден е получила най-високите оценки по естествени науки и математика в цялата област. Номинирането на Алегра бе станало причина за сериозни търкания между волевата майка игуменка и също толкова волевия епископ, но накрая тя беше принудена да отстъпи.

— Ти си избрана да постъпиш в „Ка Гранда“, миланския държавен университет. Ще следваш магистърски курс по философия на религията и възможностите ти са археология и химия, въпреки че не ми е ясно каква полза може да имаш от химията. Следването ти ще продължи шест години. — Майка Алберта шумно изсумтя.

— Аз ли, преподобна майко? В Милано?! — ахна Алегра.

— Бих предпочела да следваш в някой от нашите прекрасни католически университети, но ме увериха, че опасностите на държавните учебни заведения напълно са взети предвид — тихо рече майката игуменка и впери строгия си поглед в момичето. — Въпреки това, дете мое, тези опасности не бива да бъдат подценявани. — От устата на майка Алберта това почти се равняваше на неподчинение към Рим. — Ти си избрана не само заради оценките ти в училище, но и заради способността ти да устояваш на съблазните на един опасен свят.

— Няма да ви подведа, преподобна майко, обещавам!

— Убедена съм в това, дете мое. Заминаваш през новата година и нашите молитви ще бъдат с теб. Ще ни липсваш — прибави тя, една от редките й прояви на топлота. Майка Алберта отново си сложи очилата, с което даде знак за край на разговора.

Алегра бе изживяла всичките си деветнайсет години в Трикарико. Сега нейната Църква беше взела решение, което щеше да окаже огромно влияние върху живота й. Макар да й бе тъжно, че напуска всичко, което някога беше познавала, в гърдите й пърхаха пеперудите на вълнението и знаеше, че Господ иска от нея да отиде и опознае света извън нейния манастир и родно село. И момичето за пръв път не оспори решението.

В света, който Алегра скоро щеше да открие, представата за Божията воля се използваше по различни начини. В Израел — за политически цели, като обяснение на защитата на интересите на светски политици. Знаците в Близкия изток се трупаха.

Бележки

[1] Господари (ит.). — Б.пр.

[2] Пощенска служба (ит.). — Б.пр.

[3] Вилици (ит.). — Б.пр.

[4] Не много добре (ит.). — Б.пр.

[5] Дъще (ит.). — Б.пр.

[6] Заради Ел Ниньо е, нали? (ит.). — Б.пр.