Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гиперболоид инженера Гарина, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2010)

Издание:

Алексей Толстой. Хиперболоидът на инженер Гарин

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №82

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 29.X.1986 г. Подписана за печат на 19.III.1987 г.

Излязла от печат месец април 1987 г. Формат 32/70×100 Изд. №2023

Цена 2 лв. Печ. коли 24,50. Изд. коли 15,86. УИК 15,54

Страници: 392. ЕКП 95363 5532–69–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Атанас Свиленов, предговор, 1987

© Донка Станкова, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Гиперболоид инженера Гарина

Издательство „Современник“, Москва, 1982

История

  1. — Добавяне

93

През целия ден духаше северен вятър, облаците пълзяха ниско над гората. Високите борове тъжно шумяха, тъмните върхари на кедрите се огъваха, листата капеха. От облаците се сипеше суграшица, леден дъжд. Тайгата беше пуста. На хиляди версти шумяха боровите иглици над блатата, над каменистите сопки. С всеки ден от мрачното небе севернякът духаше все по-студено, по-страшно.

Сякаш нищо друго не ще чуеш в това пусто място, освен господствуващия шум на върхарите и воя на вятъра. Птиците бяха отлетели, зверовете се бяха изпокрили. Появи ли се човек по тези места, все едно смъртта си търси.

Но човек се появи. Беше в кафява, изпокъсана кожена шуба, ниско препасана с връв, с прогизнали от дъжда пими. Лицето му — обрасло с брада, нересана години, белите му коси стигаха до раменете. Той едва се придвижваше, опрян на пушката, заобикаляше скатовете, губейки се понякога зад коренищата. Спираше от време на време, навеждаше се и току подсвиркваше:

— Фю, Машка, Машка… Фю…

От буренака се показа главата на горски козел с парче връв на протритата шия. Човекът вдигна пушката, но козелът отново се скри в буренака. Човекът извика, отпусна се върху камъка. Пушката се тресеше между коленете му, той обори глава. След известно време отново започна да го вика:

— Машка. Машка…

Помътнелите му очи търсеха сред буренака тази единствена надежда — опитомения козел: да го убие с последния патрон, да изсуши месото и да изкара още няколко месеца, дори може би до пролетта.

Преди седем години той търсеше да осъществи своята гениална идея. Беше млад, силен и беден. В съдбоносния ден срещна Гарин, който разви пред него такива грандиозни планове, че той захвърли всичко и се озова тук, в подножието на вулкана. Преди седем години изсякоха гората, изградено беше зимовище, лаборатория, радиостанция, захранвана от малка водна централа. Землените покриви на селището, хлътнали и срутили се, се виждаха сред огромни камъни, изхвърлени някога от вулкана, край висока гора от мачти.

От хората, с които бе дошъл тук, едни умряха, други избягаха. Постройките станаха негодни, пролетните води отнесоха стената на малката водна централа. Целият седемгодишен труд, всички смайващи изводи — изследването на дълбоките земни слоеве, на Оливиновия пояс — трябваше да загинат заедно с него заради тази глупава Машка — козела, който не искаше да се приближи на пушечен изстрел, както и да го примамваше.

По-рано му се виждаше лесно да измине в тайгата близо триста километра до населеното място. Сега ръцете и краката осакатяха от ревматизма, зъбите се ронеха от скорбута. Последната надежда бе опитоменият козел — старецът го бе оставил за зимата. Но проклетото животно протри въжето и избяга от кошарката.

Старецът взе пушката с последния куршум и започна да обикаля, мамейки Машка. Свечеряваше се, върволицата облаци потъмняваше, вятърът свиреше все по-свирепо, разлюлявайки огромните борове. Наближаваше зимата — смъртта. Сърцето болезнено се свиваше… Никога ли няма да види вече човешки лица, да поседи край запалена печка, вдъхвайки мириса на топъл хляб, мириса на живота? Старецът заплака мълчаливо.

След доста време още веднъж повика:

— Машка, Машка…

Не, днес няма да може да го убие… Пъшкайки, старецът стана, затътри се към зимовището. Спря се. Вдигна глава — снежната суграшица го заудря по лицето, вятърът развяваше брадата му. Стори му се… Не, не — сигурно е вятърът, бор в бора се заблъска. Въпреки това старецът дълго стоя, успокоявайки силно биещото си сърце.

— Еееей — долетя слаб човешки глас откъм Шейтан-камък.

Старецът изохка. Сълзи замрежиха очите му. В раззиналата му уста биеше суграшица. В падналия здрач вече нищо не можеше да се различи на поляната…

— Еееей, Манцев — отново се дочу разкъсван от вятъра звънлив момчешки глас. От буренака се показа козята глава — Машка се приближи до стареца и наострила уши, също се ослушваше в необичайните гласове, обезпокоили тази пустош. Отдясно, отляво се приближаваха, викаха.

— Еей… Къде сте, Манцев? Жив ли сте?

Брадата на стареца се тресеше, устните му трепереха, той разтваряше ръце и беззвучно повтаряше:

— Да, да, жив съм… Аз съм, Манцев.

 

 

Опушените греди на зимовището не бяха виждали досега такъв разкош. В огнището, иззидано от вулканични камъни, пламтеше огън, в котлетата вреше вода. Манцев вдишваше с ноздри отдавна забравения мирис на чай, хляб и сланина.

Гръмогласни хора ходеха напред-назад, внасяха денкове, разопаковаха ги. Някакъв скулест човек му подаде канче с горещ чай, комат хляб. Хляб. Манцев се разтрепери, дъвчейки припряно с венците си. Някакво момче, клекнало пред него, състрадателно гледаше как Манцев ту отхапе от хляба, ту го притисне до сплъстената си брада, сякаш се страхуваше: дали не е сън този живот, нахълтал в полуразрушеното зимовище.

— Какво, не ме ли познахте Николай Христофорович?

— Не, не, отвикнал съм от хората — бръщолевеше Манцев, — много отдавна не съм ял хляб.

— Ами аз съм Иван Гусев. Николай Христофорович, всичко направих така, както ми заръчахте. Помните ли, дори ме заплашвахте да ми откъснете главата.

Манцев не помнеше нищо, само гледаше с облещени очи осветените от пламъка непознати лица. Иван му заразказва как е вървял тогава през тайгата за Петропавловск, как се е криел от мечките, видял рижава котка, голяма колкото теле, много се уплашил от нея, но котката и след нея още три котки минали край него; хранел се с кедрови ядки, търсел ги в хралупите на катеричките. В Петропавловск се цанил на един параход да бели картофи, доплавал до Владивосток и после седем хиляди километра се друсал в сандъците с въглища под вагоните.

— Удържах на думата си, Николай Христофорович, доведох при вас хора. Само че вие тогава напразно ми изписахте гърба с химически молив. Трябваше просто да ми кажете: „Иване, даваш ли дума?“ „Давам.“ А вие може би сте написали на гърба ми нещо против съветската власт. Хубаво ли е това? Сега повече не разчитайте на мен, аз съм пионер.

Манцев се наведе към него и издал напред устните си, запита с хриплив глас:

— Кои са тези хора?

— Френска научна експедиция, нали ви казвам. Специално ме издириха в Ленинград, за да ги водя тук, при вас…

Манцев го стисна силно за рамото:

— Видя ли Гарин?

— Николай Христофорович, я не ме заплашвайте, мене сега ме защищава съветската власт. Вашата бележка на гърба ми попадна в сигурни ръце. Гарин не ме интересува.

— Защо са дошли тук? Какво искат от мен?… Нищо няма да им кажа. Нищо няма да им покажа.

Лицето на Манцев ставаше тъмночервено, той се озърташе разтревожено. До него на наровете седна Артур Леви.

— Успокойте се, Николай Христофорович. Яжте, почивайте… Ще имаме много време, по-рано от ноември няма да ви откараме оттук.

Манцев слезе от нара, ръцете му трепереха.

— Искам да говоря с вас на четири очи.

Той докрета до вратата, скована от нерендосани, полуизгнили капаци. Блъсна я. Нощният вятър подхвана белите му сплъстени коси. Артур Леви прекрачи през прага след него в тъмнината, където се вихреше мокър сняг.

— В пушката ми е останал само един патрон. Ще ви убия! Дошли сте да ме ограбите! — закрещя Манцев, разтреперан от злоба.

— Елате да идем на завет — Артур Леви го помъкна, опря го на гредоредната стена. — Престанете да вилнеете. Пьотър Петрович Гарин ме изпрати да ви взема.

Манцев трескаво стисна ръката на Леви. Подпухналото му лице с обърнати клепачи трепереше, беззъбата уста хлипаше:

— Жив ли е Гарин? Не ме ли е забравил? Заедно гладувахме, заедно крояхме велики планове… Но всичко е глупост, безсмислица… Какво съм открил тук ли? Претърсих земната кора… Доказах всички мои теоретични предположения… Не очаквах такива блестящи изводи. Оливинът е тук — Манцев затропа с мокрите си пими, — живак и злато могат да се вземат в неограничено количество. Слушайте, с къси вълни съм опипал земното ядро. Там дявол знае какво става… Преобърнах световната наука… Ако Гарин можеше да намери сто хиляди долара — какво бихме направили!

— Гарин разполага с милиарди, за Гарин крещят вестниците в цял свят — каза Леви, — той успя да построи хиперболоида, завладял е един остров в Тихия океан и вече се подготвя за големи работи. Очаква само вашите изследвания на земната кора. Ще изпратят дирижабъл да ви вземе. Ако времето не попречи, след месец ще можем да поставим мачта за приземяване.

Манцев се облегна на стената, навел глава, дълго мълча.

— Гарин. Гарин — повтори той със сърцераздирателен укор. — Аз му дадох идеята за хиперболоида. Аз го наведох на мисълта за Оливиновия пояс. За острова в Тихия океан пак аз му казах. Той ограби мозъка ми, остави ме да изгния в проклетата тайга. Какво мога да взема аз сега от живота — постеля, лекар, каша от грис. Гарин, Гарин… Грабител на чужди идеи!

Манцев вдигна лице към бушуващата виелица:

— Скорбутът изяде зъбите ми, лишеи проядоха кожата ми, аз съм почти сляп, мозъкът ми е затъпял… Късно, късно се сети за мен Гарин…