Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (14)

13.

Маратея

Джовани спря очукания си фиат на склона на Сан Блез над Маратея. С Алегра слязоха и се изкачиха по каменните стъпала до самия връх, където богат маратеец беше издигнал двайсет и два метрова статуя на Христос с разперени ръце, бдящ над селцето Маратея, сгушено в подножието на планината. Двамата спряха и впериха поглед в поразителната гледка. Ветрецът развяваше косата на Алегра.

— О, Джовани, e bellissimo^[1]!

Апенините се спускаха към Тиренско море и образуваха скалист бряг, който се простираше на север и на юг, докъдето им стигаха очите. Острите зъбери на върховете накрая изчезваха в облаците. Рожковите се бореха за жизнено пространство с борове, нискорасли дъбове и оливи. Между всички носове се гушеха заливчета, смарагдовата вода в които плискаше скалите и пясъка. По-навътре в залива Поликастро морето ставаше по-тъмносиньо. Пътят под тях се виеше като спагети по планината и стигаше до самата Маратея, а малко по-надолу — и до пристанището. Яркосините, червени и оранжеви краски на дървените рибарски лодки, изтеглени на плажа и завързани зад скалистия вълнолом, подсилваха очарованието на селцето. Това място изглеждаше недокоснато от туризма и забързания ритъм на външния свят.

Усетила, че с Джовани отново са застанали съвсем близо един до друг, Алегра затвори очи. Слънцето приятно грееше лицето й. Тя бегло си помисли за семейството си в студените и мъгливи хълмове на Трикарико. Ужасно й липсваха и редовно им пишеше, ала в душата си знаеше, че никога няма да се завърне при тях. Беше осъзнала, че Църквата и манастирчето „Сан Доменико“ са я поставяли в интелектуална и емоционална усмирителна риза. Вярата й продължаваше да е силна като всякога, но започваше да разперва криле. Властта на Ватикана над нея се рушеше.

— E molto bellissimo, Джовани. Много е красиво.

Той се усмихна и я прегърна през раменете.

— Сигурен бях, че ще ти хареса — промълви свещеникът. — Докато сме тук, ще вземем лодка и ще си направим пикник на някой от ония отдалечени плажове.

Алегра се облегна на него. Искаше й се завинаги да остане там.

— Определено е по-приятно от домашните — измърмори тя.

Пътят до селото се виеше по стръмния планински склон и Джовани трябваше да превключи на втора, за да подпомогне изнемогващите спирачки на стария фиат. Когато стигнаха до малкото пристанище, той паркира на едно от свободните места на площада.

— Виждаш ли онази къща с оранжевите капаци на прозорците? — Джовани посочи група варосани бетонни къщи в южния край на плажа с изглед към пристанището.

Селцето изглеждаше така, сякаш е изсечено в планинския склон. Ниската варовикова скала пред къщите се спускаше вертикално към водата и пъстрите дървени лодки леко се поклащаха под нейната закрила. Гъсто обраслите с храсталаци склонове в подножието на планината зад сградите рязко се издигаха, за да посрещнат великолепието на Апенините.

— У дома сме.

— Разкошно е, гледката трябва да е невероятна.

— Така е, но не се заблуждавай от нея. Този квартал е скъп, но ние от рода Донели сме прости хора. Къщата е принадлежала на моя прапрадядо и оттогава фамилията живее в нея.

— Въпреки това е прелестна, макар малко да се притеснявам от перспективата да се запозная със семейството ти.

— Излишно е. Не е като да водя вкъщи годеница.

Алегра видимо се засрами и червенината покри загорялата й от слънцето кожа. Джовани моментално съжали за забележката си.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. — За кратко се възцари неловко мълчание. И двамата се бореха с мисли, които не смееха да изрекат с думи. После също толкова бързо смущението отмина.

— Джовани! — Сестра му Мария беше забелязала колата и бе изтичала като ученичка по улички и алеи, за да посрещне любимия си брат. — Джовани! — Тя се хвърли в прегръдките му и въодушевено го целуна по двете бузи.

— Мария! Вече си станала по-висока от мен.

— Това не е много трудно, нали? — повдигна вежди момичето.

В тъмните му очи блещукаше същата дяволитост, която Алегра толкова много харесваше у Джовани. Късо подстриганата черна коса на Мария обрамчваше овалното й лице. Едва петнайсетгодишна, тя вече беше красива млада жена.

— Ти сигурно си Алегра — без да чака да я представят, се обърна към гостенката Мария. — Benvenuta a Maratea!

— Grazie, Мария. Много мило от твоя страна.

— Вижте! — Джовани намигна на Алегра. Той бе свикнал с безкрайната жизнерадост на сестра си, която в момента сочеше оттатък скалите, образуващи вълнолома на малкото пристанище. — Ето ги татко и момчетата!

Подобно на баща си и дядо си, синьор Донели беше прекарал целия си живот като рибар и също като Джовани, бе нисък и жилест. Джузепе и Джорджо обаче бяха високи и широкоплещести, първото вследствие на далечни гени, а второто резултат от това, че бяха напуснали училище още щом бяха станали на възраст да теглят рибарските мрежи. Бащата и братята на Джовани тъкмо бяха закърпили мрежите и ги бяха прибрали в „Aquila del mare“, „Морски орел“, за да са готови за следващия риболов. Това обаче нямаше да е утре. На другия ден беше domenica^[2] и цялото семейство заедно с останалите жители на селцето щяха да ходят на черква. Бяха поканили Джовани да отслужи месата с монсиньор Винченцо Абостини, стария свещеник, вдъхновил го да посвети живота си на вярата.

— Vi vedremo a casa! Ще се видим вкъщи! — извика Джорджо, като махаше с ръце и широко се усмихваше на баща си и Джузепе.

— Fate presto! Не се бавете! — Мария вдигна сака на Алегра. — Хайде, да вървим. Мама ви очаква. Цяла сутрин готви.

— С нейната енергия можеш да захранваш цялото село — каза Джовани на Алегра.

— Чух те — подхвърли през рамо сестра му, докато прекосяваше площада.

Джовани преметна сака си през рамо и те я последваха в лабиринт от тесни калдъръмени улички, осеяни с бетонни арки. Тук-там влагата се бе процедила отгоре и някога белите арки бяха покрити с тъмнозелена плесен. На известно разстояние една от друга висяха голи електрически крушки, закачени на стара почерняла верига. Улиците бяха още по-тесни, заради навика на търговците да окачват стоката си на куки в бетона — пиринчени тенджери и тигани, кошници и чанти, чаши за кафе, наредени на лавици от ковано желязо. Навсякъде имаше стълбища, спускащи се от къщите, водещи до магазини и барове. Някои току-що варосани, други потъмнели и напукани, стълбищата правеха невъобразими завои, украсени със саксии с цветя от едната или другата страна. Входовете бяха покрити с керемиди или понякога с избелели брезентови навеси. Накрая, когато Алегра напълно изгуби ориентация в лабиринта, Мария изтича нагоре по едно варосано стълбище, отрупано с вездесъщите саксии.

— Мамо! Мамо! Джовани! E a casa! Пристигна!

Джовани винаги бе говорил за майка си с огромна обич и внушителната синьора София Донели изглеждаше точно такава, каквато си я представяше Алегра. Постоянна усмивка на кръгло лице, покрито с бръчките на мъдростта. Тя излезе от кухнята с разперени ръце и прегърна сина си в коридора.

— Липсваше ми — рече майката и отстъпи назад, като го ощипа по бузите. После се обърна към Алегра. — Сестро Басети, добре дошла в Маратея. Докато сте тук, чувствайте се като у дома си. Мария ще занесе сака ви във вашата стая.

— Avanti! Avanti! Питката е почти готова.

Кухнята представляваше притегателният център на семейството. В дъното имаше огромна печка с дърва, а по средата — дълга и тежка дървена маса. Двата големи прозореца с оранжевите капаци, които й беше посочил Джовани, гледаха към пристанището. Върху една дъска лежеше навита като въже домашна паста — менате. Наблизо имаше старо гърненце с надпис „olio“, пълно със зехтин от Лукания, който се правеше от маслини, отглеждани в Базиликата още от гръцки времена. Вулканичната почва в района придаваше на зехтина несравним аромат, основа на уникалността на местната кухня. София Донели винаги готвеше с него. В една паница имаше лампашони, вид див лук, в друга — пеперончино, червени пиперки, които се отглеждаха в Базиликата. На масата бяха наредени козе сирене и луканега, наденички от Лукания. В цялата къща се носеше ухание на топла питка. На печката къкреше рагу ди карне — агнешко, свинско и ярешко в сос.

— Джовани!

— Татко! Джузепе! Джорджо! — Прегръдки и целувки по двете бузи, проява на нескрита обич между баща, синове и братя италианци.

Мнозина твърдят, че Бог е улучил точно, сътворявайки италианците — чувство за принадлежност към род и общество, страст за живот.

— Алегра, запознай се и с останалите от семейството! — И пак прегръдки и целувки.

Синьора Донели поднесе вдигащото пара ястие във фаянсови чинии, докато бащата наряза топлата питка.

— Благослови ни, Господи, благослови и тези Свои щедри дарове, които получихме чрез Христа, нашия Бог. Амин.

— Как беше уловът, татко? — попита Мария.

Синьор Донели се усмихна.

Очите на всички излъчваха еднаква топлота, помисли си Алегра.

— Утре след черква мама ще може да те нагости с фамилния специалитет — сияейки, съобщи той на гостенката им. — И ако времето е хубаво идната седмица, Джовани, трябва да вземеш малката лодка и да покажеш нашите плажове на Алегра.

Тя се почувства като член от семейството — и още повече, когато на другия ден отиде заедно с тях на черква.

 

 

Селският звънар Никола Фарини дърпаше оръфаното въже под камбаната на енорийската черква „Богородица Адолората“^[3]. Осемдесетинагодишен, с грижливо подстригани бели мустаци, днес той носеше филцовата си шапка и неделните си дрехи. Единствен енорийски звънар, откакто се помнеха всички, днес Никола изпълняваше задължението си с енергията на човек, наполовина по-млад от него. Не се случваше всеки ден месата да отслужва един от любимите синове на селото. Веселият звън на старата желязна камбана отекваше сред билата на Апенините.

Джовани си помисли, че малкото помещение за преобличане с изтърканото дюшеме изобщо не се е променило, откакто е бил олтарен прислужник. Той гордо последва някогашния си наставник към олтара и моментално се засрами. В рядка проява на отклонение от официалната служба паството се изправи на крака и заръкопляска. Джовани усмихнато им махна с ръка, а монсиньор Винченцо Абостини заговорнически намигна на своето протеже. Той предварително бе дал да се разбере, че според него добрият Господ няма да има нищо против. И освен това беше настоял съпругата на звънаря синьора Фарини да се упражнява на малкия орган с педали — също извънредно събитие.

— И след като поздравихме отец Донели с добре дошъл, хайде заедно да възхвалим Господ с химн осемстотин и трети, „Слава, хвала и почит Тебе, царю избавителю“.

Със зачервено от гордост топчесто лице, синьора Фарини с всички сили настъпи дървените педали и столчето на органа тревожно заскърца под тежестта й. Хорът на виенските момчета не би се почувствал застрашен от конкуренцията, ала малкото паство в енорийската черква „Богородица Адолората“ компенсира липсата на хорова школовка с огромно въодушевление.

— Ти си цар Израилев, Ти си Син Давидов…

Израел се намираше на близо три хиляди километра оттам, но докато думите на стария химн отекваха из италианското селце, беше ясно, че Христовото влияние по бреговете на Тиренско море не е по-слабо, отколкото по бреговете на Галилея — любов, търпимост и чувство за обществена принадлежност. Когато не бе извратено от властта и покварата на Ватикана и другите християнски организации, посланието на Христа изненадващо се доближаваше до това на Авраам и Мохамед.

 

 

— Бих могла да свикна с този живот — измърмори Алегра, облегната на кърмата на лодката и затворила очи, греейки се на лъчите на утринното слънце. — Наистина ли се налага да се връщаме утре?

Джовани гребеше с мощен и уверен ритъм и с всеки замах малката лодка подскачаше напред. Смарагдово-тюркоазните вълни на Тиренско море искряха зад дървения кил.

— Нали каза, че предпочиташ да работиш по домашното на професор Росели?

— Може да хвърляме чоп, обаче това сигурно ще спечели — отвърна Алегра, като повдигна клепача на едното си око. — Къде ме водиш, Джовани Донели? — Беше изпаднала в странно дяволито настроение. — Защото не съм сигурна, че кардинал Петрони би одобрил.

— Е, аз нямах намерение да му казвам, но след следващия нос има едно заливче. Татко ни водеше там на пикник, когато бяхме малки. Дотам се стига само по море, затова цялото семейство се натоварваше на рибарското корабче. Той хвърляше котва на безопасно разстояние от скалите и ни откарваше на брега с лодка.

— Sei fortunato. Имаш късмет, че си израснал тук. Знаеш ли, че аз за пръв път се качвам на лодка?

— Наистина ли? — В първия момент Джовани се изненада, после се засмя. — Предполагам, че в Трикарико няма много лодки. Тук сме разглезени. Морето ми липсва.

Двамата потънаха в спокойно мълчание, нарушавано само от ритмичното глухо блъскане на веслата в ключовете им. Алегра остави ръката си да виси отстрани и наблюдаваше песъчливото дъно в кристалната вода. Отначало се бе страхувала и беше мислила да сподели тайната си с Джовани, ала утрото бе толкова красиво и ветрецът — толкова слаб, че заливът Поликастро успокои опасенията й. Когато заобиколиха обраслия с ниски борове нос и най-после видяха малкия плаж, Алегра се почувства в пълен мир със света.

Килът леко застърга в сивия каменист пясък. Джовани прибра веслата и й помогна да слезе от лодката. Двамата пренесоха рогозката и кошницата на тревата под боровете.

— Ще поплуваме ли преди обяд?

От покоя на Алегра изведнъж не остана нито следа.

— Джовани… — Тя провеси нос. — Исках да ти кажа по-рано… Не мога да…

Той се смути и леко я хвана за раменете.

— Какво не можеш? Какво не е наред?

— Не мога да… — заекна момичето. — Не мога да плувам. — И се изчерви от срам.

Джовани нежно повдигна брадичката й с показалец и очите им се срещнаха.

— Аз съм виновен. Трябваше да се сетя, когато ми каза, че за пръв път се качваш на лодка. Всъщност искаше да кажеш, че за пръв път си на море, нали?

Алегра кимна с глава.

— Ей — тихо рече той. — Мисли за това като за поредното малко приключение в живота. Ако искаш, ще влезем само дотук. — Джовани посочи с ръка до тънкото й кръстче. — И ще ти дам първия урок, съгласна ли си?

Тя отново кимна, все още с нещастна физиономия.

— Само ако се усмихнеш.

— Благодаря ти — признателно отвърна младата жена.

Той я хвана за ръката и я поведе към морето.

— Съвсем естествено е да си нервна, но повярвай ми, ако се наложи, винаги можеш да стъпиш на дъното. Първо ще ти покажа как да се държиш на повърхността. Гледай сега.

Алегра го последва в топлата вода и като се отпусна в ръцете му, се остави да я повдигне по гръб. После се паникьоса и го прегърна с ръце, като се давеше и плюеше вода.

— Хванах те, хванах те, успокой се — меко каза Джовани, като я държеше.

— Сигурно ме смяташ за пълна идиотка — рече тя, навела глава и все още с ръце на шията му.

— Трябваше да ме видиш как стискам въжето край вълнолома, докато татко държеше другия край. Ужасен страх брах.

Гласът му звучеше успокояващо, но когато Алегра вдигна глава, мислите й бяха в смут. С Карло беше извършила голямо прегрешение, ала това някак си се различаваше, почти като някаква непреодолимо могъща природна сила. Как можеше нещо, което й се струваше напълно редно, да бъде толкова грешно в очите на Църквата!

— Искаш ли пак да опитаме? — Гласът на Джовани звучеше странно предрезгавял.

Алегра се отпусна в ръцете му. Отначало той я поддържаше, после постепенно я остави да потъне, докато я носеха само Тиренско море и доверието към мъжа, който изглеждаше още по-доволен от успеха й, отколкото самата нея.

Когато се върнаха на плажа, слънцето приятно напичаше раменете на Алегра, докато тя вадеше съдържанието на кошницата, приготвена от майката на Джовани.

— Маслини, пушена риба, прясна питка, лучена туршия — майка ти сигурно си мисли, че сме дошли тук за цяла седмица!

— Виж, това вече ще накара хората да говорят — отвърна той, като й подаде пластмасова чаша.

По бутилката „Бианко Малвазия“ се стичаха струйки кондензирана влага, докато Джовани й наливаше.

— Salute!

— Salute! И благодаря за урока по плуване — прибави Алегра, отново смутена от това, че са седнали съвсем близо един до друг.

— Ти си родена плувкиня. Е, почти де — рече той и сините му очи затанцуваха, когато момичето скептично се усмихна. — Още един-два урока и ще преплуваш залива от бряг до бряг.

— Може ли пак да дойдем тук някой ден? — попита младата жена и му подаде парче хляб с почти всичко от майчината му кошница.

— Сигурно, но и на двамата ще ни бъде трудно, non è vero? — Джовани за пръв път даваше словесен израз на вътрешната си борба.

Алегра кимна, признавайки собствените си чувства.

— Защо стана свещеник, Джовани?

— Това не беше трудно. От искрена любов към Църквата. От потребност да правя всичко по силите си за хората около мен и поради факта, че съм готов да следвам Христа където и да ме прати — топло се усмихна той.

— Знаеш ли къде ще те прати?

— Не. И мисля, че това се разкрива малко по малко. Кой знае къде ще се озовем след университета.

— Ще е чудесно да сме някъде заедно — отвърна тя. Виното я беше освободило от задръжките й.

Джовани взе нейната чаша и я остави на пясъка до своята. Устните му бяха солени, когато Алегра се притисна към тялото му. Той я прегърна още по-силно. Момичето усети, че реагира с желание, и потърси езика му със своя.

— О, Джовани!

Душата му се разкъсваше.

— Алегра! — промълви той и неуспешно се опита да разкопчае сутиена на банските й.

Тя му помогна. Малките й гърди бяха покрити с капчици солена вода, зърната й бяха втвърдени и щръкнали. Алегра простена, когато Джовани леко ги облиза и нежно ги пое в устата си.

 

 

Същата вечер двамата дълго останаха коленичили, за да молят за опрощение. Accettazione. После лежаха будни в леглата си. Смутени и неуверени. Алегра се взираше в нощното небе през прозореца. Нейната стая бе от предната страна на къщата, на втория етаж, до тази на Джовани. Светлините от пристанището бяха приглушени, лек бриз галеше повърхността на Тиренско море.

Защо, за стотен път питаше своя Бог тя. Защо това трябваше да е такъв грях? Знаеше, че случката с Карло е била грях, ала сега беше съвсем друго. Testarda. Умният, нежен Джовани, чиято компания й бе толкова забавна. Струваше й се, че с него може да прекара остатъка от живота си, помагайки му да постигне онова, което е замислил за него Господ. Човек, от когото беше научила невероятно много. И в когото сега бе влюбена до уши. Ала Църквата го забраняваше. Защо? Алегра безмълвно се разрида. Ридания, родени от отчаяние и разочарование, от все по-ясно оспорване на нейната вяра.

В своята стая Джовани отново коленичеше, молейки за прошка Бог, който тази нощ му се струваше невъобразимо далечен, неотзивчив, безстрастен. Бе го умолявал за опрощение, но го обземаше отчуждение, защото чувствата му към Алегра бяха по-силни от всякога. Отчуждението от неговия Господ представляваше нова територия за Джовани. Опитваше се да откъсне сърцето от главата си, ала напразно. Като млад семинарист беше приел безбрачието, без много да се замисля. Досега това не му се бе струвало толкова висока цена, за да служи на Христа. Той отвори очи и се вторачи в нощното небе и галактиките, които се простираха в протежение на милиарди светлинни години. Годините на учение като теолог и естественик го бяха накарали да се замисли по-дълбоко, а тази нощ — още повече, борейки се с лицемерието на Църквата по въпросите на секса. Църква, която учеше едно, а често тайно вършеше друго. Много католици си нямаха и представа, че в продължение на хиляда години след Христа католическите свещеници са се женили, поради което работата им е давала по-добри резултати. През 1074 г. папа Григорий VII постановил, че свещениците дължат вярност единствено на Църквата, макар самият той да имал любовница. Наложило се хиляди женени свещеници да бъдат освободени от влиянието на съпругите им и да се разведат. Джовани също знаеше, че зад вредната политика на безбрачие се крие и по-зловещ смисъл — ранната Църква беше защитила огромните си имоти, тъй като имало законова опасност децата на свещениците да наследят това имущество и да лишат Църквата от възможност за натрупване на богатство.

Христос не казваше абсолютно нищо за безбрачие. Изобщо не го смяташе достойно за споменаване, освен че е избрал да не се жени. И дори това… дали? Църквата винаги бе омаловажавала радостта на Христа от женската компания. Джовани се замисли за описанието в Лука — Исус беше обикалял села и градове из Светите земи с няколко жени сред учениците си. „И Йоана, жена на Хуза, домакин Иродов, и Сусана, и много други, които Му услужваха с имотите си.“ И всичко това в култура, в която се забранявало да се заговарят жени на обществено място, камо ли да се пътува с тях. Обаятелен, одухотворен и даровит оратор, Исус се бе отнасял с жените като с равни. Нищо чудно, че ги беше привличал. Връзката му с Мария Магдалина може да бе по-дълбока, отколкото допускаше Църквата. Може би лицемерието на Църквата по въпросите на секса и ролята на жените в религията криеше по-уравновесена духовност. Чувство на хармония между мъже и жени, важен елемент на сътворението, както намекваше професор Росели в лекциите си.

Сънят най-после дойде, ала беше неспокоен. Джовани се унасяше и се стряскаше, дълбоко разкъсван от вътрешни противоречия. Някъде в миналото мъжкото свещеничество бе извратило Вярата, за да увеличи властта си. Църквата някак си беше покварила Христовото послание, от което безбрачието бе само един елемент. Не биваше да е така.

 

 

Джовани три пъти превключва от четвърта до втора предавка, преди да се наложи да спре фиата на един от злополучно известните маратейски остри завои. Скоростната кутия мъчително стържеше. Между двамата цареше неловко мълчание, нарушавано само от протестите на малката кола, докато се изкачваха по планинския склон в тишината на ранната утрин. Маратея и Тиренско море бавно се смаляваха под тях. Скрибуцането на скоростната кутия отразяваше разгарящия се гняв на Алегра към ограниченията на нейната Църква. Тя беше също толкова гневна и на себе си, задето мечтае за дружба с Джовани. Защо Църквата се опитваше да смачка човешките емоции и винаги ли бе ставало така? Може би свитъкът Омега разкриваше една по-човечна Църква, която признаваше човешката природа и чувства.

— Съжалявам за вчера — прекъсна мислите й Джовани.

— Наистина ли? — озъби му се Алегра, ядосана, че съжалява за онова, което бяха изпитали един към друг, нещо толкова естествено между тях. Бунтът отново бе изригнал на повърхността, ала този път още по-мощно от всякога. Molta testarda.

Реакцията й изуми Джовани. Не беше в нейния стил. Усети промяната в нея, неочаквано проявилите се сила и решителност.

— И аз съжалявам — накрая се овладя Алегра. — За това как прозвучаха думите ми. Просто не съжалявам за чувствата си и за онова, което направихме.

Отговорът на Джовани се забави.

— Аз също. Но не бива да се случи пак. И двамата го знаем.

— Да, но това не означава, че не може да се виждаме — предизвикателно заяви момичето.

Той вдигна едната си ръка от волана и се пресегна към нейната.

— Не, разбира се. Няма закон против спагетите в петък вечер. Но… Нямам по-силно желание от това да се завърна с теб на онзи плаж, само че това е много трудно и за двамата. — Джовани се поколеба. — Обичам те, Алегра.

Тя се обърна към него. Кафявите й очи излъчваха нежност.

— И аз те обичам, Джовани.