Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (22)

21.

Милано

Алегра беше вътрешно уверена. Тя бе взела магистърската си степен с отличие и беше постигнала някои забележителни успехи, помагайки на професор Росели в неговите изследвания на археологическа ДНК. Професорът я бе убедил да защити докторат и мигът на истината беше настъпил. Вече бяха изтекли два месеца, откакто бе предала труда си и й се струваше, че с него си е отишло късче от самата нея. Три дълги години на усърдни проучвания. Тя уверено отговори на въпросите на комисията по време на двучасовия изпит, макар че когато излизаше, професор Росели не гледаше към нея и затова се колебаеше как е минало. Докато траеше изпитът, Алегра осъзна, че е можела да постави друг акцент върху митохондриалната ДНК или на връзките с дендрохронологията, ала вече беше късно за това. Младата жена почука на вратата на професор Росели.

— Avanti! S’accomodi.

Бе свикнала с миризмата на неговата лула и това вече не я смущаваше. Някъде сред дима и купчините книги по философия и естествени науки имаше бюро и на него седеше човек. Нейният научен ръководител бе с гръб към нея и работеше на малкия си компютър, поставен на страничен плот. Над бялата му коса, рошава, както винаги, се виеше тютюнев дим. Той се завъртя към бюрото си, за да се обърне към нея, и в обикновено дяволитите му очи проблесна озадачение.

— Седни, Алегра — покани я професорът и посочи стария, разкривен „капитански стол“ пред бюрото си, върху което цареше „научен“ хаос. — Е, как смяташ, че прие докторската ти дисертация комисията? — намръщи се Росели.

Обзе я внезапно съмнение.

— Дадох всичко от себе си, Антонио — отвърна тя.

— Хмм — неприсъщо надуто изсумтя професорът и още повече потвърди нейните съмнения.

Росели затършува в това, което минаваше за кошница с входящи материали, и измъкна някакво писмо от купчината. На лицето му се изписваше очевидно иронично изражение.

— В твоя случай комисията взе интересно решение, доктор Басети.

Алегра се приготви за лоша новина.

— Изглеждаш нервна.

— Малко.

— Не си ли доволна от званието?

— От названието на дисертацията ми ли? — недочу тя.

— От званието! Доктор.

Младата жена неразбиращо го погледна, после проумя какво й казва и притисна длан към устата си.

— Божичко, искаш да кажеш, че съм издържала, така ли?

— Ако имаш някакъв недостатък, който се нуждае от коригиране, млада госпожо, това е, че подценяваш способностите си — вече с широка усмивка заяви Росели. Старческите му очи радостно танцуваха от успеха на хитрината му. — Външно си достатъчно самоуверена, обаче бих искал да си малко по-уверена и вътрешно. — Той сведе поглед към писмото. — Комисията е единодушна. Решихме, че това е една от най-изключителните докторски дисертации за ДНК, които ни се представят от доста време насам. Ватиканът ще даде мило и драго, за да дискредитира съчинението ти, обаче на нас особено ни допаднаха връзките с радиовъглеродното датиране и свитъците от Мъртво море. Твоята теория, че някои от тези свитъци датират от времето на Христос, несъмнено ще разровят истинско стършелово гнездо. Моите поздравления. Удивителен труд, доктор Басети. Това звание ти отива.

— Ще се опитам да свикна с него — отвърна Алегра. Изпитваше смесица от облекчение и въодушевление.

— Възнамеряваме изцяло да го публикуваме, ако си съгласна.

— Приемам го като комплимент, Антонио.

— Хубаво, защото някои религиозни групировки ми оказват известен натиск да докажа възгледите си за ползата от научните методи при датиране на археологически находки като свитъците от Мъртво море. Ще ми се да изнесеш лекция за радиовъглеродното датиране, най-вече за нашите студенти, но и за общата публика. Вече направихме някои сондажи и много хора искат да присъстват, включително една група от Евангелисткия център за Христа „Бъфет“. Както можеш да се досетиш, те са християнски фундаменталисти и настояват за също толкова време, за да изложат доказателства от Библията, че Земята е само на няколко хиляди години и че радиовъглеродното датиране е пълна заблуда.

Алегра избели очи.

— Не се бой, нямам намерение да допусна шайка ненормалници да овладеят научната дискусия. Любезно им отказах, въпреки че, естествено, те имат право на шантавите си възгледи и аз им отговорих, че са добре дошли да присъстват на лекцията.

— А наистина ли са? — попита тя, изведнъж осъзнала, че пак я въвличат в онзи свят на догми, от който отдавна се беше избавила.

— Дали са добре дошли ли? Колкото свекърва, която иска да се пренесе при снаха си. А дали ще дойдат? С абсолютна сигурност — също колкото това, че слънцето ще изгрее утре сутрин. Споменаха, че щели да пратят една-две важни клечки от центъра си в Атланта, но ти не се бой. Аз ще ръководя дискусията и няма да им дам време за въпроси.

Алегра облекчено въздъхна.

— Сигурен ли си, че не трябва ти да изнесеш лекцията, Антонио?

Старият маестро можеше да изнесе тази лекция с лекота, резултат на дългогодишен опит, ала знаеше, че красивата млада жена от неговата катедра притежава изключителен ум, и искаше да й даде възможност да разпери криле. Никой извън Миланския университет все още не познаваше доктор Алегра Басети, но Росели знаеше, че това ще се промени.

— Бих могъл, но няма вечно да съм тук — отговори професорът. — Рано или късно трябва да се появи някой, който да заеме мястото на стар борсук като мен. Пък и ти си също толкова квалифицирана и малко по-приятна за гледане. Мен ще трябва да ме изтърпят през втората половина от лекцията, която озаглавих „Изгубената цивилизация на есеите, ДНК и свитъкът Омега“.

Побиха я тръпки. Свитъкът Омега. Дискусиите отдавна бяха утихнали и освен някоя и друга дума, професор Росели не бе споменавал за това. Защо точно сега, зачуди се тя.

— Смяташ ли, че е разумно, Антонио. Свитъкът Омега като че ли е есейската версия на проклятието на фараоните.

— Да — съгласи се той. — Убеден съм, че професор Фиорини е бил убит, и съм сигурен, че са го премахнали, защото се е канел да свърже Ватикана със свитъка Омега.

— Разговарял ли си с него, преди да изчезне?

— Само веднъж по телефона, за кратко. Беше сдържан, но ми каза, че имал вълнуваща новина за свитъка Омега. Изчезна, преди да успеем да се срещнем.

— Защо включваш тази тема в лекцията си?

— Първо, няма да споменавам Ватикана и второ, моят приятел професор Кауфман, с когото някой ден бих искал да се запознаеш, се натъкна на някои интересни връзки между ДНК и есеите. Не се бой, съмнявам се, че от Ватикана ще проявят какъвто и да било интерес.

 

 

Кардинал Лоренцо Петрони изпрати предпоследния от гостите си за вечеря до вратата. Министърът на финансите, издател на влиятелния „Милано Финанца“ и Il Capo di Guardia di Finanza^[1] в Милано. В списъка с гостите можеха да се видят още трима директори на търговски банки и президентът на Колоне Кънстръкшънс, един от най-големите строителни предприемачи в Европа. Последният гост на Петрони, Джорджо Феличи, пиеше коняк Реми Мартен Луи XIII до камината в кабинета на кардинала.

— Allora, струва ми се, че мина доста добре, нали, Джорджо? — попита Петрони, когато се върна при него.

— Полезни връзки, Лоренцо, за времето, когато станеш държавен секретар, non è vero?

Лоренцо Петрони впери поглед в дребния непроницаем сицилианец. Имаше полза от Джорджо Феличи и когато ръководеше Ватиканската банка, успя да убеди светия отец да назначи Феличи за негов финансов съветник. Папата се съгласи и миланският банкер скоро получи наградата „Кавалер на Негово Светейшество“. През годините на отсъствието си от Ватикана, докато беше архиепископ на Милано, Петрони много съжаляваше за това развитие на събитията. Авоарите на Ватиканската банка станаха толкова големи, че Феличи се сдоби с пряк достъп до папските покои. Кардиналът се опитваше да измисли как да си възвърне властта и да го принуди да докладва чрез него. Сега, с нещо повече от задоволство си помисли той, това можеше да се осъществи. Предишния ден Негово Светейшество бе съобщил, че кардинал Лоренцо Петрони ще поеме поста държавен секретар на Ватикана. Петрони прие новината спокойно. Това беше в реда на естественото развитие и той най-после се намираше на достижимо разстояние от крайната си цел. Папата, бе забелязал кардиналът, спазваше строг режим и здравето му изглеждаше необикновено стабилно, ала времето щеше да вземе своето.

— Кога възнамеряваш да заемеш поста си? — попита Джорджо.

— Заминавам за Рим идния вторник.

— Може би е малко рано, Лоренцо.

— Защо? — небрежно отвърна кардиналът, но моментално застана нащрек.

— Новият директор на банката монсиньор Паскуале Гарибалди ще трябва да бъде сменен.

Лицето на Петрони не издаде нищо. Когато бяха повдигнали кандидатурата на Гарибалди, той се беше опитал да попречи на назначаването му, тъй като бе известен с болезнената си честност и прозрачност.

— Монсиньор Гарибалди сподели с мен, че се е натъкнал на някои нередности в сметките. Може да е загрял нашата система с двойните фактури — тихо добави сицилианецът.

Пулсът на кардинала се ускори, ала той не отговори. Един техен предишен план едва не го беше вкарал в затвора, но след смъртта на Йоан Павел I двамата с Феличи бяха продължили осъществяването му. Петрони си бе запазил контрола над Ватиканската банка и не беше успял да устои на изкушението от милионите долари, изливащи се в папската хазна чрез банков филиал, обща собственост на Феличи и Ватикана. Хиляди фалшиви и изкуствено занижени фактури от търговските компании на сицилианеца бяха пращани в данъчната служба чрез Италианската банка. Фалшивите фактури подлежаха на много по-малко данъчно облагане. Разликата върху истинските фактури се изплащаше в брой от получаващите ги чуждестранни компании и се връщаше при Феличи и Ватиканската банка. За успеха на този план се даваха съответните подкупи на държавни служители, обаче и Ватиканската банка трябваше да бъде желязна.

— Казах на монсиньор Гарибалди, че трябва да продължи разследването си и че много ми се иска Ватиканската банка да преодолее своите предишни… да речем, трудности. И че трябва да докладва лично на мен. Спечелих малко време, но трябва бързо да се справим с него — мрачно се усмихна Джорджо.

— Остави този проблем на мен — заяви кардиналът, ядосан от надменността на сицилианеца. — Междувременно има още един неотложен въпрос. Идната седмица професор Антонио Росели се готви да изнесе лекция за свитъка Омега. Имам предварителен вариант на текста.

— Едва ли си го получил от него. — В гласа на Феличи прозвучаха саркастични нотки.

— Не само ти имаш връзки в Милано, Джорджо. И не става дума само за неговата лекция. Получих информация, че Росели е поддържал връзки с един израелски математик и в резултат неговите проучвания върху свитъка Омега набират скорост. Росели трябва да бъде спрян.

— Това ще разпали страстите, Лоренцо — отбеляза сицилианецът. — И най-вероятно пак ще привлече вниманието към Ватикана и смъртта на папа Йоан Павел Първи. Може да се окажем в неловко положение.

— Тези неща винаги са временни, Джорджо, и като държавен секретар ще имам отлична възможност да се справям с парвенютата от медиите. Теориите на Росели са едно, обаче връзката им със свитъка Омега е нещо съвсем друго. Светата църква трябва да бъде защитена и те съветвам да оставиш теологията на мен. Ти си върши своята работа, аз ще си върша моята.

Феличи се усмихна.

— Ще бъде скъпо — заяви той, без да го е много грижа за причините, по които Петрони копнееше да се отърве от досадния професор. В гласа му се долавяха далечни нотки на възхита от тази хладнокръвна безпощадност, която можеше да се мери с неговата.

 

 

Същия ден, в който Лоренцо Петрони пое поста си на държавен секретар, Джорджо Феличи нахлузи мръсен гащеризон, нахлупи опръскана с боя шапка и се запъти към Миланския университет. Студентите и преподавателите от „Ка Гранда“ не му обърнаха внимание, когато влезе през задния паркинг и се изкачи по тясното стълбище, водещо покрай Факултета по философия към централния двор. Той беше запомнил наизуст картата на университета и уверено мина по коридора, в който се помещаваха кабинетите на професор Росели и доктор Басети. Останал доволен, сицилианецът се запъти към факултетната аула, където трябваше да се проведат лекциите на Басети и Росели. Ако имаше възможност за избор, предпочиташе аулата. Зоната с офисите бе прекалено затворена, докато от противопожарния изход на мецанина, където се намираше прожекционната кабинка, се излизаше направо на паркинга. Ключалките на вратите за прожекционната бяха съвсем обикновени и третият ключ на Джорджо свърши работа.

 

 

Рим

Първата среща на светия отец с неговия нов държавен секретар вървеше добре, докато Петрони се изненада и ядоса от един тривиален въпрос, вълнуващ ума на папата.

— Научих, че в момента отец Донели служи в Близкия изток, Лоренцо.

— Изключително обещаващ свещеник, Ваше Светейшество. Той беше пратен там, за да разшири опита си.

— Откога е там? — попита понтификът.

Лоренцо Петрони застана нащрек, но не достатъчно бързо и моментално съжали за тактическата грешка да признае способностите на опасно кадърния Донели.

— Не съм сигурен, Ваше Светейшество — спокойно излъга той. — От около година и половина.

— Струва ми се, че е по-отдавна, ако моите източници са точни.

Кардинал Петрони вътрешно беснееше, но външно майсторски запази спокойствие и не отговори, очаквайки следващия ход на стария папа. Първият ватикански събор през 1870 г. може и да беше приел, че светият отец е непогрешим, обаче новият държавен секретар бе решен да обуздава властта му, ако не се упражнява правилно. Когато Петрони имаше изгода, в непогрешимостта можеше да има и мъничко погрешимост.

— Всъщност преди повече от пет години — продължи понтификът. — Не съм сигурен защо сме го пратили в Близкия изток за толкова много време, обаче научих, че служи в селце, което е наполовина християнско, наполовина мюсюлманско. Навярно ще можем да използваме, както се изрази ти, неговия „по-широк опит“ тук във Ватикана.

— Какво имате предвид, Ваше Светейшество? — предпазливо попита Петрони.

— Възходът на исляма е интересно явление — загадъчно отговори папата. — Напълно реална заплаха за истинската вяра. Навярно е време да обърнем по-голямо внимание на реакцията ни към него и към другите религии, особено юдаизма. Струва ми се, че човек с дарбите и опита на отец Донели е отличен кандидат за тази задача. Мислиш ли, че ще му намериш някакъв пост? Като епископ? — попита светият отец.

Кардиналът сподави гнева си.

— Ще проверя, Ваше Светейшество. В момента няма свободни постове, но съм сигурен, че след време ще се открие нещо. — Лоренцо Петрони бе прекалено ловък, за да откаже директно на папата. Далеч по-добре беше да отстъпи и да остави впечатлението, че искането ще бъде изпълнено.

Папата също бе достатъчно отдавна във ватиканската политика и нямаше намерение да се остави да го заблуди неговият най-висш бюрократ.

— Надявахме се, че ще го сторим по-бързо. Имаме голямо желание да доведем най-способния човек във Ватикана, където ще може да бъде най-полезен. Ислямът е съвсем реална заплаха и както ти самият отбеляза в началото на разговора ни, отец Донели е изключително обещаващ свещеник. Някой ден, Лоренцо, ние с теб ще имаме нужда от заместник.

Да, помисли си Петрони, ти вече отдавна си папа. Прекалено отдавна.

— Разбира се, Ваше Светейшество, но чак пък повишение? — настоя кардиналът. — Има много други с по-голям опит и основания. Толкова преждевременно повишение може да предизвика негодувание, но по-важното е, че всъщност може да изложим на опасност кариерата на отец Донели, ако го натоварим с прекалено голяма отговорност, преди да е подготвен за нея. — Лицето на държавния секретар изразяваше учтива загриженост.

Упоритият стар папа прибягваше до царственото местоимение в първо лице множествено число и умът на кардинала изпадна в тактическо „прегряване“. Трябваше да се позове на чувството за справедливост на светия отец и да го накара да промени посоката, без външно да се съпротивлява.

— Познавам отец Донели и съм убеден, че ще се справи отлично с толкова важна политическа област като интеррелигиозния диалог. А и не бих нарекъл това „преждевременно повишение“ — многозначително добави папата.

— Разбира се, Ваше Светейшество.

Окончателно надхитрен, държавният секретар гневно се върна в кабинета си, силно стиснал зъби. Сега щеше да се наложи да наблюдава епископ Донели много внимателно.