Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goblin Reservation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Добавяне на липсващ текст в глава 19: Уфтак Музгашки, 18 юни 2007

 

Издание:

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1982. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.23. Научно-фантастичен роман. Превод: Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford D. SIMAK (1968)]. Послеслов: „Романът с най-веселото настроение, което Саймък някога ни е давал…“ — Живка РУДИНСКА — с.238–240. Художник: Красимира ДИМЧЕВСКА. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 15. С ил. Страници: 240.

Има преиздание на книгата от 1985 год.

 

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1998. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък, No.{08}. Роман. ІІІ издание. Превод: [от англ.] Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford SIMAK]. Формат: 20 см.Страници: 160. Цена: 2200 лв. (2.20 лв.). ISBN: 954-585-001-7.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Резерватът на таласъмите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Резерватът на таласъмите
The Goblin Reservation
АвторКлифърд Саймък
Създаване1968 г.
Първо издание1968 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Резерватът на таласъмите (на английски: The Goblin Reservation) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1968 г. На български език е издаден през 1982. от издателство Отечество, София, № 23 в на Библиотека „Фантастика“. Преиздаден е през 1985 г. от същото издателство и през 1998 г. от ИК „БАРД“ като част от поредицата „Колекция Клифърд Саймък“.

Сюжет

Действието на романа се развива в далечното бъдеще. Космосът е овладян. На Земята са се събрали хиляди извънземни същества, за да посещават множеството колежи, да преподават в институтите, които съставлят този голям галактически университет, в какъвто се е превърнала планетата. Професорът от Факултета за свръхестествени явления на Уисконсинския университет Питър Максуел попада на неизвестна планета, която е хранилище на знанията на древна цивилизация. След завръщането си на Земята, той е въвлечен в борбата за придобиване на това наследство. Сред героите на романа са гоблини (таласъми), предвождани от своя главатар мистър О’Тул, троли, банши и феи, всички представители на Мъничкия народ, който от хилядолетия живее на Земята, колесатите – представители на неразбираема и враждебна извънземна цивилизация, неандерталецът Уп, Уилям Шекспир и разбира се – Духът на Уилям Шекспир. Според американските критици, това е романът с най-веселото настроение, който Саймък е написал. Централна тема в романа е проблема за взаимното разбирателство, съжителство и приятелство между различните раси и цивилизации и човешките ценности, които трябва да се опазят от ръцете на злото.

Номинация за наградата „Хюго"

„Резерватът на таласъмите“ е номиниран през 1969 за наградата „Хюго" за най-добър научно-фантастичен роман, но отстъпва първото място на романа на Джон Брънър – „Stand on Zanzibar".

Външни препратки

1

Инспектор Дрейтън седеше тежко зад бюрото и чакаше. Беше мършав човек с лице, сякаш издялано от чепат пън с тъпа секира. Очите му бяха кремъчни върхове, които от време на време ти се струваше, че проблясват — той бе разгневен и разстроен. А човек като него никога не се поддава на гнева, това Питър Максуел знаеше добре. Зад този гняв имаше кучешка упоритост, с която той щеше да продължи да се бъхти настървено, необезпокояван от нищо.

Да, в такова положение не очакваше да попадне, помисли си Максуел. Но както стана ясно сега, очаквал е твърде много. Знаеше, разбира се, че след като преди шест седмици не пристигна на истинското си местоназначение, недоумението тук, на Земята, е било голямо. Мисълта да се вмъкне в къщи незабелязано ставаше неосъществима. И ето, сега той стоеше срещу този човек зад бюрото и трябваше на всяка цена да запази спокойствие. Каза му:

— Не ми е съвсем ясно защо с моето завръщане ще се занимава Службата за сигурност. Казвам се Питър Максуел и съм от Факултета по свръхестествени явления при Уисконсинския университет. Видели сте документите ми…

— Колкото до това кой сте, въобще не се съмнявам — рече Дрейтън. — Може би съм учуден, но не се съмнявам. Друго ме тревожи. Имате ли нещо против, професор Максуел, да ми кажете точно къде сте били?

— Не мога да ви кажа кой знае колко — отвърна Питър Максуел. — Бях на една планета, но името и координатите й не знам. Може да е по-близо от една светлинна година оттук, а може и да е далеч зад нашата Галактика.

— Във всеки случай — каза Дрейтън — не сте пристигнали на местоназначението, посочено в билета ви.

— Да — отвърна Максуел.

— Можете ли да ми обясните какво се случи?

— Мога само да гадая. Според мен, вероятно вълновата ми схема е била отклонена, вероятно е била хваната и отклонена. Първо помислих за грешка в предавателя, но това, струва ми се, е невъзможно. Предавателите се използват вече стотици години. Досега всичките неизправности по тях трябваше да са отстранени.

— Искате да кажете, че са ви отвлекли?

— И така да е.

— И все пак, нищо ли няма да ми съобщите?

— Обясних ви, че нямам кой знай какво за съобщаване.

— Възможно ли е тази планета да има нещо общо с колесатите?

Максуел поклати глава.

— Със сигурност не бих могъл да твърдя, но не вярвам. Положителен съм, че там нямаше от тях. И никакви признаци да имат нещо общо с това.

— Професор Максуел, виждали ли сте някога колесат?

— Веднъж. Преди няколко години. Имаше такъв за месец-два в института „Време“. Един ден го зърнах.

— Значи, ако видите някой колесат, ще го познаете?

— Разбира се — отвърна Максуел.

— Както научавам, отправили сте се към планета от системата Енотовата кожа.

— Носеха се слухове за дракон — рече Максуел. — Непотвърдени. Всъщност, съвсем неясни факти. Но реших, че си заслужава да се проверят…

Дрейтън вдигна вежди.

— Дракон ли? — попита той.

— Предполагам — обясни Максуел, — че за човек извън моята област е трудно да схване цялото значение на един дракон. А всъщност засега няма дори откъслечни данни, че такова създание някога е съществувало. И въпреки това е факт, че легендата за дракона здраво се е вкоренила във фолклора на Земята и на някои други планети. Феи, таласъми, троли, банши — всичките сега ги има от плът и кръв, но от дракон — никаква следа. И странното е. Че тук, на Земята, легендата всъщност не принадлежи на хората. Мъничкия народ също има легенда за дракона. Понякога си мисля дали те не са ни я предали. Но само легендата. Никакви доказателства няма…

Спря, почувства се малко глупаво. Какво пък ще интересува легендата за дракона този тъп полицай, седнал зад бюрото?

— Извинете, инспекторе — рече той. — Позволих си любимата тема да ме погълне.

— Чувал съм да казват, че легендата за дракона може да е дошла от спомените на нашите прадеди за динозавъра.

— И аз съм чувал същото — отвърна Максуел, — но ми се струва невъзможно да е така. Динозаврите са съществували много преди човека.

— Тогава Мъничкия народ…

— Възможно е — каза Максуел, — но изглежда малко вероятно. Познавам мъничкия народ, разговарял съм с тия същества. Те са древни, наистина много по-древни от нас, хората, но по нищо не личи да са се зародили чак толкова отдавна. А и така да е, за никакъв дракон не си спомнят. Според мен легендите им и народните им приказки лесно бихме отнесли към събития от преди няколко милиона години. Тези същества са изключително дълголетни, не може да се каже, че са съвсем безсмъртни, но е почти така, а при подобно положение устните предания са най-неустойчиви.

Дрейтън направи жест да оставят настрана драконите и Мъничкия народ.

— Вие тръгнахте за Енотовата кожа — каза той, — а не стигнахте там.

— Точно така. Озовах се на онази, другата планета. Кристална планета, отвсякъде с покрив.

— Кристална ли?

— От някакъв камък. Кварц, вероятно. Но не съм сигурен. Може да е метал. Там имаше метал.

Дрейтън спокойно попита:

— Когато тръгвахте, не знаехте ли, че ще стигнете на тази планета?

— Ако имате предвид някакъв заговор, много грешите — рече Максуел. — Бях съвсем изненадан. Но изглежда вие не сте. Ето, чакате ме тук.

— Да, не съм особено изненадан. Подобно нещо вече два пъти се е случвало.

— Тогава знаете за планетата.

— За нея нищо — каза Дрейтън. — Само това, че там някъде има планета, която работи с нерегистрирани предавател и приемник и излъчва непознат сигнал. Когато радистът тук, на Уисконсинската станция хвана сигнала им за предаване, той им съобщи да почакат, защото всички приемници са заети. Тогава се свърза с мен.

— А какво стана с другите двама?

— Бяха изпратени направо тук. И двамата — с адрес Уисконсинската станция.

— Но ако те са се върнали…

— Точно там е работата — рече Дрейтън. — Не се върнаха. Не, не, струва ми се, може да се каже, че се върнаха, но не ни се удаде да разговаряме с тях. Вълновата им схема излезе грешна. Съвсем ги бяха объркали. И двамата се оказаха извънземни същества, но толкова заплетено беше всичко, че се измъчихме, докато разберем кои може да са те. И пак не сме сигурни.

— Мъртви ли бяха?

— Мъртви ли? Разбира се. Много страшна работа. Късметлия човек сте.

Максуел едва се сдържа да не потрепери.

— Да, изглежда — каза той.

— Смятаме — продължи Дрейтън, — че всички, които боравят с предаване на материя, безпогрешно знаят как се прави това. А никой не може да каже колко са изпратените, които после са се върнали в станциите си неправилно приети.

— Но вие би трябвало да знаете — започна Максуел, — би трябвало да знаете, че някой се е загубил. Всяка станция веднага съобщава, щом пътникът не пристигне по разписание.

— Това е и най-странното тук — каза му Дрейтън. — Изчезнали няма. Съвсем сигурни сме, че двете извънземни същества, които се върнаха при нас мъртви, са стигнали до мястото закъдето са тръгнали, защото никой не липсваше.

— Но аз тръгнах за Енотовата кожа. Сигурно са ви съобщили…

И млъкна, сякаш поразен от внезапна мисъл.

Дрейтън бавно кимна.

— Предположих, че ще разберете. Питър Максуел стигна до Енотовата кожа и се върна на Земята почти преди месец.

— Сигурно има някаква грешка — запротестира Максуел едва чуто.

Немислимо беше, че са двама, че другият Питър Максуел, идентичен на него във всички подробности, съществува на Земята.

— Няма никаква грешка — каза Дрейтън. — Поне не както ние си я представяме. Тази планета не отклонява схемите, тя ги копира.

— Тогава, аз съм двама души! Би могло…

— Вече не — обясни Дрейтън. — Вие сте единственият. Около седмица след като той се завърна стана нещастен случай. Питър Максуел е мъртъв.