Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Omega Scrool, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ейдриън д’Аже. Свитъкът Омега

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-694-7

История

  1. — Добавяне

49.

Йерусалим

Денят на мирната церемония беше топъл и чудесен. Главният аудиоинженер на „Кохатек“ лично бе ръководил приготовленията. Привечер Юсеф се облегна на едно от скелетата и огледа почистената Дамаска порта, в момента отцепена от израелската армия, без обичайните танкове и бетеери. За голямо огорчение на някои военни премиерът беше наредил „да се уважава животът“, което изискваше нова политика на свеждане на силата до абсолютния минимум.

Въпреки това не всички бяха за мирния договор и, макар и минимално, присъствието на армията все още си личеше. Всеки стол, маса, сандък с техника и дори външните тоалетни бяха подложени на щателно претърсване от стотици обикновени войници, сапьорни отряди и кучета. На всички входове бяха монтирани редици от детектори за метал и млади израелски войници нервно охраняваха контролно-пропускателните пунктове. През тях трябваше да минат всички, освен групите на държавните ръководители и съответните ВИП лица, ако искаха да наблюдават церемонията. Вече се образуваха дълги опашки.

Юсеф знаеше, че въпреки всички тези мерки една решителна атака би могла да успее и той кимна с глава на младия палестинец, когото беше включил във ведомостта. Фалшивите документи бяха издържали проверката и пред погледа на Сартави младежът се настани зад волана на електрокара. Машината не щеш ли се наклони назад към катедрата със специално изработени мотиви отпред. Пронизителният трясък привлече вниманието на всички наоколо и Юсеф се втурна към злополучния шофьор, като размахваше юмрук.

— Мамка му, идиот такъв! — изруга той. — Гледай какво направи! — Той отчаяно се вторачи в останките от разбитата катедра.

При него моментално дойдоха двама израелски офицери, единият от които бригаден генерал Аврахим Мишал, шеф на охраната на мирната церемония.

— Имате ли друга? — попита генералът.

— Да, обаче нямаме много време. Поне тия неща са невредими — отвърна Юсеф и прокара длани по гербовете на Израел и Палестина. — Дали ще можете да ни осигурите ескорт, господин генерал? Складът ни е в Западен Йерусалим и не съм сигурен, че ще успеем да докараме нова катедра навреме.

Бригаден генерал Мишал се обърна към придружаващия го млад капитан.

— Осигурете камион и ескорт на този човек и докарайте нова катедра колкото може по-бързо.

След час войниците на контролно-пропускателния пункт на шосето за Наблус спряха израелския военен камион с новата катедра, завързана в каросерията. Капитанът в кабината размени няколко реплики с войника на пункта и камионът продължи пътя си.

На Юсеф му трябваха двайсет минути, за да монтира националните гербове и нов микрофон на катедрата върху трибуната под Дамаската порта. Гласът му отекна над Стария град на Йерусалим.

— Проба… проба… проба… — Останал доволен, той изключи микрофона.

— Всичко наред ли е? — попита генерал Мишал, приближавайки се от мястото, от което наблюдаваше тълпите, изпълващи района пред древната порта.

— Да, благодаря, благодаря ви и за ескорта. Без него едва ли щяхме да успеем да докараме нова катедра.

— Радвам се, че можах да ви помогна — усмихна се генералът.

 

 

Разчитането на свитъка Омега отне два месеца усърден труд и сега оставаха само десет фрагмента. В деня на мирната церемония Давид и Алегра приготвиха тоалетите си за вечерта и отидоха при Патрик.

— Видяхте ли статията за убийството след кражбата на сейфа в „Джерусалем Поуст“ преди два дни? — попита епископът. — Странно, че трябваше да мине толкова време, докато стигне до пресата.

— Сигурно е свързано с американеца. Том ми каза, че бил агент на ЦРУ и на медиите било наредено да не разпространяват информацията, което прави цялата тази история още по-тъмна.

— Статията е доста мъглява — отбеляза Алегра. — Още не са го разпознали и след случилото се с Йоан Павел Първи не бих се изненадала, ако с това са свързани ватиканските мутри.

— Проблемът е, че случаят отново събуди интереса на медиите към свитъка Омега. Надявам се онези, които си мислят, че са се добрали до него, да не се вгледат много внимателно в онова, което е при тях — отвърна Давид и постави поредния фрагмент на мястото му. Оставаха само още четири. Посланията за числата на Магдалина и ДНК вече бяха съвсем ясни. Предупреждението почти беше завършено.

— „И две откровения ще осмеят трето — преведе от елинистически гръцки ученият, — макар че и трите ще бъдат от Авраам.“

— Започва да изглежда, че Йоси е бил прав за сблъсъка на цивилизациите — мрачно посочи Патрик. — Обаче наближава шест и половина и може би е време да оставим това за утре.

— Да — неохотно се съгласи Давид. — Докато слезем до долу и минем през охраната, оркестърът вече ще е загрял. Това тук е чакало две хиляди години, може да почака още един ден.

Мобифонът му иззвъня и той го вдигна от масата.

— Давид Кауфман.

Алегра инстинктивно разбра, че нещо не е наред, и тревожно го зачака да затвори.

— Обаждаше се Хафиз. — Мислите на археолога препускаха. — Току-що получил съобщение, че Лоунърган ще пристигне от Европа късно тази вечер. От летището направо отива в музея. Директорът ще го чака там в девет. Хафиз получил нареждане да остане дежурен, в случай че имат нужда от него.

— Нали щеше да се върне чак след месец!

— Следващата седмица имаше лекция пред Лондонското археологическо дружество. Лоунърган за нищо на света не би пропуснал такъв случай — отбеляза Патрик.

— Да не споменавам извънработното време. Обикновено в пет вече е в бара. — Алегра съзнаваше, че времето им изтича.

— Това може да означава само едно — заключи Давид. — Някой му е наредил да се върне и се басирам, че причината е онази статия за свитъка Омега.

— Лоунърган ще се уплаши, че фрагментите са от неговия куфар, и щом направо отива в музея, ще иска да го провери преди срещата с директора — предположи Алегра.

— Права си, ще ми се да бях върнал евангелието от Тома, когато получихме трите копия на фрагментите от Омега. Вече е малко късно — мрачно рече археологът, — обаче не можем да си позволим да поемем риска. Ще трябва да върна фрагментите от евангелието от Тома в хранилището още сега. Да се надяваме, че Лоунърган няма да претърси куфара си прекалено внимателно.

— Ами церемонията, Давид? Ще я пропуснем!

— Ти върви с Патрик, аз ще дойда по-късно.

— Не, идвам с теб. Ако стигнем до хранилището навреме, може би ще хванем част от церемонията.

— Ами външните патрули? — попита Алегра на влизане в музейния паркинг.

— Ще трябва да рискуваме.

Сърцето й се сви, когато на паркинга след тях се появи патрулната кола.

 

 

Рим

Кардинал Петрони включи телевизора. В световните медии господстваха две новини: влошаващото се здраве на папата и мирната церемония в Йерусалим. Държавният секретар проследи обобщението на събитията през последния месец, което включваше кадри с линейката на болния понтифик, пристигаща в римската клиника „Гемели“. Светият отец немощно помаха от носилката си и Петрони презрително изсумтя. Когато дишането на папата се влоши и се наложи да му направят трахеотомия, кардиналът одобри изявленията на ватиканските медии, предназначени да успокоят вярващите. Сега, в папските покои точно над неговия кабинет, старецът беше получил инфаркт и бъбреците му отказваха. Петрони се бе разярил, когато папският лекар беше скрил истинското състояние на папата, ала сега понтификът умираше и му оставаха около две денонощия живот. Лоренцо си позволи доволно да се усмихне. Като се имаше предвид легендарният му инат, папата можеше да издържи малко повече, но нямаше да се наложи да иска оттеглянето му. Кардиналът беше инструктирал неохотния пресаташе да подготви изявление за пресата, „в случай че Господ призове папата“, и сега текстът очакваше подпис. Петрони се наведе напред, когато кадрите със светлините в прозорците на папските покои се смениха със златното кубе на Купола на скалата.

Си Си Ен и останалите световни медии отразяваха изключително важната мирна церемония в Йерусалим. Международните кореспонденти бяха събрани върху старата градска стена отстрани на портата и Том Шуайкър обобщаваше събитията, довели до подписването на договора, и говореше за надеждата, която даваше за бъдещето той. Не за теб, подсмихна се Петрони. Негов човек във Вашингтон го беше осведомил, че разследването на миналото на Лоунърган е стигнало чак до ФБР, и кардиналът бе казал на Феличи да пристъпи към следващата мярка. Това щеше да бъде изпълнено едновременно с убийството на Донели.

 

 

Йерусалим

На няколко места пред трибуната бяха инсталирани камери. Президентът Ахмед Сартави щеше да представлява новата държава Палестина и като духовно лице, щеше да говори и за пътя пред палестинските мюсюлмани, подкрепян от присъствието на имама на Йерусалим. Премиерът Йоси Кауфман щеше да представлява държавата Израел и като набожен юдей, щеше да говори за юдейската вяра, подкрепян от присъствието на главния равин на Йерусалим. Венецианският патриарх, кардинал Джовани Донели щеше да демонстрира подкрепата на християнството, третата голяма Авраамова религия. Джовани щеше да говори пръв, следван от Ахмед, и накрая Йоси. Трима ръководители, трима държавници, трима далновидни мъже. След края на речите те щяха да отидат до масата при катедрата, където премиерът на Израел и президентът на Палестина щяха да подпишат договора, подаден им от Джовани.

В Йерусалим се беше събрала Мирната филхармония и хор под ръководството на световноизвестния израелски диригент Леви Майер. Сред сто и четирийсетте му членове бяха едни от най-добрите музиканти — евреи, мюсюлмани и християни — в историята на музиката.

Мариан се настани на официалната трибуна, до мястото, запазено за Йоси. Мирната филхармония и тристачленният хор зад нея бяха разположени на подиум над трибуната, построен до каменните укрепления на Дамаската порта. Леви Майер вдигна палката си и мощните лъчи на прожекторите осветиха дребния израелец. На телевизионния екран на Петрони камерите показаха Майер в близък план — лекият ветрец развяваше сребристосивата му коса, лицето му беше съсредоточено. Камерите се изтеглиха назад и показаха целия оркестър и хор. Също като своя диригент, музикантите носеха бели официални сака и рокли, символизиращи мира. Зад тях пъстрееше хорът: лявата една трета носеха светлосиния цвят на Давидовата звезда, дясната една трета бяха в яркозелено, универсалния цвят на исляма. Разделяше ги белотата на християнството. Хорът символизираше надеждата, мира и търпимостта — посланието на великите пророци от историята.

Стремителните звуци на Бетховеновата Хорална меса в до мажор се понесе в мрака на вечерта над долината на Кидрон към Елеонската планина, отеквайки из пазарищата и сокаците на Стария град и сред парковете и градините на Новия. Музиката заплува над Голгота, където бяха преминали последните часове на Христос, над Западната стена на големия втори храм на Неемия, отказал да се покори на римляните, и над огромния купол на скалата, откъдето Мохамед се беше възнесъл на небето.

Кардинал Донели се качи на трибуната и алените му одежди зашумоляха от вятъра. Той намигна на Мариан и седна до нея. Жената изглеждаше спокойна, ведра и красива в този исторически миг.

 

 

Рим

— Петрони! — сприхаво отговори държавният секретар по интеркома.

— Знам, че не желаете да ви безпокоят, Ваше Високопреосвещенство, но на първа линия е Ащън Люис от държавния департамент във Вашингтон. Каза, че било спешно. — Гласът на многострадалния отец Томас звучеше нервно. Спешните съобщения от рицарите на Малтийския орден не биваше да се пренебрегват.

Кардиналът изключи интеркома без отговор и се стегна.

— Радвам се да те чуя, Ащън. С какво мога да ти помогна? — попита Петрони, като продължаваше да следи репортажа за събитията в Йерусалим.

— Реших, че трябва да знаеш, Лоренцо. Правителството се отнася с известна предпазливост към мирния процес в Йерусалим. Кауфман направи прекалено много отстъпки на мюсюлманите и еврейското лоби тук е разярено от подкрепата за изтеглянето на заселниците, особено от Западния бряг. Следващите избори са още далече, но много републикански сенатори са нервни.

Докато държавният секретар слушаше, бързият му ум съставяше план.

— Напълно съм съгласен, Ащън, мюсюлманите не бива да вземат превес, и съм ти много задължен. Кога ще идваш в Рим? Трябва да вечеряме заедно.

Кардинал Петрони затвори телефона и излезе иззад бюрото си, дълбоко замислен. Още откакто онзи самозванец Мохамед се беше опитал да узурпира ролята на Христос в света и се бе самопровъзгласил за Божи пратеник, злите последователи на исляма се мъчеха да угасят единствено правата вяра. Сега правеха поредния си опит и мирният процес в Йерусалим представляваше реална опасност. Всъщност това означаваше помиряване с исляма, а никога не биваше да се допусне той да набере сила. Взел решение, държавният секретар набра предварително въведения номер на рицаря на Малтийския орден в нюйоркските студиа на Си Си Ен.

— Даниъл, обажда се Лоренцо. Как си?

— Чудесно, Лоренцо, въпреки че всички се молим за папата. Изглежда много сериозно.

— Боя се, че наистина е така, Даниъл. Той беше прекрасен ръководител и ще бъде много трудно да го заменим. Но борбата за доброто трябва да продължи и тъкмо затова ти се обаждам. Тоя мирен процес в Йерусалим много разтревожи всички тук.

— Не бих могъл да съм по-съгласен с теб, Лоренцо. Като че ли правим много отстъпки пред ислямското зло.

След десет минути кардиналът бе убеден, че материалът ще бъде излъчен. Всичко, което караше евреи и мюсюлмани да се стискат за гушите, можеше да е само от полза за единствения верен път. Останал доволен, той продължи да следи развитието на своята намеса в церемонията. Петрони отново владееше положението или поне така си мислеше.

 

 

Йерусалим

Мариан си погледна часовника, вече не толкова спокойна.

— Чудя се защо се бавят Давид и Алегра — прошепна на Джовани тя.

— Ще дойдат — отвърна кардиналът. — Патрик ми предаде, че трябвало да се погрижат за нещо спешно. Музиката ти казва да не се безпокоиш — успокоително добави той.

— Великолепна е.

Джовани се усмихна.

— Бог е знаел какво върши, когато е дал палката на Леви Майер — заяви той, когато над Дамаската порта се разнесе ясният глас на Мишел Ортега, невероятно сопрано, една от най-великите в света.

Когато оркестърът и хорът стигнаха до финала, под усилващите се аплодисменти на седящите, както и на хилядите присъстващи на пътя за Наблус, премиерът Йоси Кауфман и президентът Ахмед Сартави влязоха през портата откъм Стария град и рамо до рамо се запътиха към местата си на трибуната.

— През сто и петдесетината хиляди години, откакто обитаваме тази планета, ние сме се сражавали и избивали едни други само за да свършим една война и да поведем друга — започна Джовани, когато аплодисментите стихнаха. — Понякога ми се струва, че изобщо не обръщаме внимание на уроците на историята, но днес съм тук, за да ви кажа, че зад мен виждате двама велики ръководители, които разбират безплодността от това да убиеш своя брат или сестра.

Юсеф потрепери, когато докосна малкия предавател, скрит в джоба му. От сенките на контролната шатра до трибуната, разположена отстрани на Дамаската порта, той се взираше в брат си, когото вече не познаваше. Двамата не бяха разговаряли от онзи съдбовен ден, когато бяха погребали семейството си.

— Тези войни често се водят в името на религия и култура — продължи венецианският патриарх. — Като християнин, мога да ви уверя, че Христос не е имал това предвид. Той не е мислил, че вярата и културата на един човек превъзхождат тези на друг и че всички трябва да се бием до смърт, за да го докажем. Пророкът Мохамед също е бил изключително търпим и справедлив човек. На него се приписват думите: „Ако желаеш на другите същото, което желаеш на себе си, стани мюсюлманин“, залегнали в основата на златното правило. За съжаление обаче мюсюлманинът често се изобразява в медиите като терорист или фанатик. Аз опознах истинския мюсюлманин като човек на мира и молитвата. Освен това имам честта да познавам много прекрасни хора от юдейската вяра — вяра, която наред с исляма и християнството споделя общ баща, Авраам. Ние често се държим като лошо семейство, спорим за неговия завет, за нещо, което смятаме, че ни принадлежи. Някои юдеи претендират, че Авраам е техен, настояват, че Божията благословия и тази земя са само за еврейския народ. Някои мюсюлмани претендират, че Авраам е пример само за исляма, а някои от моята религия смятат, че дадените на Авраам обещания са изпълнени едва от Христа. — Джовани се усмихна. — Авраам има основание да е смутен. — Сред древните стени отекна смях. — Подобно на всички добри бащи, Авраам е всичко това за всичките си деца. Твърде странен би бил онзи бог, който, след като е сътворил мюсюлманското дете в Багдад, християнското дете в Богота или еврейското дете в Берлин, ще се обърне и ще затвори портите на Царството небесно за две трети от тези деца, защото не са родени в правилната култура. — Джовани проявяваше присъщата си дързост в борбата си за мир и търпимост. Тези думи, знаеше той, щяха да бъдат посрещнати с тиха ярост във Ватикана, ала те означаваха смайващо публично признание от страна на един кардинал, че съществува повече от един път до Омегата, до вечността.

Юсеф Сартави го слушаше. Речта на този човек го остави скептичен, но и го трогна. Той за стотен път опипа предпазителя, инстинктивно вярвайки на този християнски духовник, което още повечето озадачаваше защо неверниците желаят смъртта му.

— Знам, че Авраам, Мохамед и Христос биха аплодирали този мирен договор като повратен момент в историята на цивилизацията — завърши Джовани. — Поврат от убийствата и кръвопролитията, поврат към търпимост и признаване на ценностите на различните култури и религии. Крачка към справедливостта и мира. — Когато прожекторите осветиха усмихнатия италиански кардинал, тълпата се изправи на крака с мощни овации.

 

 

Напрежението в новинарското студио на Си Си Ен в Ню Йорк растеше.

— Не можем да го пуснем, Даниъл! Това ще прекрати мирния процес още преди да е започнал! — разпалено заяви Джералдин. Тя гневно се взираше в шефа на отдел „Новини“ и се питаше откъде е толкова добре осведомен този отвратителен дребосък.

— Може и да не сте забелязали, госпожо Ръшмор, обаче не вие определяте какво да се излъчва в ефир по тоя канал, а аз — ледено я сряза Къркпатрик. Очите му бяха по-пронизващи от всякога. — Публиката има право да знае и ще го излъчим. Още сега. Шуайкър има ли копие? — обърна се към секретарката си той.

Тя утвърдително кимна, уплашена от гневната размяна на реплики.

В Йерусалим президентът Ахмед Сартави започваше своето обръщение.

 

 

— Задължен съм на далновидността и мъдростта на Негово Високопреосвещенство кардинал Джовани Донели и на моя приятел, премиера Кауфман.

Юсеф слушаше брат си, който подкрепи позицията за мирно съвместно съществуване като единствена алтернатива на убийствата. Ахмед настояваше Западът да застане зад мащабната далновидност на Йоси Кауфман и да осигури подкрепа и инвестиции за Близкоизточния икономически съюз. Наред с думите на Джовани за безплодността на това да убиеш брат си, тази реч събуди един отдавна забравен спомен, спомен за бране на маслини и мечти за бъдещето. Разкъсван от вътрешна борба и объркан, Юсеф извади ръка от джоба си.

— За Палестина и палестинците това ще означава равенство и справедливост — завърши президентът Сартави. — Палестина няма да бъде страна нито на безбожието, нито на религиозния фанатизъм, а държава, основаваща се на справедливост и свобода на избора. Бих искал да напомня на онези, които се опитват да наложат волята си на всички останали, че в страните, където екстремисти се опитват да наложат волята си, резултатите за исляма са катастрофални — заяви той, ясно предупреждение към войнстващите групировки. — Спомням си какво казва за насилието великият пророк Мохамед, мир Нему. Ще цитирам Корана за онези, които навярно не са запознати с него. „И спорете с хората на Писанието само по най-хубавия начин, но не и с онези от тях, които угнетяват, и кажете: «Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени».“

Когато овациите стихнаха, се изправи премиерът Йоси Кауфман.

— От дълги години съм голям приятел с кардинал Донели и съм му задължен за неговите напътствия, за прозорливостта и мъдростта му. Задължен съм и на своя приятел и съсед президента Ахмед Сартави за неговото водачество и търпение през тези последни няколко седмици. Това ми напомня за един ден преди няколко години, когато тримата бяхме за риба и кардинал Донели, тогава свещеник в селцето Мар’От, отбеляза, че в малката лодка седят християнин, евреин и мюсюлманин, а опасност заплашва единствено рибата.

Докато речта на Йоси набираше скорост, множеството схвана настроението и посланието, че най-после има истински шанс за мира.

— Спомням си и думите на друг израелец, премиера Голда Меир — продължи професорът. — Преди петдесетина години, в деня, когато Обединените нации признаха новата държава Израел, тя беше министър в първия кабинет на Давид Бен Гурион. Немного далеч оттук Голда Меир се обърна към публика, подобна на тази, и каза: „Това не е всичко, което сте искали. Не е всичко, което искахме ние, но нека продължим напред в дух на компромис и мир“. Също като тази вечер тогава израелците и палестинците бяха изправени пред съдбовен избор. Изборът да признаем силните страни и успехите на двете култури и правото да съществуваме мирно като добри съседи или решението да продължим да убиваме родните си деца, собствените си семейства. За съжаление навремето всички избрахме войната и оттогава се избиваме взаимно. Тази вечер ние избираме мира.

Юсеф Сартави слушаше високия изискан израелец и остана поразен от искреността на този премиер. Чудеше се дали този път израелците и техните американски поддръжници не говорят онова, което мислят — навярно този път имаше шанс палестинците да заживеят нормално. Навярно след всички тези години на омраза към израелците той можеше да започне да прощава. Навярно в края на краищата Ахмед е бил прав да тръгне по пътя на мира. Юсеф се обърна и погледът му попадна върху редиците от телевизори в контролната шатра. Репортажът по арабския канал прекъсна, заменен от предаване на живо от Си Си Ен.

 

 

— Още преди мирният договор да бъде подписан в Йерусалим, докато церемонията зад мен продължава, върху Белия дом се усилва натискът да се откаже от ангажимента за подкрепа на изтеглянето на еврейските заселници от земята, която поне по име днес е държавата Палестина.

Юсеф с разпалващ се гняв слушаше авторитетния репортаж на Том Шуайкър, дублиран на арабски. В долния край на екрана течаха субтитри.

— Еврейското лоби възразява парите на американските данъкоплатци да се използват за арабско развитие и призовава Съединените щати да продължат да осигуряват милиардите долари, нужни на Израел за военна техника, с която страната да се сражава срещу палестинските групировки на Западния бряг и в Ивицата Газа. Говорител на Белия дом заяви, че американското правителство е ангажирано с установяването на справедлив мир в Близкия изток, но отказа да коментира отпускането на огромна военна помощ, поискана от Израел.

— Ами еврейските заселници, Том? — попита Джералдин, като четеше от сценария, даден й от Даниъл.

— Има сведения — цитира източниците на своя нюйоркски шеф Шуайкър, — че Белият дом е под обстрел от страна на влиятелното еврейско лоби и християнската десница в Съединените щати да настои израелското правителство да остави заселниците на палестинска земя, особено на Западния бряг.

— Това ще подрие ли мирния договор, Том?

— По всяка вероятност да. Това означава само номинална палестинска държава. Всъщност държавата Палестина ще се състои от изолирани палестински градове и временни жилища, обсадени от десетки еврейски селища и пътища.

— Ами инвестициите в района?

— Въпреки подкрепата от европейските страни Съединените щати все още не са дали знак, че ще осигурят някакви финанси, но наблюдателите тук предполагат, че ако Америка не осигури сериозна подкрепа за мирния план Кауфман-Сартави, негодуванието срещу Запада просто ще се възроди.

— Благодаря за включването, Том. А сега се връщаме към самата мирна церемония.

 

 

Юсеф Сартави погледна израелския министър-председател, който приключваше речта си, и омразата му към неверниците и предателството на брат му отново се разгоря.

— Това е ново начало, но е само начало — каза Йоси. — Нито аз, нито президентът Сартави подценяваме трудностите по пътя пред нас. Ще има несъгласия. Когато преговаряхме за условията на този договор, от наша страна имаше хора, които твърдяха, че отстъпваме прекалено много. От страната на президента Сартави имаше други, според които Израел не даваше достатъчно. Изборът е ясен. За да се установи справедлив мир, трябва да има компромиси от двете страни.

Оглушал от ярост, Юсеф не чуваше нито дума. Не виждаше брат си, седнал между Мариан и Джовани. Виждаше само един президент, продал се на неверниците, който за пореден път проявяваше коварството си. Пресметливото хладнокръвие на Юсеф за пръв път отстъпи мястото си на емоциите. Забравяйки да въведе кода на мобифона на Том Шуайкър и без да изчака трите му цели да се съберат на масата, той предизвикателно вдигна юмрук.

— Слава на Аллах — извика Юсеф Сартави и натисна бутона на предавателя.

И умря, убеден, че си е спечелил място в рая.

Екипът в студиото на Си Си Ен смаяно зяпна апокалиптичния взрив, обгърнал официалната трибуна. Във въздуха полетяха части от човешки тела и столове. Цветовете на оркестъра и хора се пръснаха зад трибуната и по онова, което беше останало от публиката, се посипа дъжд от метал и стъкло. След силния кънтеж на експлозията над множеството се спусна зловеща тишина и се чуваше само пукотът на изолирани огньове и пращене на електричество. После започнаха виковете за помощ — плачеха деца, хората молеха своя бог за милост. Мъже и жени изгаряха живи, ранени се изправяха на крака и побягваха панически в опит да избягат от епицентъра на опустошението. Краката им стъпваха върху трупове и вледеняващият писък на раненото човечество се сливаше с острия вой на сирените. Конвои от линейки се носеха към касапницата при Дамаската порта. Семтексът и петте хиляди лагера, скрити в плоскостите на катедрата, бяха предизвикали пълен погром.

 

 

Кардинал Петрони невъзмутимо наблюдаваше предаваната от камерите сцена, която приличаше на бойно поле. Търсеше доказателства, че Донели и Басети са мъртви. Обективите улавяха отчаяните медицински работници, които бясно сновяха около официалната трибуна. Един от екипите дотича с носилка при линейката и кардиналът видя окървавеното тяло на Донели. Той мрачно се усмихна, после забеляза движение върху носилката. Патриархът на Венеция явно още не беше умрял и усмивката на Петрони се смени с гневно изръмжаване.

Телевизионните коментатори като онемели слушаха стърженето на метал по паваж, предизвестяващо появата на танкове. Въздухът се изпълни със заплашителния кънтеж на бойни хеликоптери. След толкова много години на практика, израелското командване моментално се беше задействало.

 

 

— Добър вечер, Хафиз — поздрави Давид стария пазач.

— А, вие ли сте, доктор Кауфман? Добър вечер, доктор Басети. — Хафиз докосна с пръсти фуражката си.

— Здравей, Хафиз — овладя гласа си Алегра.

— Искаш ли да погледнеш в куфарчето? — попита археологът.

Алегра за малко да ахне. Да не беше полудял?!

— Може да връщаме онези химикалки и кламери, нали се сещаш! — дяволито се ухили Давид.

— Не, няма нужда, доктор Кауфман. Извинявайте за безпокойството, но трябва да знаем кой е тук. Мислех, че ще присъствате на церемонията.

— Отиваме, Хафиз, само трябва да взема нещо от офиса — спокойно отвърна израелецът.

— Най-после шанс за мир. Не мога да повярвам — с топла усмивка рече старият палестинец и се запъти обратно към колата си.

— Помислих, че си се смахнал — подхвърли Алегра на път към хранилището.

— Съдбата помага на смелите — заяви Давид и метна черното парче плат върху охранителната камера. Той слезе от перваза под камерата и се насочи към вратата на хранилището.

След по-малко от час фрагментите от евангелието на Тома лежаха обратно в старото ковчеже от маслиново дърво върху няколко парченца хартия, които Давид бе прибавил за обем.

Изпълнили мисията си, двамата излязоха от подземието на музея, ала веднага разбраха, че се е случило нещо ужасно. Небето гъмжеше от вертолети, грохотът на роторите им разкъсваше нощта. Над Дамаската порта се стелеше димна завеса и из града отекваха пронизителни сирени.

— Не, Давид! — Алегра вдигна ръка към устата си.

— Ела — тихо рече той.

Войникът на контролно-пропускателния пункт размаха автомата си и Давид спря Онслоу.

— Не може… — Боецът го позна и млъкна. — Извинявайте, господине, на церемонията избухна бомба.

— Има ли някаква информация за жертви?

Младежът поклати глава.

Давид обърна ленд роувъра и се насочи към болницата „Хадаса“, минавайки зад една бясно носеща се линейка.

Когато стигнаха, линейката пред тях спря. От нея изскочиха двама санитари, други двама се втурнаха да ги посрещнат. На носилката лежеше дванайсет-тринайсетгодишно момиче. Главата му беше омотана с окървавен бинт и кръвта се стичаше по мъртвешки бледото му лице — животът му гаснеше. Претоварените дежурни лекари щяха да направят каквото могат, но щяха ли да успеят да спасят всички тези хора, които пристигаха като безкраен поток.

В целия този хаос Давид и Алегра накрая бяха посрещнати от дежурна сестра.

— А, доктор Кауфман. Не ви видях там. Извинявайте, че ви накарах да чакате.

— Няма нищо — любезно отвърна той. — Тук ли са родителите ми? Имате ли някаква информация?

— Един момент, доктор Кауфман. Ще повикам медицинския управител.

Алегра го хвана за ръка. И двамата знаеха, че в такъв момент възрастната сестра би повикала управителя само ако има лоши вести. Медицинският управител се появи и отведе Давид и Алегра в частна чакалня.

 

 

Лоренцо Петрони продължаваше да следи репортажа на Си Си Ен. Том Шуайкър отново се появи на екрана и кардиналът се наведе напред на стола си. Джорджо Феличи явно не беше успял да очисти журналиста, ала за момента повече го интересуваше участта на Донели и Басети.

— Трагедия, Джералдин. Насилието отново измести мира.

— А жертвите?

— Всички правителствени говорители заявяват, че премиерът Кауфман и жена му Мариан са в операционната и че лекарите се опитват да ги спасят. Смята се, че състоянието на палестинския президент Ахмед Сартави е сериозно, но стабилно. Той също е в болницата в Еин Карем, както и кардинал Донели.

— Някаква информация за състоянието на кардинала, Том?

— Колкото и да е чудно, твърди се, че неговите наранявания не са сериозни и състоянието му се определя като задоволително. Той се намираше най-далеч, когато избухна бомбата. Смята се, че експлозивите са били скрити в катедра, заменена малко преди началото на церемонията. По време на експлозията израелският премиер беше на катедрата.

— Никой ли не е поел отговорността?

— Отговорността още не е поела нито една терористична групировка, въпреки че според моите източници израелците в момента съсредоточават подозренията си върху брата на палестинския президент, Юсеф Сартави. Той е работил в „Кохатек“ — фирмата, осигуряваща подготовката и озвучаването на церемонията. Юсеф Сартави е загинал по време на експлозията и може би никога няма да узнаем до каква степен е бил замесен.

Кардинал Петрони рязко изключи телевизора. Устните му образуваха плътна безцветна линия. Джорджо Феличи беше поискал двайсет и пет милиона долара в аванс, които Петрони бе скрил като помощ от Ватиканската банка за Южна Америка, а все още нямаше никакъв резултат. Щеше да се наложи сицилианецът да дава много обяснения.