Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (17)

16.

Милано

Пътуването отне по-малко от пет минути и вратата на покоите на кардинал Петрони незабавно бе отворена от дребна привлекателна монахиня.

— Закачете си палтото ей там, сестро Басети — ледено нареди сестра Кармела от личната прислуга на кардинала.

— Grazie. È molto gentile^[1] — отвърна Алегра с учтива усмивка. Може пък тъмнокосата монахиня да беше имала лош ден, помисли си тя.

— Негово Високопреосвещенство ви очаква в дневната, сестро Басети. Заповядайте.

Алегра последва сестра Кармела, която енергично закрачи по разкошния килим в коридора. На високи релси от двете страни висяха безценни шедьоври, заети от Ватикана. Тежките златни рамки красиво изпъкваха на фона на тъмносините тапети. Имаше платна от Маргаритоне Дарецо и Витале да Болоня, Лоренцо Монако и Гуидо Рени, а на входа на дневната — фреска от самия Рафаел.

— Сестра Басети, Ваше Високопреосвещенство — съобщи сестра Кармела и се оттегли.

— Сестро Басети! Много се радвам, че успяхте да дойдете.

Първото нещо, което й направи впечатление у него, беше гласът му, чието културно звучене подсилваше обаятелността на кардинала.

Тя стисна протегната му ръка и усети, че почти погалва дланта й.

— Радвам се, че съм тук, Ваше Високопреосвещенство — дипломатично отвърна Алегра.

— Тъкмо напротив, удоволствието е изцяло мое — заяви той и с изящен жест я покани да седне на едно от креслата. — Ние кардиналите рядко имаме възможност да вечеряме с най-важните всъщност хора. Обикновено трябва да се примиряваме с политици и промишленици. Което е извънредно досадно. — Петрони изискано се усмихна. — Позволих си волността да отпуша бутилка круг. — Нямаше нужда да пита дали гостенката му пие вино — вече бе чел доклада на своя секретар за петъчните вечери на Алегра и Джовани. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта, струва ми се, че годината ще ви хареса.

Алегра би дала всичко, за да размени финия кристален бокал за тежките чаши и гарафа също толкова непретенциозно вино, каквото се сервираше на бедните студенти в „Ла Пицария Милано“. Искаше й се също Джовани да е там. Той с лекота щеше да се справи с тези досадни формалности.

— Salute!

— Salute, Ваше Високопреосвещенство — отвърна младата жена.

— Получихте ли вече резултатите от изпитите?

— Още не, Ваше Високопреосвещенство. Предполагам, че ще ги съобщят утре или вдругиден.

— Е, сигурно не бива да ви казвам, обаче получих предварително съобщение. Справила си се отлично, Алегра. — Той спокойно се обърна към нея на малко име, като че ли се познаваха много отдавна. — Но ще ви държа в напрежение до след вечеря.

Алегра го последва в разкошната трапезария. Тапетите бяха пурпурни. На украсения с различни сцени от историческия център на Милано таван висеше голям полилей от злато и кристали. От двете страни на грамадната махагонова маса имаше само два стола. Останалите, на които навярно често седяха политици и ръководители на промишлеността, бяха подредени покрай стените, всички с герба на кардинала, богато извезан в златно и червено. Петрони изискано задържа стола й, докато тя се настани.

Главната готвачка, която й се стори доста по-симпатична от монахинята на входа, се появи с предястието.

— Baccalà con ceci — солена треска с нахут.

— Надявам се, нямаш нищо против, но поръчах проста храна. Сестра Мария готви една от най-старите си рецепти. Cotolette alia Pontremolese — телешки котлети с чесън и каперси.

Алегра се зачуди какво яде кардиналът, когато менюто не е толкова просто.

— И виното за котлетите, шато марго хиляда деветстотин шейсет и шеста. Едно от по-фините вина медок според мен — прибави Петрони и напълни чашата й от кристалната гарафа, в която превъзходното вино беше оставено да диша.

— Не съм свикнала с толкова хубаво вино, Ваше Високопреосвещенство. Ние студентите в Милано харесваме евтиното и веселото. — Думите й трябваше да жегнат неговата арогантност, макар Алегра да знаеше, че трябва да внимава. Той бе опасен човек.

— Утешенията на службата. И моля те, наричай ме Лоренцо. Когато сме насаме, няма нужда от титли. — Джовани й беше казал същото, но поканата на Петрони имаше друг нюанс. Той се усмихваше, ала очите му оставаха студени, тъмни и безизразни.

Побиха я тръпки, като че ли се взираше в очи на змия. Дори алкохолът не можеше да стопи леда в стомаха й. Сетивата й бяха претоварени, предупреждаваха я да бъде нащрек.

Като продължаваше да се усмихва, Петрони за миг облиза устните си с език.

— Salute — отново вдигна наздравица той и се премести, за да се чукне с нея. — Приятен ли беше престоят ти в университета?

— Много — отвърна Алегра, решена да не се остави на Петрони в разговора. Знаеше, че отговорът й ще го изкара от равновесие. Нещо инстинктивно й подсказваше, че той не е подготвен за откровеност.

Освен почти недоловимо присвиване на очите, той не издаде нищо.

— Разбира се. И кое ти допадна най-много? — В него се надигаше гняв към предизвикателността и непокорността на тази монахиня. Усилваше се и възбудата му от очакващата го плячка. Кардиналът проверяваше и най-малките слабости в защитата на Алегра. Вече знаеше, че иска да я смачка, напълно.

— Труден въпрос — с обезоръжаваща усмивка рече тя. — Предполагам, лабораторната работа и обещанията, които дават проучванията на археологическа ДНК. — Младата жена усети, че споменаването на ДНК е улучило целта си.

— Намираш ли нещо за смущаващо? — все по-сприхаво попита Петрони.

— Не толкова смущаващо, колкото изключително интересно — почти нахално отвърна Алегра. Кардиналът запази безизразната си физиономия, но тя виждаше неудобството му и това й доставяше удоволствие. — Професор Росели има теория за произхода на ДНК. Смята, че тя е прекалено сложна — прекалено фина, точно тази дума използва, за да е еволюирала за сравнително краткото време, откакто нашата планета е станала обитаема и се е появил животът. Той е убеден, че ДНК произхожда от по-високоразвита цивилизация и според мен има право. Като се има предвид, че учените са потвърдили съществуването на милиарди галактики като нашата, изглежда невъзможно в някоя от тях да няма живот и поне една-две от тези цивилизации да са значително по-развити от нас. — Тя замълча за миг и лекичко повдигна вежди.

— Продължавай, това е много интересно — насърчи я Петрони, като овладя гнева си.

— Неговата теория, изглежда, донякъде противоречи на учението на Ватикана, обаче Франсиз Крик, откривателят на структурата на ДНК, явно има подобни възгледи.

— Пак онази стара глупост. — Смехът на кардинала прозвуча странно кух. — Изобщо не се смущавай, Алегра. Това им е проблемът на някои от онези стари професори в светските университети. Нямат канонична подготовка, но постоянно разпространяват всевъзможни теории за заговори.

— Професор Росели очевидно смята, че теорията на Крик и свитъкът Омега са свързани. — Да видим как ще реагираш на това, доволно си помисли тя.

Погледът на Петрони видимо се втвърди.

— Какво казва по този въпрос твоят професор? — Трябваше му върховно усилие, ала кардиналът успя да запази спокойствие.

— Просто, че ако бъде открит, свитъкът Омега може да потвърди теорията.

Сега смехът на кардинал Петрони прозвуча малко истерично.

— Тези митове се разпространяват от години, Алегра — студено заяви той. — Между свитъка Омега и чудовището от Лох Нес има много общо — и двете са пълна измислица. Разбрах, че освен теология ти завършваш и химия с отличен — ловко върна разговора към нея Петрони и го отклони от повече дискусии върху свитъка Омега. — Внушителен успех, както и да го погледнеш. Естествознанието е една от великите науки, но изборът ти може би ще заинтригува мнозина.

Той бе възвърнал обаянието си, което скри и характера на въпроса му, и гнева му от откритието, че Ватиканът не е проявил по-голяма предпазливост, за да избегне областите, застрашаващи установената доктрина. Обикновено безупречната му разузнавателна мрежа явно този път се беше провалила. Не стига, че обикновени свещеници следваха естествени науки, но и бяха допуснали монахиня близо до лаборатория — нещо, което повече не биваше да се повтаря.

— Явно наистина проявявам интерес към естествознанието — сдържано отвърна Алегра.

Отговорът й бе прекъснат от появата на готвачката, която донесе основното блюдо.

— Благодаря, сестра Мария, и не си правете труда да оставате тази вечер. Предястието беше превъзходно и основното блюдо също изглежда разкошно.

— А кафето, Ваше Високопреосвещенство? — възрази сестра Мария, ала Петрони не се остави да бъде разубеден.

— Не съм изгубил напълно уменията си в тази област — усмихнато рече той. — Настоявам, и без това се преуморявате с работа.

— Много сте мил, Ваше Високопреосвещенство. — Монахинята се оттегли, благодарна за свободната вечер.

— Ще ти обясня накратко проблема, Алегра. Справила си се толкова добре, че сега трябва да измисля как най-пълноценно да използваме знанията ти. Имаш ли някакви предложения?

Младата жена се позабави, преди да реши да се възползва от свободата, която беше открила в „Ка Гранда“.

— Ако имам право на избор, смятам, че свитъците от Мъртво море крият значителни изследователски възможности.

Лоренцо Петрони се усмихна. Студена, безмилостна, мрачна усмивка. Очите му заблестяха и чуваше барабаненето на кръвта в ушите си. Как смее, помисли си той. Ала отговори:

— Ще го имаме предвид. Нали?

Кардиналът сервира кафето и избрано в последния момент десертно вино в личната си приемна до кабинета си. Алегра се възхити на произведенията на изкуството и изящните скулптури, пръснати из помещението, въпреки че се изненада и малко се смути, когато Петрони седна до нея, съвсем близо, на едно от трите пурпурни плюшени кресла, образуващи отворен квадрат около камината. Тя напълно съзнаваше, че се чувства малко лекомислена. Като че ли по време на вечерята чашата й постоянно беше доливана. Момичето отпи съвсем малка глътка от десертното вино.

— Получих писмо от заместник-ректора на „Ка Гранда“ — съобщи кардиналът и разтвори червената папка, предварително оставена на масичката. — Ще бъдеш наградена не с един, а с два университетски медала. Първият по библейска археология, вторият по химия.

Алегра се смая. Мислеше, че се е справила добре, но изобщо не си бе представяла, че ще спечели два университетски медала. Петрони я прегърна и целуна по бузата.

— Моите поздравления. — След като той не отмести ръката си, радостта на Алегра от постигнатите успехи се превърна в загриженост. — Какво ще кажеш, ако ти предложа пост в личния си персонал? — попита кардиналът.

Тя завъртя глава към него. Лицето му бе само на сантиметри от нейното и плавният му, школуван глас беше заменен от шепот, който я плашеше.

— О, Ваше Високопреосвещенство… — заекна Алегра. Изведнъж се бе почувствала абсолютно неуверена какво всъщност става. — Не знам какво да кажа.

— Наричай ме Лоренцо, моля — настоя Петрони и взе ръката й в своята. — Тук имаме нужда от най-умните и най-добрите и твоето назначение няма да остане невъзнаградено.

Сърцето й се разтуптя, когато кардиналът постави ръката й между краката си. Ерекцията му се усещаше през расото.

— Отпусни се, Алегра. Distendasi. Такава е волята Божия.

За миг странно й се стори, че Джовани я успокоява да се отпусне във водата. Сега кардиналът бе съвсем близо и шепнеше в ухото й. Толкова близо, че усещаше миризмата на вино в дъха му. Сега младата жена изпита страх и се опита да измисли как да избяга от този човек, от тази стая.

— Господ винаги високо е уважавал жените около себе си. Даже прелюбодейките. Винаги е искал учениците му да се отнасят помежду си с обич и привързаност. — Петрони продължаваше да шепне и се милваше с дланта на Алегра. — В трезора на Ватикана има един таен ръкопис, Алегра, до който има достъп само Курията. Той описва святата връзка между кардинал и избрана от него монахиня.

Алегра онемя, когато Петрони разкопча средните копчета на расото си. Той вдигна ръка от раменете й и грубо започна да мачка тила й. Младата монахиня се опита да се отскубне, ала кардиналът я държеше за врата със стоманена хватка. Тя се съпротивляваше и риташе краката му, но гибелната комбинация от физическа сила и тъмната власт на неговата Църква разпалваше страха й, обезсилваше я и вцепеняваше ума й. И тъкмо когато се канеше да извика, Петрони натисна главата й към скута си и Алегра се задави от топлата струя, изригнала в гърлото й.

— Тайната връзка и споделената привързаност с кардинала никога не бива да се разкрива — предупреди той, като небрежно се закопчаваше. После гласът му отново стана официален. — Божията воля понякога е непонятна, но обмисли моето предложение да те назнача тук. Ще видиш, че си струва, убеден съм в това.

Шокирана и измамена, Алегра гневно отказа да се прибере с неговата кола и замаяно се отправи към университета, като неведнъж се наложи да спира, за да повръща в канавката. Когато затвори вратата на стаята си, тя се опря с гръб на нея, слаба и разтреперана, с разбита, погубена вяра. Този път нямаше молитва за прошка, а само вцепенение. Момичето се взираше в звездите през прозорчето и си мислеше за невиждащия, нечуващ и безчувствен Бог. После механично отиде в банята и търка тялото си, докато кожата й се зачерви и започна да я боли, ала това не беше достатъчно, за да дойде на себе си. Алегра се мушна в тясното си единично легло. Дълго зяпа тавана, докато емоционалното и физическо изтощение взеха своето и накрая заспа. Призори се събуди и установи, че се залива в неовладяеми сълзи. Вцепенението й бе заменено от гняв, мощен гняв, който пулсираше в самото й същество. Разбираше, че не тя е предала Бог и Неговия кардинал, а тъкмо напротив — кардиналът и Бог можеха да вървят по дяволите.

 

 

По-късно същата сутрин пристигнаха две и заминаха също толкова писма. Алегра разпечата първия плик. Изпитваше само странна пустота, докато преглеждаше сведенията за резултатите си и върволицата от отлични бележки. Второто писмо беше от заместник-ректора професор Гамберини, топло и окуражително. Предлагаше й стипендия за магистърска програма по приложна археологическа ДНК. Тя написа кратък благодарствен отговор и прие стипендията, после нахвърли още по-кратко писмо до своя Орден, съобщавайки, че го напуска.