Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Omega Scrool, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ейдриън д’Аже. Свитъкът Омега

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-694-7

История

  1. — Добавяне

20.

Йерусалим

През следващите дни енориашите от Мар’От задружно помогнаха на своя нов скромен свещеник да се настани. Неколцина мюсюлмани също се присъединиха към своите християнски братя. Добротата на Джовани към техния имам не бе останала незабелязана и черквицата заедно със стаичката за свещеника за удивително кратко време бяха почистени и можеха да се използват. Патрик О’Хара също изпълни обещанието си и по-малко от две седмици след пристигането си в селото Джовани беше повикан в Йерусалим, за да се запознае с Йоси Кауфман, жена му Мариан и сина им Давид. Младият свещеник подрани и винаги отзивчивият към околните Патрик му разказа историята на семейство Кауфман.

— През годините Кауфманови са получили повече от падащия им се дял семейни трагедии. Йоси и Мариан изгубили родителите си в Холокоста и най-големият им син Михаел загинал по време на Шестдневната война през хиляда деветстотин шейсет и седма. Давид също воювал като млад взводен командир и участвал в атаката и освобождаването на Стария град. Всъщност той е човекът, успял да превземе Рокфелеровия музей от йорданците и заедно с него — хранилищата, в които се пазели свитъците от Мъртво море. Въпреки че мрази да разказва тази история, аз ще го накарам да ти опише как го е сторил. Страшно е интересно.

 

 

След вечеря Патрик, Джовани, Йоси, Мариан и Давид се настаниха на големите удобни фотьойли в разхвърляния кабинет на епископа.

— Basta, basta, Патрик. Превъзходна вечеря, както обикновено, ами domani? Утре? Утре трябва да ходя на работа. — Професор Кауфман бе свикнал със своя домакин и възрази, когато Патрик му напълни чашата. Йоси беше висок и широкоплещест, със светло лице и бръчици от смях. Чувството му за хумор също се отразяваше в меките му сини очи.

— Знаеш ли италиански, Йоси? — учуди се Джовани.

— Soltanto un poco, само малко — отвърна ученият, като показа точно колко с палец и показалец.

— Йоси е прекалено скромен — намеси се високата елегантна Мариан. Тъмната й дълга коса лъщеше на слабата светлина и обрамчваше гладкото й лице с меки, но будни кафяви очи. Те бяха поразителна двойка, помисли си Джовани. — Освен английски и иврит Йоси свободно говори италиански и поназнайва сносно арабски и френски.

— Ами ти, Давид? — попита младият свещеник.

— Ами и аз се оправям — с момчешка усмивка рече Кауфман младши. — Целите, които си поставих, не са толкова ефектни, колкото италианския и френския. Кой ли ще си поръча бира на койнѐ[1] или арамейски?! — Шеговитото му поведение го правеше да изглежда много по-млад от неговите трийсет и девет години.

— Опитвам се да разговарям със селяните в Мар’От на арабски. Мога да кажа само, че се отнасят към мен с огромно търпение — заяви Джовани. — Чух, че си бил взводен командир през Шестдневната война.

— При това много добър — потвърди Йоси, винаги готов да отдаде дължимото на сина си.

— Някога запитвал ли си се дали свитъкът Омега е бил сред документите, които си освободил от Рокфелеровия музей, Давид? — Патрик обожаваше здравословната конспирация.

— С професора често сме се питали за това. — Давид използва титлата на баща си като нежно обръщение. — По онова време всичко беше адски хаотично и си имахме достатъчно работа по обезопасяване на сградата и без да броим и проверяваме какво има в хранилището.

Лицето на баща му остана непроницаемо. Йоси Кауфман бе виждал някои нови сведения на Мосад, които показваха, че оригиналният и единствен препис на свитъка Омега наистина се е намирал в хранилищата.

— Трябва да разкажеш тази история на Джовани, Давид — насърчи го Патрик.

— Уф, сигурен съм, че на Джовани не му се слуша за войната — неохотно отвърна Давид.

— Съжалявам — сконфузи се италианецът, сетил се за гибелта на Давидовия брат. — Не искам да събуждам мъчителни спомени.

— Няма нищо — успокои го Мариан. — Михаел ни липсва, но преживяхме загубата му. Тя само ни прави още по-решителни защитници на мира.

— Но не и на мир за сметка на едната страна — поясни Йоси. — Никога няма да има мир, докато не постигнем решение с палестинците, което да е справедливо и за двете страни. Те трябва да имат своя държава. От друга страна, онези, които обвиняват еврейската нация в милитаризъм, си нямат и представа с какво нежелание влязохме във войната, колко разделен беше кабинетът през шейсет и седма и че не само палестинците са претърпели ужасни загуби. Накрая не ни остана друг избор. До ден-днешен има хора, които искат да ни изтласкат в морето, и ако не друго, войната от шейсет и седма напомня колко безплоден е този подход. Войните не са решението — тъжно заяви професорът. — Но когато еврейската нация е натикана в ъгъла, ние ще се борим с всички налични средства.

— Да, но Давид е толкова скромен герой! — топло се усмихна Мариан. — Може би аз трябва да започна, а, Патрик?

— Дай да ти напълня чашата — рече епископът и се пресегна за бутилката червено вино.

 

 

Акра

Още от деня на пристигането си в Акра като юноши — с рибарски кораб след бягството си от Виена през 1938-ма, Йоси и Мариан бяха запленени от стария град с неговите крепостни стени от времето на кръстоносците, минарета, джамии, пазари и големи ханове, където трупаха стоката си търговци от Италия и Прованс. През 1967-ма те вече си бяха намерили скромна вила близо до античното пристанище. Тя се намираше на тясна лъкатушна улица, една от няколкото къщи, датиращи от XVIII век, времето на Отоманската империя.

Мариан Кауфман беше наредила масата просто. Две свещи символизираха Божите заповеди: „захор“, да помнят и „шамор“, да „светят“ съботния ден; чаша вино и два хляба „хала“, които щяха да останат покрити с бяла кърпа, докато минеха благословиите. Отдавна бе изгубила своята юдейска вяра зад зловещите каменни стени на нацистката костница в Маутхаузен — концентрационния лагер в Австрия, където жестоко бяха убити родителите й, както и родителите на Йоси. Въпреки това тя се отнасяше с искрено уважение към разбиранията на мъжа си и с удоволствие спазваше еврейския ритуал. Двамата се бяха разбрали синовете им да изучават Тората, но момчетата сами трябваше да решат въпроса за вярата си. Давид, знаеше Мариан, никога нямаше да има време за религия. Три години по-голям от брат си, високият русокос Михаел имаше същата силна вяра като баща си. Ако се съдеше по характерите им, можеше да се очаква тъкмо обратното. Михаел беше стремителен и агресивен, Давид — палав, но разсъдлив.

Йоси дръпна бялата кърпа от хляба и като взе по един самун в ръка, ги благослови:

„Барух ата адонаи елоейну мелех ха-олам — Благодарим Ти, Господи, Боже наш, цар над цялата земя.

Ха-моци лехем мин ха-арец, амеин — Ти, който раждаш хляба от земята. Амин.“

Както и при християните и мюсюлманите, тази благодарност се отправяше към Бога на Авраам, един и същи Бог във всички религии. Един и същи Бог, една и съща надежда за мир, ала облаците на войната отново се трупаха над градовете на евреи, християни и араби.

— Как вървят полетите, Михаел? — попита Йоси.

— Отлично — въодушевено отвърна големият му син. — До края на идната седмица ще имам двеста летателни часа с „Мираж“ — гордо обясни той.

— Мислиш ли, че ще има война, Йоси — ужаси се от тази мисъл Мариан.

— Надявам се да няма. Войната с арабите няма да реши нищо. Смятам, че е време двете страни да се отърсят от тази лудост. Време е да се опитаме да се поставим на мястото на другия. Палестинците просто искат възможност да работят в мир и да дадат своя принос, но човек без държава е човек без достойнство и докато не постигнем споразумение за създаване на палестинска държава, взаимното избиване ще продължи.

— Не съм съгласен — възрази Михаел. — Според мен е крайно време да дадем урок на тия лъжливи арабски копелета, при това урок, който да не забравят много скоро.

— Михаел Кауфман! Няма да търпя такъв език в този дом. — Когато ставаше въпрос за ругатни, Мариан имаше няколко ясни правила.

Йоси сподави усмивката си. В офицерската столова несъмнено можеше да се чуе много по-груба реч. Той се гордееше със синовете си, ала също като жена си, често размишляваше за това колко са различни. Все едно единият беше старец, а другият — дете.

Детето бе Михаел, кипящ от ентусиазъм, по детски убеден в неуязвимостта си, готов за война и приключения, без да мисли за последиците. Единственото му желание беше да лети и след като завърши с отличие пилотската школа, бе обучен да лети с Дасо Мираж III, наричан от израелските пилоти „Шахак“, „небесен пламък“. След като стана първенец и в този курс, го разпределиха в елитната израелска изтребителна ескадрила, 101-ва, във военновъздушната база Хацор. Йоси знаеше, че ако се стигне до война, 101-ва ескадрила първа ще влезе в бой. Давид беше старецът. Студент по археология в Еврейския университет на хълма Скопус, той също бе резервист като командир на пехотен взвод. От горчив опит Йоси знаеше, че всички войни са жестоки, но особено за пехотата, особено ако се стигне до ръкопашни боеве.

— Не биваше да говоря така — продължи Михаел, без да се засрами от упрека на майка си, — обаче арабите излитат поне два пъти по-бавно от нас. Ще ги излапаме на закуска!

— Ами ти, Давид? И ти ли нямаш търпение да дадеш урок на арабите? — попита Мариан.

По-малкият й син сви рамене.

— Ако се налага да се бием, ще се бием. Но не съм съгласен с Мики. Палестинците изгубиха домовете и прехраната си и предполагам, че имаш право — погледна баща си той. — И те са също толкова семейно ориентирани, колкото и ние. В края на краищата ние им отнехме земята. И те имат нужда от родина.

— Винаги съм знаел, че има причина, задето не съм следвал в университет — подхвърли Михаел. — Те са араби, по дяволите.

Мариан въздъхна. Вечно се водеше война — раса срещу раса, бели срещу черни, араби срещу евреи, християни срещу мюсюлмани, вяра срещу вяра, омраза срещу търпимост, жесток и постоянен цикъл на ескалиращо насилие. По силите на човек беше да го прекъсне, ала той просто не желаеше.

 

 

Йерусалим

Лейтенант Давид Кауфман почука, преди да влезе в кабинета на бригаден генерал Менахем Ковнер.

— Викал си ме, Менахем.

Генералът вдигна поглед от бюрото си, затрупано с разузнавателни сводки в разноцветни папки. Зелените носеха надпис „Поверително“, а червените — „Секретно“. Разтворената пред Ковнер папка беше тъмночервена: „Строго секретно“.

— Влизай, Давид, седни. — Жилестият професионален военен вдигна папката и отиде при своя много по-висок лейтенант на малката заседателна маса в ъгъла на кабинета. — Това, което ще ти кажа, не бива да излиза от тази стая. Не го обсъждай с никого, освен с батальонния си командир, той е запознат със задачата, която ще ти възложа. В момента има голяма вероятност да влезем във война с Египет. В такъв случай Генералният щаб се надява да ограничи войната само до южния фронт, но това ще зависи от реакцията на сирийците на север и йорданците на изток. Тъкмо за йорданците искам да поговоря с теб.

— Защо точно с мен? — Давид не можеше да проумее какво е отношението на един обикновен взводен командир към източния фронт.

— В момента Старият град и свитъците от Мъртво море са в ръцете на йорданците. Свитъците се съхраняват в Музея на Палестина. Когато воювахме с Египет през хиляда деветстотин петдесет и шеста, йорданците останаха неутрални. Кабинетът е на мнение, че и сега ще се случи същото, обаче аз не съм съвсем сигурен.

— Смяташ, че йорданците ще ни нападнат, така ли?

— Казано честно, да. За разлика от ноември петдесет и шеста, тоя път йорданците знаят, че Израел е сам. Няма ги нито британците, нито французите, а Съединените щати и Съветите ще се опитат да не се намесват. Йорданците близо двайсет години обсаждат твоя университет и нашия малък анклав на хълма Скопус. И с удоволствие ще си го върнат. Най-важните свитъци от Мъртво море се пазят в Рокфелеровия музей. — Бригаден генерал Ковнер стана от масата и извади една от картите в стенния шкаф. На нея бяха представени Йерусалим с околностите му и дислокацията на йорданските бойни части. Той разтвори тъмночервената папка на масата и постави няколко въздушни снимки и хоризонтални планове на музея пред Давид.

— Рокфелеровият музей се намира на улица „Султан Сюлейман“. — Менахем Ковнер посочи Керем ел-Шейх — хълм до североизточния ъгъл на крепостните стени на Стария град, където беше построен музеят. — Преди три месеца йорданците го национализираха.

— Значи сега е собственост на Йордания, така ли?

— Точно така. И макар да не съм убеден, че семейство Рокфелер си умират от радост, в известен смисъл йорданското правителство действа в наша полза. Ако ни нападнат и влязат във войната, и ако — и това е най-важното — ние ги изхвърлим от Йерусалим, музеят и неговото съдържание ще попаднат в израелски ръце.

Давид съвсем ясно разбра какво се иска от него.

— Искаш да взема свитъците от Мъртво море. — Думите му не прозвучаха като въпрос.

Неговият бригаден командир се усмихна.

— Не сам. От време на време с твоя батальонен командир ще проявяваме интерес към напредването ти. Като се имат предвид образованието и знанията ти за свитъците, на теб се пада да се погрижиш тези безценни антики да не бъдат изгубени за световната наука. Наредих редник Йосиф Силберман да бъде прехвърлен в твоя взвод, за да ти помага, обаче той е доста необикновен новобранец.

— Необикновен ли?

— Допреди няколко седмици беше затворник в Рамала и освен да го научим да стреля, за да се защитава, нямахме време да го подготвим както трябва.

— В Рамала ли? Какво е направил? — попита Давид, заинтригуван какво ще спечели неговият взвод от услугите на човек, държан в един от най-строгите затвори в Израел. — Защо ми го пращаш?

Бригаден генерал Ковнер се пресегна за тънка зелена папка с надпис „Силберман“.

— Неговото служебно досие и кратка биография. Не е опасен и е изключително интелигентен. Придавам го към теб, защото е майстор касоразбивач, един от най-добрите.

— Искаш да отвори трезора на Рокфелер, така ли? — тихо рече Давид.

— Точно така. Вратите на трезорите в Рокфелеровия музей са големи и тежки и за проникването вътре ще са нужни много експлозиви и време. За съжаление въпреки всичките ни усилия от Мосад не успяха да научат комбинацията. Излишно е да ти казвам, че свитъците от Мъртво море са незаменими и светът изобщо няма да се зарадва, ако пострадат, докато взривяваме вратите.

— Ами с ключар?

Ковнер поклати глава.

— Нямаме представа с колко време ще разполагаш. След като превземеш музея, йорданците може да организират масирана контраатака, щом се досетят каква е целта ни. Силберман е свикнал да работи бързо под напрежение. Освен това е в негов интерес да отвори трезора.

— Ще го помилват ли?

Бригадният командир утвърдително кимна.

— И ще получи работа в Мосад, на страната на доброто.

Поставянето на Мосад на страната на доброто бе все едно ЦРУ да се определи като човеколюбива организация, помисли си Давид, ала не каза нищо.

— А и нищо не се знае, Силберман може да те научи на едно-друго.

— Не мога да си представя кога пак може да ми се наложи да разбивам сейф, но ще го наблюдавам с интерес. Музеят строго ли се охранява? — попита лейтенантът.

— Достатъчно. Снощи около сградата се е разгърнала самата йорданска пехота, още пехота и танкове са разгърнати около Купола на скалата и Западната стена. — Ковнер проследи с показалец територията около останките от храма, разрушен от римляните през 70 г. сл.Хр.

— Само си помисли, Давид! Можем просто да си го върнем. За пръв път от две хиляди години Йерусалим пак може да стане наша столица и за пръв път от близо две десетилетия евреите ще могат да се молят на най-святото място за юдаизма.

— Изтекло е много време — съгласи се лейтенантът, който знаеше за силната юдейска вяра на своя командир.

— Естествено, всичко зависи от това дали йорданците ще атакуват първи, обаче между нас да си остане, надявам се да го сторят.

Менахем Ковнер нямаше да чака дълго.

 

 

В Кнесета в Западен Йерусалим шефът на израелското военно разузнаване бригаден генерал Йоси Кауфман говореше пред разделения военен кабинет.

— Насър ще прибегне към война, за да укрепи положението си в Арабската лига — заключи той.

— Нямаме друг избор, господин премиер — заяви министърът на отбраната Моше Даян. — Ако ги изчакаме да ударят първи, ще се изправим пред напълно реална опасност от поражение. Арабите ни превъзхождат числено по суша, въздух и вода. — Моше замълча за миг и огледа колегите си. — Ако ударим първи, ще имаме предимството на изненадата, а това е важен военен принцип — заключи той, цитирайки великия военен стратег Фон Клаузевиц.

Министрите се умълчаха. Всички погледи бяха отправени към премиера.

Министър-председателят Ешкол плъзна очи по лицата на насядалите около масата членове на правителството.

— Спомням си псалм двайсет и седми на нашите древни праотци — започна премиерът. — „И полк да се опълчи против мене, няма да се уплаши сърцето ми; и война да се дигне против мене, и тогава ще се надявам.“ Ще ударим — тъжно рече той, — и Бог с нас.

Отново прозвуча тръбният зов на овчите рогове „шофари“, както много пъти дотогава. Както и по времето на Исус Навин и цар Давид, дванайсетте племена на Израил отново се вдигаха на война. Този път вместо съскане на изтеглени от ножниците мечове вледеняващият звук на войната щеше да се изразява в зареждане на 105-милиметрови мини ховицер в стоманени дула.

В Негев срещу Газа и на Синай големите оръдия изригнаха с рев, пламък и дим, подскачайки назад от отката. Още преди амортисьорите да са реагирали напълно, младите израелски бойци, от чиито чела вече струеше пот, се хвърлиха към лостовете на минохвъргачките. Стоманените дула бяха отворени и димящите месингови гилзи се изтърколиха на земята, за да бъдат моментално заменени с нови смъртоносни мини. Подобно на миниатюрни експресни влакове, хиляди снаряди полетяха в нощта, всеки от тях понесъл със себе си по един арабски живот.

Баща, майка, син, дъщеря.

Смърт на арабите.

Таксиметров шофьор, търговски представител, касиер в банка. Смърт на всички тях. Беше време да им дадат урок.

Почти заглушени от рева на големите мини, с ръмжене се събудиха мощните дванайсетцилиндрови двигатели на танковете и тежките машини образуваха три отделни колони. Преди слънцето да изгрее, за да освети поредната кървава битка в Близкия изток, израелските бронирани дивизиони нахлуха в Газа и прекосиха древната Синайска пустиня, бясно следвани от батальони млади израелски пехотинци.

 

 

Военновъздушната база Хацор

Южно от Тел Авив

Също като всеки друг пилот в грамадната военновъздушна база Хацор, лейтенант Михаел Кауфман бе събуден в четири часа сутринта. Чакането беше свършило — отвориха сейфовете на ескадрилите и извадиха запечатаните заповеди за свръхрискованата операция „Мокед“[2].

В миналото въздушно превъзходство се постигаше чрез атакуване на египетските военновъздушни бази с голям брой миражи. Едновременно с бомбардирането на пистите, с ракети обстрелваха съоръженията в базите и унищожаваха зенитната отбрана. Сега снабдените със съветска техника египетски военновъздушни сили бяха много по-големи и израелците бяха принудени да прибегнат към стратегия, предвиждаща действия с малки групи от по три-четири самолета срещу по-голям брой цели. Египетската зенитна отбрана щеше да бъде оставена без внимание, както и съоръженията в базите. По-важен за пилотите бе фактът, че този път няма да разполагат със защита от израелски изтребители. Трябваше сами да си пазят гърба.

Военновъздушната база Хацор все още беше обгърната в мрак, когато Михаел си намери място в дъното на претъпканата оперативна зала. Цареше оживление, ала смеховете звучаха нервно. Никой не знаеше на какво са способни съветските зенитки и това бе най-големият страх на всеки израелски пилот. Изведнъж всички се смълчаха — пред тях стоеше командирът им, един от най-опитните пилоти в израелските въоръжени сили.

— Това, което чакахме всички — уверено заяви той. — Както виждате на таблото зад мен, до началото в седем четирийсет и пет остават по-малко от три часа. Стратегията е да ударим мощно и да унищожим арабите на земята. И като се има предвид, че реагират мудно, това не би трябвало да е много трудно.

В залата отново отекна нервен смях.

— Едновременно ще бъдат ударени седемнайсет военновъздушни бази. Задачата ни е да унищожим вражеските самолети в Бир Тамада и Кайро Запад. Първите удари ще извадят от строя пистите, за да не позволим на египтяните да вдигнат самолетите си във въздуха. Следващите вълни ще са насочени към машините на земята. Аз ще водя първата вълна срещу Бир Тамада със заместник-капитан Линовиц, а майор Шапирах ще оглавява първата вълна срещу Кайро Запад със заместник лейтенант Кауфман.

Михаел кимна решително.

— Бени и Михаел — продължи командирът, поглеждайки първо майор Шапирах и после лейтенанта, — след като хвърлите бомбите си, трябва да презаредите с гориво и да се върнете в навигационния изходен пункт ето тук. — Той се обърна към оперативната карта и посочи място край Бардавил и Порт Саид.

Михаел слушаше с растяща възбуда. Командирът включи аспектомат, за да им покаже дислокацията на врага и да очертае задачите им подробно. Египетските сили бяха внушителни: сто и петдесет самолета МиГ-15, осемдесет МиГ-19, сто и трийсет от най-новите руски МиГ-21, дванайсет СУ-7 и трийсет от грамадните стратегически бомбардировачи ТУ-16.

— Ще излетим в пълна радиотишина с изключени радиостанции. Цялата ни стратегия зависи от изненадата.

— Какво ще се случи, ако се сблъскаме с проблем след излитането? — попита един от по-младите пилоти. — Базата ще бъде заета със самолетите след нас и няма да имаме радиовръзка.

— Взимате курс към брега и катапултирате.

Неколцина пилоти се спогледаха. Дори при нормални обстоятелства шансовете да те открият в морето след катапултиране бяха съмнителни. И почти не съществуваше вероятност да те намерят, когато никой не знае къде и кога си катапултирал.

Михаел не хранеше такива опасения. Изпитваше единствено въодушевление. Той бе в първата вълна и скоро заедно с другите отлично подготвени млади израелци излезе от оперативната зала на 101-ва ескадрила във военновъздушната база Хацор. Навън ги посрещна освежаващият утринен въздух. Все още оставаше час до разсъмване и тъмнината обгръщаше тихо жужащата база. Автобусът, който щеше да ги откара при самолетите им, вече ги очакваше със запален мотор. За разлика от техните колеги летци оттатък Суецкия канал, израелците бяха пръснали всичките си безценни самолети в защитни навеси и автобусът един по един остави пилотите по бойните им постове.

Наземният екипаж на Михаел го очакваше. Освен сержанта всички бяха цивилни и подобно на мнозина в израелските въоръжени сили, имаха вид на събрани от кол и въже, ала външният вид лъжеше. Те може да изглеждаха далеч от безупречните екипажи в световните ралита на Формула 1, но всеки в бранша щеше да даде мило и драго, за да привлече при себе си хората на Михаел и другите израелски наземни екипажи. Те можеха да презаредят, превъоръжат и да обърнат самолета за по-малко от осем минути. Това бе един от факторите, които щяха да решат войната във въздуха. През първите два дни израелците щяха да успеят да задържат своите самолети във въздуха през осемдесет процента от денонощието. В света нямаше други ВВС, които да са постигали такъв успех, и той определено не бе по силите на арабите.

Михаел поздрави екипажа с обичайната си усмивка и енергично се покатери по алуминиевата стълбичка, опряна на корпуса на неговия самолет. Вмъкна се в тясната кабина и даде на хората си знак с палци нагоре.

Миражът беше натикан в гнездото си като великанска трикрака пчела, боядисана в жълто-кафяв камуфлаж с малко зелено, което при нисък полет правеше тези самолети трудно различими отгоре. Давидовата звезда сияеше върху вентилационните помпи от двете страни на корпуса — някои неща не бяха създадени, за да се крият. Характерните делтообразни криле бяха извити назад под шейсет градуса, външните горивни резервоари висяха под тях като две исполински пури. Под корпуса имаше сто и петдесет килограмови бомби за разрушаване на самолетни писти, а двете трийсетмилиметрови картечници от двете страни изстрелваха по хиляда куршума в минута. Самолетът на Михаел също разполагаше с ракети въздух-въздух.

Той разтвори списъка за предполетна проверка. Можеше да я направи и със завързани очи:

„Ключ запалване / вентилация — включване

Ключ загряване — изключен

Горивни помпи ниско налягане — изключени

Ключ на форсажна камера — включване

Ключ спирачки…“

По средата на проверката той леко натисна щурвала, за да го изпита, и широко се усмихна, когато стигна до следващата точка. Радиостанция — включване. Прескочи я, кисело си помисли пилотът. После продължи със светлинните индикатори на въоръжението, спирачките, предупредителните и долните светлини. Когато приключи, Михаел погледна сержанта и му даде знак да пристъпят към запалване на двигателя. След като се увери, че горивните помпи са включени, той натисна стартовия бутон и потвърди индикатора. Когато двигателят достигна седемстотин оборота в минута, лейтенантът изключи от скорост. Очите му автоматично се плъзнаха по пулта, проверявайки противопожарните, маслените и хидравличните индикатори. Когато оборотите се стабилизираха на две хиляди и осемстотин, отново вдигна палци към сержанта и след като извадиха клиновете на колелата, бавно изкара миража от навеса, за да се присъедини към първата вълна самолети, рулиращи към отсрещния край на пистата — с угасени навигационни и предупредителни светлини, тъмни заплашителни силуети, двигатели с криле. Бледото сияние на контролните пултове се отразяваше във визьорите на младите израелски пилоти.

Смърт на арабите.

 

 

Йорданците започнаха да обстрелват еврейския сектор на Стария град няколко часа след началото на израелската атака на юг срещу египетските сили в Синай. Отначало израелският кабинет остана невъзмутим. Върховното командване очакваше крал Хюсеин да прояви известна лоялност към арабската кауза, но когато обстрелът стана по-масиран и се разгърна по целия източен фронт, правителството най-после проумя, че войната с Йордания е неизбежна.

Като лейтенант, Давид не беше свикнал да присъства дори на батальонни инструктажи, камо ли на бригадни, само че това не бяха обикновени времена и той зае мястото си до командира и зачака бригаден генерал Менахем Ковнер да започне.

— Снощи йорданците покосиха с картечници невинни граждани на пътя за Яфа. Тази сутрин превзеха сградата на Обединените нации и започнаха да обстрелват града. Пострадали са над шестстотин сгради, сред които резиденцията на премиера, хотел „Цар Давид“ и много от светите места, включително куполът на черквата „Успение на Света Богородица“.

Храмът се намираше на юг от Стария град, към цар Давидовата гробница, и се твърдеше, че е построен на мястото на Тайната вечеря.

— Арабите са превзели и хълма Скопус. — Менахем отиде до оперативната карта. — Йорданското присъствие на юг от Стария град заплашва да обхване във фланг цял Йерусалим, включително Кнесета. В резултат Деветнайсета бронирана бригада в момента се придвижва от позициите си на изток от Тел Авив и има заповед да си върне Скопус и Еврейския университет на север от Стария град. Шеста бригада има заповед да напредне на юг и да си върне Хълма на злия синедрион[3]. Оттам ще се насочат на север към Гетсиманската градина и Елеонския хълм. Нашата задача като че ли е най-трудна. Американският сектор и Рокфелеровият музей. — Ковнер замълча за миг и обходи с поглед командирите. — Минаха близо две хиляди години, но преди малко повече от час кабинетът одобри плана за възвръщането на Стария град в Йерусалим.

Това съобщение бе посрещнато с мощни ръкопляскания. Също като по времето на цар Давид, израелците отново се готвеха да си върнат своята древна столица. Съвременният аналог на цар Давидовите воини бяха парашутистите от 9-а въздушна бригада, всичките резервисти.

Когато аплодисментите стихнаха, бригаден генерал Ковнер очерта плана си. Ако успееше, вестта за резултатите от сражението щеше да се разпространи за минути не само сред израелците, но и сред евреите във всички кътчета на света. Ако се проваляха, нямаше да им простят лесно.

— Заради светите места, не само еврейските, но и християнските и мюсюлманските, в самия Стар град няма да има артилерийско и въздушно прикритие. Всичко ще се свежда до ръкопашен бой, но ние имаме едно предимство. Бива ни в нощните сражения и тъкмо по тази причина започваме през нощта.

 

 

Бам. Бам. Бам. Нощното небе над Йерусалим се освети, когато йорданците започнаха артилерийски и минометен обстрел.

Смърт на евреите.

Над пустата улица затрака картечница и Давид и останалите от неговия взвод се прикриха във входове и зад ъгли на сгради. Виждани отзад, редиците зелени и червени трасиращи куршуми изглеждаха сюрреално изящни — те рикошираха от старите каменни стени и свистяха в нощното небе, но откъм тази страна, от която се намираше неговият взвод, гледката определено беше грозна и Давид се приведе, за да не бъде улучен.

— Над Портата! На стената!

— Виждам го! — Един от отдельонните му командири вдигна своя М79 и спокойно се прицели.

— Граната! — Изстреляна с гранатохвъргачка, тя изсвири над пътя и избухна над Дамаската порта. Картечницата утихна.

Смърт на арабите.

— Прикривайте ме! — Давид изтича още четирийсет и пет метра до следващата уличка.

Сантиметър по сантиметър, метър по метър, граната по граната, взводът си проправяше път по улица „Султан Сюлейман“ към Рокфелеровия музей. Малокалибреният обстрел стана спорадичен, ала лейтенантът въпреки това отново поиска да го прикрият, преди да се втурне към ъгъла на „Харун ал Рашид“ и „Сюлейман“. Изведнъж светът изригна и той бе запратен на земята. Зашеметен, Давид разтърси глава и запълзя към най-близката уличка.

— Мамка му! — измърмори под нос той. — Скапани танкове! — Опипа дясната си буза. Кръв. Много.

От подножието на Елеонския хълм пак проблесна изстрел и лейтенантът се просна на калдъръма. Снарядът избухна на четирийсет и пет метра пред него. Явно 6-а бригада не беше успяла да изтласка арабите.

 

 

Докато чакаше началото, лейтенант Михаел Кауфман си наложи да се отпусне. Радиотишината му се струваше зловеща. И преди го бяха правили по време на учения, но този път бе наистина. Той за пореден път огледа пулта в търсене на признак за механичен проблем. Не светеше нито един предупредителен индикатор. Миражът имаше едно предимство над обикновените самолети — даже да достигнеше точката на безвъзвратност, Михаел все още можеше да отвори спирачния си парашут и да спре машината в телената преграда на отсрещния край на пистата. Щом предното колело се вдигнеше и той излетеше обаче, всяка повреда в двигателя можеше да доведе до катастрофа. Въпреки жаждата си за битки пилотът нямаше желание да се присъедини към онези малцина, които бяха преживели катапултиране по време на излитане.

Щурвали на неутрална позиция. Бустерни помпи включени. Ключ на форсажа, включен. Хидравлика нормална, ключ надолу. Капак на кабината заключен. Подобно на добре смазана машина, той рутинно отмяташе всяка следваща стъпка от проверката. Отново изпита свободата на движение на щурвала. От дюзите на първия мираж на пистата изригна огнен език. Командирът излиташе. Михаел бе четвърти и когато дойде неговият ред, последва другите самолети по „клавишите на пианото“ и провери жироскопа си спрямо посоката на пистата. В същото време натисна крачната спирачка и бързо „наду“ двигателя. Стрелката, показваща оборотите в минута, бързо се завъртя и когато достигна осем хиляди и петстотин, той освободи спирачките и запали форсажа. Проверявайки запалването, Михаел натисна щурвала напред и почти моментално беше залепен за облегалката от шестте хиляди и двеста килограма тяга на турбореактивния двигател Снекма Атар 9С. Миражът се понесе по дългата писта. Младият пилот изтегли щурвала назад и се понесе след трите сияещи оранжеви пламъка, които вече се бяха издигнали високо над него. Форсажите. Те ускоряваха издигането на самолета до над хиляда и петстотин метра в минута. Предупредителните светлини внезапно угаснаха и той провери тримерите. Бързо изравни и настигна трите оранжеви точки пред него. Над мастилената чернота на Средиземно море към навигационния изходен пункт, избран да даде на израелските пилоти посока за атака от север, откъдето най-малко щяха да ги очакват египтяните.

Излитането на изтребителите и останалите от безценните сто и шейсет израелски бойни самолета беше съгласувано така, че да стигнат над седемнайсетте египетски военновъздушни бази в 07:45, по време на задължителната закуска на египтяните. За да избегнат египетските радари, подхождането към целта не биваше да е на по-голяма височина от двайсет метра. Това изискваше изключително прецизна навигация от страна на израелските пилоти.

Техните египетски колеги и наземните екипи оттатък Суецкия канал спокойно спяха. Главният радар в голямата военновъздушна база Абу Сувейр бе изключен за ремонт, откачените кабели и инструментите на техниците все още бяха пръснати из сградата. Докато лейтенант Михаел Кауфман и останалите от неговата ескадрила се носеха ниско над Средиземно море към Нил и Кайро Запад, много египетски самолети продължаваха да са със защитните си покривала, паркирани крило до крило.

В 07:43 Михаел и Бени Шапирах се издигнаха и се насочиха към целта си, приготвяйки се за египетския зенитен огън, който със сигурност нямаше да се забави много. Михаел видя, че Бени хвърля специално разработените сто и петдесет килограмови бомби точно над пистата пред него и после ги прихвана в мерника си. Парашутите им се разтвориха и забавиха падането им. Ретро ракетите се взривиха и забиха бомбите дълбоко в бетона. Когато пистата пред него изригна, Михаел спокойно се понесе към нея и пусна още две бомби, за да довърши разрушаването й.

След миг двамата вече бяха подминали летището и се издигаха. Обратно в базата си, за да презаредят гориво и да се върнат над Средиземно море, където щяха да патрулират високо над навигационния пункт, в случай че египтяните проумеят израелския навигационен план.

Едва ли имаше такава вероятност, помисли си младият пилот и се усмихна под визьора си, гледайки как миражите зад него бомбардират египетските самолети, подредени като патици на стрелбище.

Лейтенант Михаел Кауфман не можеше да греши повече.

 

 

Още два проблясъка от Елеонския хълм и след секунди пътят пред лейтенант Давид Кауфман изригна с оглушителен рев. Нажежени до червено летящи парчета метал откъснаха големи каменни късове от древните стени на Стария град, докато Давид и неговият взвод бяха залегнали на земята. Когато шрапнелите ги подминаха, Давид вдигна ръка с палец към ухото и кутре към устата си, за да повика свързочника си, залегнал малко по-нататък на уличката. Без да обръща внимание на кръвта, стичаща се от раната на бузата му, той насочи бинокъла си към мястото на проблясъците и бавно обходи подножията на Елеонския хълм от другата страна на долината Кедрон. Пустинният камуфлаж не се сливаше добре със зеленината на маслиновата горичка и Давид скоро различи първия йордански танк. Танковете обикновено вървяха в групи по три и той продължи да оглежда склона, докато откри и другите два. Предпазливо извади компаса от страничния джоб на панталона си, ориентира се и набързо пресметна наум, превръщайки посоката на магнитната стрелка в координати на картата.

— Втори, тук двайсет и втори, край.

— Тук втори, край.

— Тук двайсет и втори, нужна ми е артилерийска подкрепа. Квадрат деветдесет и пет, нула шест, деветнайсет, посока двеста осемдесет и пет, три окопани танка, край.

— Тук втори, ясно. Чакайте, край.

Слава богу, че нямаше ограничение да обстрелват цели на Елеонския хълм, помисли си Давид — нямаше да е много приятно да влязат в музея, наблюдавани през мерниците на три сто и пет милиметрови оръдия от малко над хиляда и триста метра разстояние. Нещо повече, неговите командири нямаше много да се зарадват, ако безценните свитъци бъдеха взривени на още повече късчета.

Израелските оръдия, които подкрепяха неговата бригада, се намираха на около шест километра в Парка на розите, недалеч от Кнесета. Разнесе се приглушена далечна експлозия, последвана от металически грохот на експресен влак. Над главите им профуча сто и пет милиметров бронебоен снаряд, ала не улучи целта си и избухна нагоре и надясно от танковете. Давид остана необезпокоен. Наблизо, помисли си той, но недостатъчно. Така или иначе, рядко се случваше пряко попадение още от първия път.

— Наляво сто, надолу сто, огън, край.

— Наляво сто, надолу сто, огън, край.

Пред погледа му Елеонският хълм избухна в яркооранжеви отблясъци. Още по-силен взрив и от дима за миг се появи типичният силует на танково дуло. Един беше елиминиран, оставаха още два, но после първият и след него другият излязоха от прикритието си, хвърляйки големи буци пръст и прегазвайки маслинови дървета по пътя си, докато се оттегляха към съседния хълм.

Давид насочи вниманието си към своята цел. Той разположи картечницата така, че да има добра видимост към входа на музея, и излезе от прикритието си.

— Да вървим!

Първото отделение последва младия си командир към входа. Когато им оставаха само четирийсет и пет метра, от парка около музея бе изстрелян откос и улучи свързочника, който тичаше до него. Към арабската позиция отново полетя граната и сметките бяха уредени.

— Вземете му радиостанцията! — извика Давид и провери пулса му.

Не можеха да направят нищо друго, освен да продължат с атаката. Свързочникът беше женен от седмица. Разгневен, лейтенантът се втурна към стената до входа, където спря, после се хвърли във фоайето и обсипа вътрешния двор с дъжд от куршуми. Златните рибки в басейна бяха прибавени към списъка на жертвите. Арабите бяха избягали.

Стена по стена, коридор по коридор, стая по стая, лейтенант Кауфман и хората му претърсиха музея. Когато се увери, че не са останали палестински и йордански сили, Давид постави часови на покрива и безпогрешно се запъти към хранилищата в подземието, като взе със себе си трима души и Йосиф Силберман.

Дори да бе потресен от факта, че се намира в центъра на престрелка само с няколко дни военна подготовка, редник Силберман не го показваше.

— Тук е. Мислиш ли, че ще можеш да го отвориш?

Силберман се усмихна.

— Техниката е от трийсетте години на двайсети век. Петнайсет минути. Най-много двайсет.

Пред хипнотизирания поглед на Давид Йосиф извади стетоскоп от черната чантичка, която носеше преметната през рамо, сложи си го и долепи края към шайбата. Първо завъртя големия диск наляво, за да освободи обръщача, после един оборот надясно.

— Двайсет и пет — съобщи той, когато стетоскопът му долови характерното изщракване на зъбеца и задействането на лостовия механизъм. — Последното число.

Лейтенантът го записа в бележника си. През краткото време, откакто Йосиф Силберман беше в неговия взвод, той бе започнал да харесва дребния израелец „от другата страна на коловоза“. Силберман му беше предложил да го научи да разбива сейф и отключва ключалка със специалните инструменти, които носеше тъкмо за такава цел. Давид от любопитство намери време да разбере и да упражни този незаконен занаят върху стенен сейф и катинар. И сега наблюдаваше учителя си в действие.

Силберман продължи да върти голямата сребриста шайба със сто черни деления. Когато установи, че старият трезор има само три обръщача, той започна да мърда шайбата наляво-надясно, напредвайки с по едно-две деления. После изведнъж спря.

— Осемнайсет — каза касоразбивачът, когато в стетоскопа му прозвуча тихото изщракване на поредния обръщач.

Силберман свърши по-рано от обещаното. След десет минути той завъртя голямото колело на вратата и грамадните резета безшумно се отвориха.

— След вас, господин лейтенант — с доволна усмивка на лице отстъпи назад дребният мъж. Предизвикателството на незаконното влизане. За Йосиф Силберман нищо не можеше да се сравнява с това удоволствие.

— Радвам се, че си на наша страна — отвърна Давид и влезе в трезора.

Агентът на Мосад не се лъжеше. На стигащите до тавана лавици бяха наредени черни куфарчета. Две бяха поставени отделно от другите и когато отвори едното, младият израелски офицер благоговейно отстъпи назад.

Исаевият свитък. Най-старият до този момент текст на пълната Книга на Исая представляваше кодексът Бен Ашер от Кайро, датиращ от 895 г. сл.Хр. Давид знаеше, че това е пергамент от Кумран, написан най-малко преди хиляда години. Ако имаше време да отвори съседното куфарче, спокойно можеше да забрави за околния свят. Свитъкът Омега криеше послание, което щеше да предотврати края на цивилизацията. От мислите му го откъсна тропот на тичащи крака. В трезора се втурна един от отдельонните му командири.

— Давид! Стигнаха до Стената!

От цели двайсет години Старият град в Йерусалим бе част от границата между араби и евреи. В Еврейския квартал не живееха евреи, тъй като израелците, главно възрастни равини и техни ученици, бяха прогонени от Арабския легион, нахлул из тесните улички през май 1948-ма. Най-свещеният еврейски град беше превърнат в лабиринт от преградени сокаци и бодлива тел. Днес бетонните барикади, телените мрежи и ръждивите железа бяха атакувани от друг легион. 9-та въздушна бригада можеше да прибави и „уличните сражения“ към списъка от уменията си. Къща след къща, улица след улица по Виа Долороза, пътя, по който Христос носил кръста си към своята Голгота, покрай джамията на Омар, където Мохамед се възнесъл на небето. С граната след граната, снайперистки куршум след снайперистки куршум, израелските парашутисти си проправяха път към Стената. Когато слънцето изгря над Стария град, закалените в битки ветерани се притиснаха към древните камъни, издигнати от цар Соломон, и заплакаха. Военният равин на израелските въоръжени сили Шломо Горен вдигна шофара към устните си и дисонантният вой на овчия рог се понесе над снайперисткия огън и по-глухия рев на далечната артилерия. Рави Горен разтвори старата си Тора.

— Слава на името Божие! — Гласът му отекна около храмовия хълм. — Доме Израилев, уповавай се на Господа: Той е наша помощ и щит. Той чу молбата ти. И стана твое спасение. Благодари на Господ, защото Той е добър и вечна е Неговата непоколебима любов.

Израилтяните се завърнаха.

 

 

Бригаден генерал Кауфман се намираше в командния център, когато се получи вестта. Никога не беше виждал такова нещо. Из залата отекнаха мощни овации, по лицата на генерали и сержанти се стичаха сълзи. Паметен ден сред много други в дългата и осеяна с битки история на еврейския народ.

Бойните действия навсякъде се развиваха по-добре, отколкото се бяха надявали израелците. През първите няколко минути на войната бяха унищожени почти половината от египетските военновъздушни сили. Изненадата беше пълна. Съобщиха, че Давид е взел свитъците, и Йоси мислено благодари на Бог, че синът му е в безопасност, а после се помоли и за Михаел.

 

 

На път за навигационния изходен пункт двата миража тъкмо преминаваха височина три хиляди метра, когато слушалките на Михаел изпращяха.

— Илюшин четиринайсет, деветстотин метра. Прикривай ме! — извика Бени.

Отдавна нямаше нужда да поддържат радиотишина. Без да дочака отговор, майор Бени Шапирах се понесе в атака към нищо неподозиращия руски транспортен самолет Ил-14.

Михаел огледа небето и тогава го видя да се приближава откъм слънцето на около шест хиляди метра.

— МиГ двайсет и едно по следите ти — бързо съобщи той.

— Ясно, остави го да дойде — отвърна Бени.

Пред почти хипнотизирания поглед на Михаел майор Шапирах прекъсна атаката срещу транспортния самолет и остави връхлитащия МиГ-21 да се приближи към опашката му. Бени намали скоростта и принуди египетския пилот да прелети над него — маневра, която не можеше да се прочете в никой учебник. Тя изискваше стоманени нерви и майорът, един от израелските асове, я беше усъвършенствал в продължение на много часове. Когато злополучният египтянин се стрелна покрай миража на Бени, израелският пилот изстреля три къси откоса. След секунди мигът се разпадна в огнено кълбо.

Михаел продължи да оглежда небето наоколо тъкмо навреме, за да види втори МиГ-21, който се приближаваше под него и се готвеше да атакува миража на майор Шапирах.

— Втори миг по следите ти, аз го поемам — небрежно съобщи той и се понесе в атака след втория египтянин, който допусна грешката да насочи цялото си внимание към целта си, без да вижда нищо друго.

Докато усети, че не е „чист“, вече беше късно, Михаел държеше извиващия се и въртящ се изтребител на мушка, докато се приближи на по-малко от двеста метра. Тогава неколкократно натисна спусъка, бавно и решително, и късите откоси се врязаха в бягащия вражески самолет, който избухна пред него — бе улучил запалващия високооктанов горивен резервоар, който руските авиоинженери винаги разполагаха до кислородната бутилка на пилота. Експлозията за миг го ослепи и той прелетя право през черното кълбо дим.

— Михаел! По следите ти! — В битката беше влязъл трети МиГ-21.

Младият лейтенант инстинктивно рязко зави надясно, после наляво, ала неговият самолет вече се разтърсваше, улучен от египетската картечница. Той се превъртя настрани, отново зави наляво и рязко се издигна нагоре в отчаян опит да се откъсне от преследвача си. Следващият откос разби капака на кабината и един шрапнел удари Михаел в тила. Миражът излезе извън контрол, все още с натиснат докрай напред щурвал. Пилотът се опита да се пресегне към ръчката за катапултиране, ала ръката му бе странно тежка и мудна.

— Катапултирай, Михаел! Удари те! Катапултирай! Катапултирай!

Лейтенант Михаел Кауфман така и не чу думите на майора. При полет с почти звукова скорост Средиземно море беше като бетонна стена. Един от най-добрите млади пилоти на Израел завърши последния си полет.

 

 

— Генерал Кауфман, може ли за момент? — Очите на младата израелка с капитански чин бяха влажни.

Йоси инстинктивно разбра какво ще му съобщи тя.

 

 

Йерусалим

— Много съжалявам за Михаел. Толкова безсмислена загуба — изрази съболезнованията си Джовани. — Трябва да ви е било много трудно да я преодолеете.

— Да, въпреки че минаха близо двайсет години, той все още непрекъснато ни липсва — тъжно потвърди Йоси. — Това ме прави абсолютно категоричен да не допусна неговият живот и животът на всички други да е отишъл напразно, въпреки че явно не си взимаме поука от историята — мрачно добави той. — Ако не престанем да строим селища на палестинска земя и не започнем сериозни преговори, всички ще стъпим на много хлъзгава наклонена плоскост. Днес отвличат самолети, утре може да е нещо далеч по-страшно.

— Защо говорите така? — попита Джовани.

— Дълго съм служил във военното разузнаване, Джовани. На всички е известно, че някои врагове на Израел се стремят да се сдобият с ядрена технология, но има още нещо. Попадало ли ви е някое мое съчинение върху шифрите в свитъците от Мъртво море?

— Патрик любезно ми даде една ваша статия. Прочетох я с изключителен интерес.

— Тогава сте запознат с моя анализ на ужасяващото предупреждение в свитъка Омега.

Джовани се изкушаваше да свали картите си на масата. Той беше сигурен, че може да се довери на Патрик и Йоси, ала се сдържа. Ватиканът категорично щеше да отрече всичко.

— Есеите са били високоразвита и сериозна общност — продължи Йоси — и според мен, щом са сметнали за нужно да документират това предупреждение, трябва да му обърнем внимание.

 

 

След като гостите на Патрик си заминаха, Джовани дълго лежа буден в стаята си с изглед към пътя за Християнския квартал в Стария град. Дали когато бяха избили есеите в Кумран, римляните не бяха унищожили един древен научен център? Младият свещеник разбираше, че мнозина ще проявят скептицизъм, ала също знаеше, че множество древни цивилизации са били далеч по-високоразвити, отколкото се е смятало отначало. Сухата батерия, спомни си той, била изобретена две хиляди години преди да се появи в западната цивилизация. Древните й аналози били направени от меден цилиндър, поставен в смола с желязна пръчка вътре — такъв имаше в Багдадския музей, но когато гърците и римляните наложили предпочитанието си към маслото, технологията била забравена. Дали есеите не бяха нещо много повече, отколкото предполагаше съвременната наука? Отговорът се криеше в Юдейската пустиня.

Бележки

[1] Гръцкият език през елинистическата и римската епоха. — Б.пр.

[2] Фокус (ивр.). — Б.пр.

[3] Наречен така, тъй като според християнското предание на това място еврейският първосвещеник Каяфа решил да предаде Исус на римляните. — Б.пр.