Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (59)

59

— Има ли новини?

— Да. Здравейте, Волф.

— Идвам направо от гарата, гладен като през осемнайсета година.

— Изглеждате весел, Волф. Много неща ли сте научили?

— Научих едно друго. Тук ли ще разговаряме?

— Добре, само че бързо.

Волф седна до Хлинов на гранитната скамейка в подножието на конния паметник на Хенрих IV с гръб към черната кула на Консиержри. Долу, там, където остров Сите завършва с остър нос, се бе привела над водата плачеща върба. Тук някога са се гърчели върху огньове рицари на ордена на тамплиерите. В далечината, отвъд десетки мостове, отразени в реката, в мътно оранжево сияние залязваше слънцето. Покрай брега на железни шлепове с пясък седяха с въдици в ръка французи, добри буржоа, разорени от инфлацията, от Ролинг и световната война. На левия бряг, на гранитния парапет на крайбрежната улица, далеч, чак до външното министерство, скучаеха под залязващото слънце букинисти край наредени книги, никому ненужни вече в този град.

Тук доживяваше живота си старият Париж. По брега още скитаха безцелно покрай книгите, покрай клетките с птици, покрай умърлушените риболовци възрастни хора със склерозиращи очи, с мустаци, закриващи устата им, с пелерини, със стари сламени шапки… Някога това бе техен град… Ето там, дявол да го вземе, в Консиержри, ревеше Дантон, същински бик, когото мъкнат на кланицата. А там, надясно, отвъд графитените покриви на Лувъра, където в омарата се виждат градините Тюйлери — там са ставали горещи сражения, там по улица Риволи е свистял картечът на генерал Галифе. Ах, колко злато имаше във Франция! Тук всеки камък — ако умееш да слушаш — ще ти разкаже за великото минало. И ето на — и дяволът не може го разбра, — господар на този град се оказа някакво задокеанско чудовище, Ролинг, и сега на добрия буржоа му остава само да хвърля въдицата и да седи с наведена глава… Ех — ех… О-ла-ла!

Докато разпалваше силния тютюн в лулата, Волф каза:

— Ето каква е работата. Германската анилинова компания е единствената, която не е съгласна на никакви споразумения с американците. Компанията е получила от държавата двадесет и осем милиона марки субсидии. Сега Ролинг е насочил всичките си усилия да провали германския анилин.

— Играе с понижаване на цената ли? — запита Хлинов.

— На двадесет и осми този месец продава анилинови акции на колосални суми.

— Но това са много важни сведения, Волф.

— Да, открихме дирите им. Изглежда, Ролинг е сигурен в играта, макар акциите да не са паднали с нито един пфениг, а днес сме вече двадесети… Разбирате ли на какво единствено може да разчита той?

— Ще рече, че при тях всичко вече е готово?

— Мисля, че апаратът вече е монтиран.

— Къде се намират заводите на анилиновата компания?

— На Рейн, край Н. Ако Ролинг провали анилина, той ще бъде господар на цялата европейска промишленост. Ние не бива да допуснем да се стигне до катастрофа. Наш дълг е да спасим германския анилин. (Хлинов сви рамене, но нищо не каза.) Разбирам: което е писано — ще стане. Ние с вас двамата няма да спрем натиска на Америка. Но кой знае, понякога историята погажда неочаквани номера.

— Нещо като революция?

— Дори и така да е.

Хлинов го погледна с известно учудване. Очите на Волф бяха кръгли, жълти, зли.

— Волф, буржоата няма да се заемат да спасяват Европа.

— Знам.

— Виж ти…

— По време на това пътуване какво ли не видях… Буржоата — французи, немци, англичани, италианци — престъпно, сляпо, цинично разпродават стария свят. Ето как свърши културата — с разпродажба. На търг!

Волф се зачерви:

— Обръщах се към властите, намеквах за опасността, молих за помощ при издирването на Гарин… Говорих им страшни думи… Смееха ми се в лицето… По дяволите!… Аз не съм от тези, които отстъпват.

— Волф, какво научихте на Рейн?

— Научих… Анилиновата компания получила от германското правителство големи военни поръчки. Сега процесът на производството в заводите на анилиновата компания е в най-опасния период. Там сега се обработва едва ли не петстотин тона тетрил.

Хлинов веднага се изправи. Бастунът, на който се подпираше, се изви. Той отново седна.

— Във вестниците се мярна съобщение за необходимостта да се отдалечат колкото е възможно работническите градчета от тези проклет и заводи. В анилиновата компания работят повече от петдесет хиляди души… Вестникът, който публикува съобщението, беше глобен… В това има пръст Ролинг…

— Волф, не бива да губим нито ден.

— Поръчал съм билети днес за единадесет часа.

— Заминаваме в Н.?

— Мисля, че само там могат да се открият следите на Гарин.

— Сега вижте аз какво съм донесъл — Хлинов извади от джоба си изрезки от вестници. — Преди три дни бях при Шелга… Той ми разказа докъде са го довели разсъжденията му: Ролинг и Гарин сигурно имат някаква връзка…

— Естествено. Всекидневно.

— По пощата? Телеграфът? Как мислите вие, Волф?

— В никакъв случай. Никакви писмени следи.

— Тогава — радиото?

— Че да ги чуе цяла Европа… Не…

— Чрез трето лице?

— Не… Сетих се — каза Волф, — вашият Шелга е юначага. Дайте изрезките…

Той ги нареди на коленете си и започна да чете внимателно подчертаното с червено:

„Съсредоточете цялото си внимание върху анилина.“ „Започвам.“ „Място е намерено.“

— „Място е намерено“ — промълви Волф, — този вестник е от Е., градче близо до Н… „Тревожа се, определете деня.“ „Отбройте тридесет и пет от деня на подписването на договора…“ Само те са. Нощта на подписването на договора във Фонтенбло — двадесет и трети миналия месец. Прибавете тридесет и пет — ще получите двадесет и осем — срокът за продажба на акциите за анилина…

— Продължавайте, продължавайте, Волф… „Какви мерки сте взели?“ — това е от К., пита Гарин. На следващия ден в парижки вестник — отговорът на Ролинг: „Яхтата е готова. Пристига след два дни. Ще бъде съобщено по радиото.“ А ето тук — преди четири дни — Ролинг пита: „Няма ли да се вижда светлина?“ Гарин отговаря: „Наоколо е безлюдно. Разстояние пет километра.“

— С други думи, апаратът е монтиран в планина: само от високо място на разстояние пет километра може да се стреля с лъч. Слушайте, Хлинов, ние имаме страшно малко време. Ако вземем петте километра за радиус — с център заводите, — ще трябва да претърсим местност, не по-малка от тридесет и пет километра в окръжност. Има ли още някои други указания?

— Не. Току-що смятах да позвъня на Шелга. Сигурно има изрезки от вчерашния и днешния ден.

Волф стана. Личеше как се бяха издули мускулите под дрехата му.

Хлинов предложи да се обадят от най-близкото кафене на левия бряг. Волф така забързано тръгна по моста, че някакво старче с пилешка шия, с мръсно сако, пропито може би със самотни сълзи по загиналите във войната, затресе глава и дълго гледа изпод прашната шапка подир тичащите чужденци:

— Оо! Чужденци… Когато имат пари в джоба, тогава и се блъскат, и тичат, сякаш се намират в своята страна… Оо!… диваци…

В кафенето, застанал до цинковия тезгях, Волф пиеше сода. Той можеше да вижда през стъклото на телефонната кабина гърба на разговарящия Хлинов — изведнъж той вдигна рамене и целият се наведе към слушалката; изправи се, излезе от кабината, лицето му беше спокойно, но бяло като платно.

— От болницата отговориха, че през нощта Шелга изчезнал. Взети били всички мерки за издирването му… Мисля, че са го убили.