Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (49)

49

— Тръгвам с вас — каза Волф.

По белия поклащащ се транспарант тичаха сенки на листа. Навън се чуваше непрекъснато шуртене. То идеше от тревната площ на болничната градина, където от подвижни тръби се ръсеше воден прах сред разноцветни дъги, стичаше се на капки от листата на чинара пред прозореца.

Шелга дремеше във висока бяла стая, осветена през транспаранта.

Отдалеч се донасяше шумът на Париж. Близки звуци бяха шумоленето на дърветата, пеенето на птиците и еднообразното шуртене на водата.

Наблизо покашляше автомобил или се чуваха стъпки по коридора. Шелга бързо отваряше очи, тревожно гледаше към вратата.

Не можеше да се помръдне. И двете му ръце бяха сковани в гипс, гърдите и главата — бинтована. За защита — само очите. И отново сладките звуци от градината го унасяха в сън.

Разбуди го сестра кармелитка, цялата в бяло, поднесе внимателно с пълните си ръце към устата на Шелга фаянсова чашка с чай. Когато тя си излезе, в стаята остана дъх на лавандула.

Денят минаваше в сън и тревога. Бяха минали седем дни, откакто намериха Шелга в безсъзнание, окървавен, в гората Фонтенбло.

Два пъти вече го разпитва следовател, той даде следните показания:

— В дванадесет часа през нощта ме нападнаха двама. Отбранявах се с бастуна и юмруците си. Стреляха четири пъти в мен, нищо повече не помня.

— Можахте ли да разгледате добре лицата на нападателите?

— Лицата им — долната част беше закрита с кърпи.

— Отбранявали сте се и с бастун?

— Това беше просто сопа — взел я бях от гората.

— Защо сте били във Фонтенбло в толкова късен час?

— Разхождах се, разглеждах двореца, когато тръгнах да се връщам, се заблудих.

— Как ще обясните обстоятелството, че близо до мястото, където са ви нападнали, са открити пресни следи от автомобил?

— Значи престъпниците са пристигнали с автомобил.

— За да ви ограбят? Или да ви убият?

— Мисля, че нито едното, нито другото. Никой не ме познава в Париж. Не работя в посолство. Не изпълнявам политическа мисия. Не нося много пари със себе си.

— Следователно престъпниците не са очаквали вас, когато са стояли при двойния дъб на поляната, където единият е пушил, а другият си загубил копчето на ръкавела със скъп бисер?

— По всяка вероятност това са били млади светски хора, загубили в конни надбягвания или в казиното. Търсили са случай да оправят работите си. В гората Фонтенбло може да се попадне на човек, натъпкан с банкноти от хиляда франка.

На втория разпит, когато следователят предяви копие от телеграмата за Берлин до Хлинов (предадена на следователя от сестрата кармелитка), Шелга отговори:

— Това е шифър. Отнася се за залавянето на опасен престъпник, измъкнал се от Русия.

— Бихте ли могли да разговаряте с мен по-откровено?

— Не. Това не е моя тайна.

Шелга отговаряше точно и ясно на въпросите, гледаше го в очите честно и дори глуповато. На следователя му оставаше само да повярва в неговата искреност.

Но опасността не отмина. Опасност лъхаше от вестникарските колони, пълни с подробности за „кошмарното престъпление във Вил Давре“, опасност дебнеше зад вратата, зад белия транспарант, поклащан от вятъра, във фаянсовата чашка, която сестрата кармелитка поднасяше до устните му с пълните си ръце.

Спасението беше в едно: колкото е възможно по-бързо да свалят гипса и превръзките. И Шелга цял замря, без движение, в полудрямка.