Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (25)

24.

Милано

Когато професор Росели се запъти към катедрата, Джорджо Феличи стисна облечените си в ръкавици пръсти и затаи дъх. После се прицели в средата на гърдите му.

— Благодаря, доктор Басети, извънредно интересно изложение — каза той и отново се обърна към публиката. — До края на вечерта ще трябва да ме изтърпите, макар да се надявам, че темата „Изгубената цивилизация на есеите, ДНК и свитъкът Омега“ ще ви заинтригува.

В аулата се разнесе утвърдителен шепот.

— През хиляда деветстотин шейсет и втора година Франсиз Крик сподели Нобеловата награда за медицина и физиология с Джеймс Уотсън и Морис Уилкинс за откриването на молекулярната структура на ДНК, или дезоксирибонуклеиновата киселина, която съдържа генетичния код на живота. През хиляда деветстотин седемдесет и трета нобеловият лауреат написа книгата „Самият живот“. В нея той убедително доказва, че спиралата на ДНК е толкова сложна, че на нашата планета не е имало достатъчно време, за да еволюира самостоятелно, и че трябва да е била донесена от по-висша цивилизация.

Професор Росели показа диапозитив на сложната двойна спирала от нуклеотиди, изградени от фосфати, по-малки дезоксиробозни захарни молекули и основите аденин, тимин, цитозин и гуанин.

— Крик нарича ДНК и нейната сестра РНК „глупавите блондинки на биомолекулярния свят“. Красиви наглед и годни за възпроизводство, но неспособни да се справят без помощта на безброй сложни протеини. — Професор Росели започваше да загрява.

Феличи си пое дъх.

— Косвено доказателство на теорията за висшата цивилизация е почти невъобразимият брой галактики и планети, които съставляват космоса. Само в собствената ни галактика има над сто милиарда звезди и трябва ги умножим милиарди пъти, защото има поне десет милиарда галактики. Вероятността планетата Земя да е единствената обитаема планета сред милиардите други галактики трябва да надхвърля скептицизма даже на най-фундаменталистките възгледи — погледна той Уолтър Ч. Уитикър Трети. — Навярно се питате каква е връзката на есеите и свитъка Омега с…

Фют. Фют. Никой не чу двата изстрела от прожекционната кабинка.

Някой в публиката ахна, когато Росели политна назад, притиснал ръце към гърдите си. Алегра видя, че на ризата му разцъфва кърваво петно.

— Антонио! Не! — Тя се втурна към професор Росели, който беше паднал на пода. — Повикайте линейка! — нареди младата жена. — Прострелян е.

Джорджо Феличи затвори вратата на противопожарния изход и бързо се спусна на паркинга.

Рим

Кардинал Лоренцо Петрони дойде в кабинета си рано. Моментът за прекратяване на проучването на Росели върху произхода на ДНК и свитъка Омега не можеше да е по-подходящ. При гигантско задръстване на над двеста коли по автострадата на юг от Флоренция бяха загинали единайсет души. Всички други новини бяха изтикани от първите страници. Имаше някой и друг ред догадки за свитъка Омега, но тъй като те бяха свързани със смъртта на предишния папа, Петрони знаеше, че при липса на сериозни улики медиите ще изгубят интерес.

Той доволно се отпусна на стола си. Държавен секретар, отново във Ватикана на втория по значение пост в цялата Католическа църква. Все повече се приближаваше към абсолютната власт и обзелата го при тази мисъл сексуална възбуда му напомни за необходимостта да се погрижи Кармела, падналата, ала красива монахиня, да бъде назначена в личния му персонал. Нейната вина означаваше власт за него, идеален начин да покори една хубава жена.

Петрони погали страничните облегалки на огромния си кожен стол. Наслаждаваше се на властта си. Мислено си отбеляза да поръча да поставят бюрото му върху подиум, после се зае да преглежда записките си за Ватиканската банка. Беше време да отстрани кресливия чистичък Гарибалди. Имаше нужда от нов директор на банката, който да се поддава на контрол. Въпреки дългите търсения нямаше и намек за скандал около този тих, скромен свещеник, завършил счетоводство и финансов мениджмънт.

Един час по-късно кардиналът се обади на секретарката си.

— Повикайте монсиньор Гарибалди.

Двукрилата врата се отвори и в разкошния, просторен кабинет на държавния секретар въведоха директора на Ватиканската банка.

— Радвам се да те видя, Паскуале. Отдавна не си идвал. Заповядай, седни. — Монсиньор Гарибалди бе настанен на едно от трите пурпурни кресла — мекият подход.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство — отвърна Паскуале, озадачен защо са го повикали още на втория ден от назначаването на кардинала.

— Прочетох твоя доклад за конференцията на латиноамериканските епископи в Кито. Много е проницателен, но се боя, че почти нищо не се е променило.

— Доста тъжна констатация, Ваше Високопреосвещенство. — Директорът беше предпазлив, но кой знае, въпреки репутацията си на безмилостен човек този княз на Църквата може би най-после щеше да даде известна подкрепа на отчаяно бедните народи в Южна Америка. — Подготвям доклад за това как най-добре бихме могли да използваме възможностите на Ватиканската банка, за да финансираме нужните им програми.

Петрони вече го знаеше. Ако имаше и най-малък шанс, този досаден хуманист несъмнено щеше да предложи откриване на банков клон в центъра на Богота.

— Всичко това е извънредно интересно, Паскуале, и ще ти бъда благодарен, ако го подадеш направо в моя кабинет. За съжаление из тези коридори има хора, които може да се противопоставят на твоите планове. Те вардят хазната на Негово Светейшество така, като че ли е тяхна, non e vero! — В дипломатичния смях на кардинала нямаше нищо весело.

— Но, разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Напълно ви разбирам.

— И това ме навежда на причината, поради която те повиках. Струва ми се, че трябва по-внимателно да се заемем с проблемите в Латинска Америка. Имаме нужда от независимо мнение. Питам се дали си готов да се завърнеш там като един от моите пратеници?

Паскуале се изуми и още повече застана нащрек. Той ръководеше Ватиканската банка от няма и два месеца.

— Не знам какво да ви отговоря, Ваше Високопреосвещенство. Дълго ли ще трае това? Банката… Има страшно много работа… — Директорът изпитваше все по-силното усещане, че напълно го отстраняват.

Петрони му отправи отиграната си успокоителна усмивка. Беше предвидил реакцията на Гарибалди и ловко приложи отработения си отговор.

— Прости ми, Паскуале, но за тази задача ми трябват хора, които не само я разбират — почука с показалец челото си кардиналът, — но и искрено ги е грижа. — Петрони сви юмрук и го притисна към гърдите си. — Най-лесно се намират банкери.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство — хладнокръвно отвърна Гарибалди. — Готов съм да ида навсякъде, където мога да служа най-добре. — Кардиналът също обичаше да изрича тези думи, ала му липсваше искреност. — Казахте „пратеници“. Може ли да попитам има ли и други?

— Отначало няма да има. Трябва да намерим нужните хора и това ще отнеме време. Тъкмо по тази причина искам да заминеш колкото е възможно по-скоро. Организираме заминаването ти за Перу — струва ми се, ще се съгласиш с мен, че там е самото сърце на Освободителното движение.

Въпреки опасенията си Паскуале изпита странно вълнение. Перу! Родината на основателя на теологията на освобождението, Густаво Гутиерес.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— Сан Хоакин де Омагуас. Енория в източната част на страната. Скоро ще получиш писмени указания с по-конкретни нареждания, но, сигурен съм, ще се зарадваш да узнаеш, че ти давам свобода да отслужваш тайнствата за местните жители и да придобиеш лична представа за условията. Ех, защо не съм на твоето място, вместо да съм затворен в тези прашни коридори! Обаче не ме издавай на папата, че съм го казал.

Петрони се изправи, убеден, че вероятността монсиньор Гарибалди да разговаря с папата през следващите пет години е почти нулева.

Паскуале напусна държавния секретариат, въодушевен от перспективата да допринесе за осъществяване на целите на една Църква „за и на бедните“, ала не го напускаше и неспокойното усещане, че го отстраняват. Разбираше, че загрижеността му от онова, което беше открил или по-точно от онова, което не бе открил в счетоводните книги, е обоснована и смущаваща, но имаше нужда от още време и доказателства. Беше сигурен, че щом замине за Перу, Петрони ще унищожи всичко, което може да бъде оспорено. Е, горчиво си помисли той, най-малкото ксероксът можеше да поработи извънредно през малкото време, което му оставаше. Сан Хоакин де Омагуас? Никога не бе чувал за това място и се запъти към Ватиканската библиотека, за да го потърси в атласа. Щеше да установи, че е нужно време, за да намери по-отдалечените краища на Амазония — особено защото до такива места не водеха никакви пътища.

Лоренцо Петрони остана до късно на работа, като периодично проверяваше новините за признаци на повишен интерес към случая с Росели, но кланицата на автострадата засенчваше всичко друго. Когато си тръгна, вече наближаваше полунощ. Спа неспокойно — мята се в голямото легло във ватиканския си апартамент, опитвайки се да прогони повтарящите се сънища.

Сънищата на Лоренцо Петрони бяха скрити спомени. Десетгодишен, самотно единствено дете. Баща му Емилио беше дребен плешивец с черни мустачки, комплекс за нисък ръст и агресивен нрав. Майка му Мариета бе висока, много слаба и изключително плаха жена. Семейството живееше в порутена къща в Пианела, градче в подножието на Абруцо, дял от Апенините. Емилио всеки ден пътуваше по източното крайбрежие, където изкарваше оскъдната си прехрана, като продаваше обувки, наблъскани в багажника и на задната седалка на малкия му фиат. Лоренцо беше трудно и сприхаво дете, склонно към гневни избухвания, следвани от дълги периоди на мусене, ако не получи своето — причина за постоянното напрежение между родителите му. Понякога се случваше двамата да се сдобряват и Мариета заминаваше заедно с Емилио. Тогава оставяха Лоренцо при неженения му чичо Густаво.

Петрони изпъшка насън и се притисна към стената, ала напразно. Чичо Густаво отметваше завивката и се вмъкваше в леглото при него.

Два дни по-късно се завръщаше у дома си и на другата сутрин крадешком влизаше в пералнята, за да изпере чаршафите си, ужасен, че баща му ще се появи от паянтовия нужник.

— Stronzetto inetto! Безполезен малък глупак! — изсумтяваше Емилио, сграбчваше го за косата и се пресягаше за големия каиш, който висеше на гвоздей зад вратата на пералнята. — Пак си подмокрил леглото, а?! А?! Отговаряй, безполезно лайно такова!

Лоренцо не казваше нищо. Долната му устна трепереше, докато баща му го запращаше върху една от копите сено и го биеше с тежкия каиш.

Пляс! Пляс! Пляс! Лоренцо истерично се разридаваше.

— Stronzetto inetto! Никога няма да те бива за нищо! Никога!

— Емилио, моля те… — Мариета се появяваше на задната врата и защитаваше сина си.

— Vaffanculo!^[1] Testa di cavolo! Разкарай се, зелка такава! Иначе ти ще си следващата. Il tuo filio e un frocio! Синът ти е педал!

Изведнъж го събуди будилникът. Петрони седна в леглото, потен, изгарящ от омраза към баща си, към проклятието никога да не го бива за нищо.