Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гиперболоид инженера Гарина, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2010)

Издание:

Алексей Толстой. Хиперболоидът на инженер Гарин

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №82

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 29.X.1986 г. Подписана за печат на 19.III.1987 г.

Излязла от печат месец април 1987 г. Формат 32/70×100 Изд. №2023

Цена 2 лв. Печ. коли 24,50. Изд. коли 15,86. УИК 15,54

Страници: 392. ЕКП 95363 5532–69–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Атанас Свиленов, предговор, 1987

© Донка Станкова, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Гиперболоид инженера Гарина

Издательство „Современник“, Москва, 1982

История

  1. — Добавяне

130

„Аризона“ обърна към Златния остров. Гарин реши да нанесе удар точно в сърцето на въстаналите — да превземе големия хиперболоид и шахтата.

Отсякоха мачтите на яхтата, двата хиперболоида на носа и на кърмата замаскираха с дъски и платнищата — за да променят вида на яхтата и да могат да се приближат незабелязани до Златния остров.

Гарин беше уверен в себе си, смел, весел — веселото му настроение се възвърна.

На другия ден сутринта помощник-капитанът, поел командуването на кораба след смъртта на Янсен, посочи с тревога перестите облаци. Те бързо се издигаха иззад източния край на океана, забулваха небето на огромна, десеткилометрова височина. Наближаваше буря, може би ураган — тайфун.

Гарин, зает със свои мисли, изруга капитана.

— Е, тайфун — краставици на търкала. Ускорете хода…

Капитанът мрачно гледаше от мостика бързо забулващото се небе. Нареди да закрият илюминаторите, добре да завържат на палубата лодките и всичко, което можеше да бъде отнесено.

Океанът ставаше все по-мрачен. Вятърът налиташе на пориви, свиреше заканително и предупреждаваше моряците за близката беда. На мястото на предвестниците на урагана — белите перести облаци — запълзяха ниски кълбести облаци. Вятърът вдигаше все по-страшни вълни, пробягваше с неспокойни бразди по огромните вълни.

И ето от изток запълзя черен като овчи кожух облак със сиво-синкав оттенък. Вятърът яростно задуха. Вълните прехвърляха борда. А гърбовете на студените сиви вълни не бяха вече сбръчкани от ситни вълнички — вятърът откъсваше от тях цели пелени, затулваше всичко с мъгла от воден прах.

Капитанът каза на Зоя и Гарин:

— Слезте долу. След четвърт час ще бъдем в центъра на тайфуна. Моторите няма да ни спасят.

Ураганът връхлетя върху „Аризона“ с цялата ярост на единадесетте си бала. Заравяйки се във водата, яхтата така лягаше ту на единия, ту на другия борд, че дъното се виждаше до кила, тя вече не се подчиняваше нито на кормилото, нито на витлата, въртеше се бясно по кръговете на все по-стесняваща се спирала към центъра на тайфуна или „прозореца“, както го наричаха моряците.

„Прозорец“ с диаметър понякога до пет километра е центърът на въртенето на тайфуна. Ветрове със сила дванадесет бала се носят от всички посоки около „прозореца“, уравновесявайки своята сила в периферията му.

Натам, тъкмо в такъв „прозорец“, се въртеше жалката черупка „Аризона“.

Черните облаци докосваха палубата. Стана тъмно като нощ. Бордовете на яхтата пращяха. За да не се пребият, хората се вкопчваха за каквото им попадне. Капитанът нареди да се вържат за перилата на мостика.

„Аризона“ се издигна на гребена на водната планина, обърна се на една страна и полетя в бездната. И неочаквано ослепително слънце, мигновено безветрие и зелено прозрачни, бляскави като от течно стъкло вълни — десететажни грамади, сблъскващи се с оглушителен плясък, сякаш морският цар Нептун, вбесен, пляскаше с длани…

Това беше то „прозорецът“, най-опасното място на тайфуна. Тук въздушните потоци се устремяват отвесно нагоре, отнасяйки водния прах на десетки километри височина и там го разпръскват в тънки перести облаци — въздушните предвестници на тайфуна…

Вълните отнесоха всичко от борда на „Аризона“: лодките, двете решетести кулички на хиперболоидите, комина и мостика заедно с капитана…

„Прозорец“, обкръжен от мрак и въртящи се урагани, се носеше по океана, повличайки „Аризона“ в котела на чудовищните си вълни.

Моторите изгоряха, кормилото бе отнесено.

— Не мога повече — простена Зоя.

— Все някога това трябва да има край… О, дяволска работа! — хрипливо отвърна Гарин.

И двамата бяха изпоблъскани, измъчени от ударите в стените и мебелите. Челото на Гарин беше разцепено. Зоя лежеше на пода на каютата, вкопчила се за крака на леглото. На пода ведно с хората се търкаляха куфари, книги, изпадали от шкафа, възглавници на дивана, коркови спасителни пояси, портокали, парчета счупени чинии.

— Гарин, не мога повече, изхвърли ме в морето…

Невероятно силен тласък откъсна Зоя от крака на леглото, затъркаля я. Премятайки се презглава, Гарин прелетя над нея, удари се във вратата…

Раздаде се трясък, пронизително прашене. Грохот от падаща вода. Човешки вик. Каютата се разпадна. Мощен воден поток подхвана и двамата, запрати ги в кипящата зелено студена бездна…

Когато Гарин отвори очи, на десет сантиметра от носа му малко раче-отшелниче, влязло до половината в седефена черупка, блещеше очи, мърдайки изумено мустаци. Гарин с усилие разбра: „Да, жив съм…“ Но дълго още нямаше сили да се понадигне. Лежеше на една страна върху пясъка. Дясната ръка бе пострадала. Мръщейки се от болка, той все пак успя да свие крака, да седне.

Наблизо, навела тънко стъбло, се издигаше палма, свеж вятър рошеше листата й… Олюлявайки се, Гарин се изправи. Наоколо, където и да погледнеше, тичаха и дотичали до ниския бряг, с шум се разбиваха зелено-сини вълни, облени в слънце… Няколко десетки палми протягаха по вятъра широки като ветрила листа. По пясъка се търкаляха парчета дърво, сандъци, някакви парцали, въжета… Само това бе останало от „Аризона“, която се бе разбила заедно с целия екипаж в рифовете на някакъв коралов остров.

Накуцвайки, Гарин тръгна към вътрешността на острова, там където по-високите места бяха обрасли с нисък храсталак и яркозелена трева. Там лежеше по гръб Зоя, отметнала ръце встрани. Гарин клекна до нея, страхувайки се да я докосне, за да не усети студенината на смъртта. Но Зоя беше жива — клепачите й трепкаха, спечените устни се разлепиха.

 

 

На кораловия остров имаше езерце от дъждовна вода, понагарчаща, но годна за пиене. Из плитчините — миди, малки рачета, полипи, скариди — всичко, което някога е служело за храна на първобитния човек. Палмовите листа можеха да служат за облекло и да предпазват от южното слънце.

Две голи човешки същества, изхвърлени на гола земя, можеха някак да живеят… И те заживяха на този остров, захвърлен във водната шир на Тихия океан. Нямаше никаква надежда да мине кораб, да ги забележи и да ги вземе на борда си.

Гарин събираше миди или ловеше с ризата си риба в сладкото езеро. В един от изхвърлените сандъци от „Аризона“ Зоя намери петдесет екземпляра от разкошно издадената книга с проектите за дворци и увеселителни павилиони на Златния остров. Там бяха отпечатани също законите и уставът на дворцовия етикет на мадам Ламол — повелителката на света…

По цели дни в сянката на колибата от палмови листа Зоя разлистваше тази книга, създадена от ненаситната й фантазия. Останалите четиридесет и девет екземпляра, подвързани със злато и кожа, Гарин употреби като ограда за предпазване от вятъра.

Гарин и Зоя не разговаряха. Защо? За какво? Цял живот те бяха самотници и ето — най-после получиха пълно усамотение.

Объркаха вече датите на дните, престанаха да ги броят. Когато над острова минеха бури, езерцето се напълваше с прясна дъждовна вода. Понякога по цели месеци от безоблачното небе яростно жареше слънцето. Тогава се налагаше да пият застояла вода…

Сигурно и до ден-днешен Гарин и Зоя събират мекотели и стриди на това островче. Сигурно като се нахранят, Зоя започва да прелиства книгата с онези чудни проекти за дворци, където сред мраморни колонади и цветя се извисява нейната прекрасна статуя от мрамор, а Гарин, заровил нос в пясъка, наметнат с изтъняло палтенце, тихичко похърква, сънувайки навярно пак някоя интересна история.

Край
Читателите на „Хиперболоидът на инженер Гарин“ са прочели и: