Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (45)

45

Както винаги неделен ден, вечер професор Райхер играеше шах в стаята си на четвъртия етаж, на малкия открит балкон. Партньор му беше Хенрих Волф, негов любим ученик. Те пушеха, без да откъсват очи от шахматната дъска. Вечерната заря отдавна бе угаснала в края на дългата улица. Черният въздух беше задушен. Плюшът, обвил издадените стени на верандата, не помръдваше. Долу, под звездите, се простираше пуст асфалтиран площад.

Професорът току пъшкаше и сумтеше — мъчеше се да разреши хода. Вдигна едрата си ръка с жълтеникави нокти, но не докосна нито една фигура. Извади от устата си угасналата пура.

— Да. Трябва да помисля.

— Моля — отвърна Хенрих. Красивото му лице с широко чело, рязко очертана брадичка, къс прав нос изразяваше спокойствие на могъща машина. Професорът беше по-темпераментен (старото поколение), сивкавата му брада се беше разрошила, по набръчканото му чело се виждаха червени петна.

Висока лампа с широк цветен абажур осветяваше лицата им. Няколко хилави зеленикави мушици кръжаха край крушката, бяха накацали с щръкнали мустачки по изгладената покривка, гледаха с оченцата си някакви точици и сигурно не разбираха, че имат честта да са очевидци на това, как двама богове се забавляват с играта на небесните обитатели. Часовникът в стаята удари десет.

Фрау Райхер, майката на професора, спретната старица, седеше неподвижно. На електрическо осветление тя вече не можеше нито да чете, нито да плете. В далечината, където в черната нощ светеха прозорците на висока сграда, се очертаваше огромната площ на каменния Берлин. Ако не беше синът над шахматната дъска, спокойната светлина на абажура, зелените мушици по покривката, ужасът, който отдавна бе залегнал в душата й, би се надигнал отново, както ставаше много пъти през тези години, и щеше да изсуши безкръвното лице на фрау Райхер. Това бе ужас от напиращите срещу града, срещу този балкон милиони. Те не се казваха Фриц, Йохан, Хенрих, Ото, а народни маси. Всичките еднакви — лошо избръснати, с памучни нагръдници, посивели от железен прах, — те понякога изпълваха улиците. Издали напред тежките си челюсти, те настояваха да получат много неща.

Фрау Райхер си спомни блажените времена, когато нейният годеник Ото Райхер се върна от Седан като победител на френския император. Целият се бе вмирисал на войнишка кожа, пуснал бе брада, говореше гръмко. Тя го посрещна извън града. Със синичка рокля, с ленти, с цветя. Германия летеше към победи, към щастие ведно с веселата брада на Ото, с гордостта и надеждата. Скоро ще бъде завоюван целият свят…

Мина си животът на фрау Райхер. Мина и замина втора война. Криво-ляво измъкнаха крака от блатата, където гниеха милиони човешки трупове. И ето — появиха се масите. Вгледай се в очите под каскета на когото и да е от тях. Това не са немски очи. Изразът им е упорит, невесел, неразбираем. Не може да се проникне в тези очи. Ужас обземаше фрау Райхер.

На верандата се появи Алексей Семьонович Хлинов. Облечен беше празнично със спретнат сив костюм.

Хлинов се поклони на фрау Райхер, пожела добра вечер и седна до професора, който се намръщи добродушно и закачливо смигна към шахматната дъска. На масата имаше списания и чуждестранни вестници. Като всеки интелигентен човек в Германия професорът беше беден. Гостоприемството му се ограничаваше с меката светлина на лампата върху изгладената покривка, предложената пура от двадесет пфенига и разговор, може би по-ценен от вечеря с шампанско и разни лакомства.

Делничен ден от седем сутрин до седем вечерта професорът беше мълчалив, делови и суров. В неделни дни „с удоволствие отиваше с приятели на разходка в страната на фантастиката“. Обичаше да поговори „докато изпуши пурата си от единия край до другия“.

— Да, трябва да помисля — отново каза професорът, забулен в дима на пурата.

— Моля — хладно-вежливо отвърна Волф.

Хлинов разтвори парижкия „Л’Ентранзижан“ и на първата страница под заглавие „Тайнствено престъпление във Вил Давре“ видя снимка, на която бяха фотографирани седем души, нарязани на парчета. „Какво като са на парчета“ — помисли си Хлинов. Но онова, което прочете, го накара да се замисли:

„… Предполага се, че престъплението е извършено с някакво непознато досега оръжие или с нажежена тел, или с топлинен лъч с огромно напрежение. Успяхме да установим националността и външния вид на престъпника: той, както се и очакваше, е руснак (следваше описание на външността, направено от собственичката на хотела). През нощта на престъплението с него е била някаква жена. Но всичко останало е загадъчно. Може би известна светлина хвърля кървавата находка в гората Фонтенбло. Там, на трийсет метра от пътя, е намерен в безсъзнание неизвестен човек. По тялото му има четири рани от огнестрелно оръжие. Документите и всичко, което може да установи личността му, са взети. По всяка вероятност жертвата е била хвърлена от автомобил. Досега намереният все още не може да дойде в съзнание…“