Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (34)

33.

Кумран

Алегра опипом спря будилника и седна на леглото със замъглени очи. След лекцията на Йоси и задължителната чаша у Патрик двамата с Давид бяха отишли на вечеря. Тя усещаше, че съпротивата й окончателно се стопява, и за пръв път тайно се радваше, че Давид е ерген. Разговаряха до късно вечерта, без да усетят как лети времето. Докато я возеше след вечерята, обикновено словоохотливият израелец съвсем утихна. Когато се наведе, за да отвори повредената врата на Онслоу, те се почувстваха неловко и той наруши мълчанието.

— Следващия път ще те поканя на вечеря вкъщи. Приятни сънища — и леко я целуна по устните.

Докато потегляше, Давид й прати въздушна целувка.

Почти не беше спала. Мяташе се и се въртеше в леглото, мислите й я държаха будна цяла нощ. Навярно в края на краищата можеше да има връзка с друг мъж. От онази ужасна вечер в Милано се бе потопила в учене и изследвания. Досега. От мига, в който се беше запознала с Давид, той я караше да се смее и Алегра постепенно успя да се отпусне и да не приема живота прекалено насериозно. Вечеря в дома му. Може би идваше време отново да повярва.

— Извинявай за ранното тръгване — рече Давид, докато Онслоу се изкачваше по Елеонската планина към Йерихонския път. — Тук става адски горещо, затова е най-добре да обиколим, преди слънцето да стане непоносимо.

— Изненадана съм, че идваш навреме — отвърна Алегра.

— Излишен укор.

— Е, какво ще разглеждаме днес, „екскурзоводе“?

— Кумран, дами и господа. Портата към Мъртво море и място на големи загадки и тайни. Дали да не си сменя работата? — попита той с престорено унило изражение.

— Ще преценя след екскурзията, Давид Кауфман. Кумран наистина ли е толкова загадъчен, или само заради ватиканската връзка?

— Подозирам, че е по малко и от двете, въпреки че със сигурност има голяма доза от последното, а и скриването на свитъците от обществеността за четвърт век определено не е спомогнало.

— Наистина ли смяташ, че крият нещо?

Давид кимна.

— Да. Ако се съди по огромните им усилия да скрият датировката, мисля, че е нещо бая сериозно.

Онслоу с рев подмина мръснобелите шатри на арабите бедуини сред пясъчните дюни отстрани на пътя. Давид и Алегра стигнаха до последното било и се понесоха по дългото и стръмно лъкатушещо шосе, което се спускаше от 1200 метра височина до бреговете на Мъртво море — най-ниското място на земята, 400 метра под морското равнище. Въздухът бе не само горещ, но и плътен, и душен. Утринното слънце свирепо прежуряше. През вдигащата се мараня Алегра едва различи деретата и скалите на отсрещния йордански бряг. Покрай тях с грохот профучаваха големи камиони, пренасящи товари от най-южното израелско населено място Ейлат по единствения снабдителен път до Галилейско море на север, пазени от израелски военни патрули, въоръжени до зъби и сновящи нагоре-надолу по пътя, подозрителни към всеки и всичко на Западния бряг.

— Много ли е дълбоко морето? — попита тя.

— На юг не, само около шест метра, обаче тук, на север, на места е над четиристотин. Морето лежи върху разлом, който стига чак до системата на река Замбези в Източна Африка и съдържанието на сол е толкова голямо, че ако се случи риба да попадне в него от река Йордан, веднага умира.

— Това кара човек да се пита защо някой е решил да живее тук — замислено рече Алегра.

— Не е по моя вкус, обаче на есеите явно им е харесвало.

— И май си спомням, че недалеч оттук са се намирали Содом и Гомор.

— Не са открити абсолютно никакви следи от тези два града, но има една много сериозна теория, според която са били погребани в земята при силно земетресение преди около четири хиляди години.

— Някъде по времето на Авраам — изчисли Алегра, спомняйки си разказа в 19 глава на Битие за разрушително земетресение по същото време, по което бащата на трите религии — юдаизъм, християнство и ислям, прекосявал същата пустиня, в която сега навлизаха те.

— Предполагам — съгласи се Давид. — Във всеки случай археологията потвърждава тази история, защото има свидетелства за силно земетресение около хиляда и деветстотната година преди Христа, което разрушило градовете в Моавитската равнина, и руините сигурно са някъде под водата в южната част на морето.

Щом подминаха отбивката за Йерихон, главният път продължи към река Йордан и мястото на Христовото кръщение, но преди да стигнат до самата река, Давид зави на юг към безплодните оранжево-жълти скали, които се издигаха към високото 365 метра Юдейско плато. В подножието им се намираше Кумран, на трийсетина метра над пътя от страната на голата клисура. Сред скалите Алегра успя да различи някои пещери, които толкова дълго бяха крили свитъците от цивилизацията.

Ако бяха дошли по времето на откриването на свитъците от Мъртво море, Давид и Алегра щяха да се изкачат по стар римски път, водещ към древното селище. Сега имаше паркинг за туристически автобуси и неизбежното климатизирано кафене, фрашкано с тениски, ключодържатели, дървени статуетки и всевъзможни други библейски дрънкулки, които минаващият оттам турист би могъл да се съблазни да купи на десет пъти по-висока от стойността им цена. Днес на паркинга имаше само една кола, чийто собственик бе единствен посетител на кафенето.

Юсеф Сартави скри глава зад вестника си. Вълните от убийства, които бяха залели съвременните наследници на израилтяните и палестинците от древните библейски земи, бяха направили туризма опасен бизнес и туристите се движеха на големи групи.

Когато Алегра и Давид слязоха от ленд роувъра, два американски изтребителя Ф-16, патрулиращи по границата с Йордания, профучаха ниско над Мъртво море. В кабините им ясно се виждаха пилотите.

— Няма туристи. Извадихме късмет — съобщи Давид, докато мяташе избеляла брезентова раница на раменете си.

— Какво носиш? — попита Алегра.

— Обикновено си нося цялото оборудване, но днес взех само една малка кирка, четка и обяд. Пушена сьомга, пилешки ролца и бутилка от най-хубавото израелско шардоне. Всичко охладено в хладилна чанта — извика през рамо той, докато се запътваше към руините.

Тя го последва по тясната пътека, лъкатушеща към върха на голите солени скали, където есеите бяха избрали да се заселят. На няколко километра надолу се мержелееха бреговете на Мъртво море.

Юсеф Сартави вдигна мобифона си, набра предварително въведен криптиран номер и кратко докладва:

— Обектите пристигнаха при руините.

Когато се изкачиха на върха, двамата се изкатериха върху останките от стара каменна стена и Алегра се огледа наоколо.

— Римляните плячкосали това място през шейсет и осма година на път към Йерусалим, където разрушили втория храм — поясни Давид. — Ако се вгледаш в развалините, ще различиш плановете на някои каменни стени и вътрешни дворове. Ей там е голямата стражева кула, която се издигала над всичко тук, а по-близо до дерето е щерната, в която събирали вода.

През следващите два часа двамата обикаляха сред руините, разкопани от Ролан дьо Во и други от международния екип — авторите на ватиканския консенсус за датировката и произхода на свитъците.

— Наистина са извършили истинско престъпление спрямо археологията — измърмори Давид, когато влязоха в продълговато пространство, оградено с груби каменни стени. — Подозирам, че когато са правили разкопките тук, във Ватикана вече са били планирали своя консенсус и просто е трябвало да впишат обекта в догмите. Когато в L’Ecole Biblique най-после публикуваха материалите от разкопките, установихме, че изобщо не са спазвани стратиграфските принципи. Кумран е бил обитаван дълго и те са били длъжни да знаят, че културните пластове трябва грижливо да се обозначат и корелират.

— Абсолютно си прав — съгласи се Алегра. — Как иначе биха могли да датират пласта?

— Съмнявам се, че във Ватикана са мислили за датировката. Те не само отказват да отстъпят от позицията си, че свитъците много предхождат Христос, но и винаги са твърдели, че кумранските есеи са били мирни безбрачни отшелници като описаните от античните историци Йосиф, Филон, Плиний и сие. Погледни тук. — Той я преведе по малък коридор край стражевата кула. — Това са останките от доста голяма ковачница. А ей тук е била водата, в която са калявали метала. Може да се твърди, че ковачницата им е била нужна за производство на инструменти, обаче това не обяснява купищата върхове на стрели, открити в крепостта.

— Ватиканът никога не е можел да скрие факта, че е възможно Йоан Кръстител да е бил свързан с есеите. Той кръстил Христос недалеч оттук, където Йордан се влива в Мъртво море — прибави Алегра. — Съгласна съм с теб, описанието на есеите като мирни и безбрачни отшелници сигурно е изфабрикувано, за да се впише в догмите.

— Ако се налага да приемеш, че Йоан Кръстител е участвал в секта като есеите, няма да искаш да се разпространява, че се е мотаел около ковачницата и е разпитвал как върви производството на оръжие — ухили се Давид. — Всъщност, когато ги предизвиквали, есеите били свирепи бойци. Ей там е гробището — продължи той. — Има над хиляда и двеста гроба, много от които са на жени и деца, и това явно прави консенсуса малко съмнителен. Обаче, ако бяха имали деца, щяхме да открием бая използвани презервативи сред останките! — подсмихна се израелецът.

— Непоправим си!

— Есеите презирали свещениците и покварата във втория Йерусалимски храм — рече Давид, докато навлизаха сред каменните стени на древен вътрешен двор. След пустинните дъждове бяха поникнали пъстри червени и жълти цветя, скупчени около няколко палми, непокорно растящи напук на знойния вятър, навяващ от Мъртво море. — Носели дълги питагорейски одежди от бял лен и тези дворове били построени за медитиране. Доста свидетелства сочат, че Христос е бил член на тази общност, което обяснява провокираната му агресивност, когато прекатурил масите на търговците в храма. Според Йоси свитъкът Омега доказва, че и Мария Магдалина е била тук, обаче аз не съм толкова сигурен.

— Ако Исус е изучавал философия в тази общност, а това е логично, щом Йоан Кръстител го е покръстил наблизо, няма съмнение, че тук е била и Мария Магдалина.

— Защо смяташ така? — попита Давид, заинтригуван от убедеността на Алегра.

— И без това все някога щеше да научиш, затова спокойно мога да ти го кажа сега. В един свой предишен живот аз бях монахиня.

— Да, явно вече не си много набожна — дяволито се ухили Давид.

Погледите им се срещнаха — всеки от тях се питаше какво си мисли другият.

— Не знаеш много неща за мен, но след време ще узнаеш всичко — рече тя.

— С нетърпение го очаквам.

— Ще се направя, че не съм чула последното — усмихна се Алегра. — Когато анализираш историята за Мария Магдалина, тя ти разкрива повече, отколкото Църквата иска да повярваш. Някои твърдят друго, обаче аз съм от онези, които смятат, че Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена. Когато брат й Лазар умрял, според еврейския обичай сестрата трябвало да остане при тялото и да съблюдава „шивата“^[1]. Позволявало й се да го напусне само ако така поиска съпругът й. В Йоан има един малко цитиран откъс, когато сестрата на Мария Магдалина й съобщава, че Исус иска да я види и тя веднага тръгва. Има още един еврейски обичай, според който невестата трябва да помаже нозете на младоженеца. И Мария Магдалина помазва нозете на Исус.

— Смяташ, че са били женени ли?

Алегра кимна с глава.

— Има много убедителни доказателства. По-рано не смятах така. — Тя си спомни дните в Трикарико. — Майката игуменка нямаше да го одобри, но когато ти се позволява свободата да разсъждаваш, разбираш, че доказателствата винаги са били налице. Именно Мария отишла при гробницата с другите жени, а в една чисто еврейска общност на това има право единствено съпругата. Но най-категоричното доказателство се съдържа в преписите на Гностичните евангелия, открити при Наг Хамади на река Нил.

— Което навярно обяснява защо ранните църковни отци са се опитали да унищожат всичките — добави Давид.

— Точно така. Освен думите на Исус в Евангелието от Тома, които застрашавали властта на свещеничеството, Мария написала свое евангелие след разпването и в него обяснява как е трябвало да агитира учениците. Ако си спомням вярно, Магдалина казва: „Не плачете и не скърбете, и не се усъмнявайте, защото неговата милост ще бъде вечно с вас и ще ви пази“. В патриархалната еврейска култура само много силна жена дава напътствия на мъже. После идва и Евангелието от Филип.

— О, да — дяволито се съгласи Давид, — където всички ученици са ядосани, защото Исус все целува Мария по устата.

— И така може да се каже — поклати глава Алегра.

Знаеше наизуст цитата от Евангелието от Филип: „И спътница на Спасителя беше Мария Магдалина. Христос я обичаше повече от всички ученици и често я целуваше по устата. Останалите ученици се обиждаха от това…“.

— В юдейската култура се очаква мъжете да се женят — продължи тя. — Исус бил обаятелен, забавен, очарователен и привличал жените.

— Доста прилича на мен.

— Освен това той бил и изключителен джентълмен и се съмнявам, че е използвал твоя речник. — Тъмните й очи заблещукаха. — Вероятно свитъкът Омега ще хвърли светлина върху тези неща. — Алегра все още не искаше да му разкрие всичко, но знаеше, че след време ще го стори. Ако свитъкът се намереше и сред числата на Магдалина фигурираше 153, това щеше да бъде окончателното доказателство.