Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
hammster (2013 г.)

Издание:

Клифърд Саймък. Гробищен свят.

Научнофантастичен роман.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №8

Преведе от английски: Михаил Грънчаров

Рецензенти: Светозар Златаров, Тинко Трифонов, Огнян Сапарев

Редактор: Огняна Иванова

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 25.V.1979 г. Подписана за печат на 23.VIII.1979 г.

Излязла от печат на 26.X.1979 г. Печ. коли 13 изд. коли 8,42. Цена 1,50 лв.

Код 08 95366–23133/5714–67–79. Страници: 208

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Clifford D. Simak. Cemetery World.

Condé Nast Publications Ins., 1972, 1973

Ч 820 (73) — 3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

Статия

По-долу е показана статията за Гробищен свят от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробищен свят
Cemetery World
АвторКлифърд Саймък
Създаванефевруари 1973 г.
САЩ
Първо издание1973 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“ (1979)
ИК „Бард“ (1999)
ПреводачМихаил Грънчаров

Гробищен свят (на английски: Cemetery World) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1973 г. На български език е издаден през 1979 г., като книжка 8 от Библиотека „Галактика“. Преиздадена е през 1999 г. от ИК „БАРД“.

Сюжет

Действието в романа се развива след 10 хиляди години. След последната атомна война по-голямата част от човечеството напуска Земята и се разселва на планети в други звездни системи. След хилядолетия на изоставената прародина на човечеството предприемчиви бизнесмени решават да създадат на Земята гробище, в което покойниците от други планети да се завръщат към своите корени. Така е основана корпорацията „Майка Земя“, и Земята е превърната в огромно гробище, заемащо голяма част от повърхността на планетата.

Флечър Карсън заедно с два робота пристига на Земята за да създаде и запише нова композиция. Директорът на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“ Максуел Бел се опитва да го вербува да работи за Гробището, а когато той отказва, започва да създава редица препятствия за работата му. След пристигането си Флечър среща Синтия Ленсинг, която е на Земята с цел да открие митично съкровище, укрито на планетата от загадъчни извънземни пришълци. Заедно те напускат територията на Гробището и започват пътуване през изоставената част от Земята. Карсън не успява да започне създаването на своята композиция, тъй като е въвлечен във водовъртеж от събития, свързани с незаконните операции на погребалната корпорация, пътуване във времето и други събития свързани с историята на човечеството на Земята.

Персонажи

  • Флечър Карсън – главният герой, жител на планетата Олдън, който с помощта на робота Мустанг съчинява сложни мултимедийни композиции.
  • Елмър – спътник на Карсън, свободен робот, създаден на Земята по време на последната война.
  • Мустанг – робот, с помощта на който Карсън съчинява своите композиции.
  • Синтия Ленсинг – жителка на планетата Олдън, която става спътник на Карсън.
  • Максуел Питър Бел – директор на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“.
  • Преброителя на сенките – представител на древна извънземна раса, установил се на Земята, който събира и съхранява артефакти на различни култури.

Външни препратки

Глава 1

Гробището се бе ширнало в светлината на утрото — една бездиханна красота. Редиците от лъскави паметници се нижеха през долината и покриваха всички склонове и хълмове. Тревата, окосена подрязана с педантична грижливост, наподобяваше изумрудено покривало, скриващо грубата почва, в която се впиваха нейните корени. Откъм величествените борове, посадени на пътеките между редиците гробове, се долавяше нежна сърцераздирателна музика.

— Поразителна гледка — каза капитанът на погребалния космически кораб.

Той се тупна в гърдите, за да ми покаже къде точно бе поразен. Невероятен глупак беше този капитан.

— Човек помни майката Земя — каза ми той — през цялото време, докато е отсъствал, през всички години, прекарани в космоса и на другите планети. Човек си спомня всичко така, както си е. После се приземява, отваря люка и излиза на повърхността и изведнъж го поразява фактът, че е помнил само половината. Майката Земя е твърде голяма и прекрасна, за да я побере цяла в спомените си.

Зад нас, изправен върху площадката за кацане, погребалният кораб още съскаше от високата температура, която бе развил при приземяването си на повърхността на планетата. Обаче екипажът не чакаше температурата да спадне. Високо нагоре по черните му стени се отваряха люкове, чуваше се стърженето на кранове, придружено от тракането и дрънченето на развиващите се вериги за спускане на товара. От едно продълговато ниско здание, което взех за хангар, излизаха различни транспортни средства и се носеха през полето, за да поемат ковчезите.

Капитанът не обръщаше внимание на онова, което ставаше наоколо. Той стоеше и гледаше втренчено Гробището. Сякаш бе омагьосан от него. Направи движение с ръката си, с което искаше да обхване всичко.

— Нашир и длъж все гробище — каза той. — Не само тук, в Северна Америка, но и по другите места. Това е само едно кътче от него.

Не ми казваше нищо ново. Бях изчел всичко, което можеше да се прочете за Земята. Бях изгледал и прослушал всяко парченце лента, имащо някакво отношение към планетата, до което можах да се добера. Дълги години бях мечтал за Земята, с години я бях изучавал и когато най-сетне бях тук, този невероятен клоун — капитанът — обръщаше всичко на глупаво панаирджийско представление. Сякаш той лично я притежаваше, макар че това бе разбираемо, защото той принадлежеше към Гробището.

Разбира се, капитанът бе прав, като казваше, че това е само едно малко кътче от него. Паметниците, кадифеният килим от трева и това величествено шествие на боровете се простираха в продължение на много мили. Тук, в древната Северна Америка и на стария Британски остров, на континента Европа, в Северна Африка и Китай.

— И всяка педя от това гробище — каза капитанът — е все така добре поддържана и добре гледана, все така красива и мирна, все така тържествена, като това малко кътче от него.

— А останалата част? — запитах аз.

Капитанът се извърна сърдито към мен:

— Каква останала част? — попита той.

— Останалата част от Земята. Цялата не е гробище.

— Струва ми се — каза капитанът малко рязко, — че и преди сте ми задавали този въпрос. Сякаш ви е обзела някаква фикс-идея. Едно нещо трябва да разберете, и то е, че Гробището е единствената важна част от Земята.

Разбира се, пак същото. В цялата нова литература за Земята, а „нова“ означава литературата през около последните хиляда години — рядко някъде се споменаваше нещо за останалата част на Земята. Земята беше Гробище, ако не се смятаха онези няколко места с културно и историческо значение, които така много се рекламираха и препоръчваха от „Поклоннически екскурзии“, ала дори и тези интересни места за поклонение създаваха впечатлението, че са отделени и запазени за бъдещите поколения само благодарение на великодушието на Гробището. С изключение на тях, за другата Земя не се споменаваше нищо или се споменаваше само бегло — сякаш останалата част от Земята не бе нищо друго освен площ, която чака да бъде превърната в гробище, сякаш тя не бе нищо друго, освен безлюден и празен терен, останал необитаем толкова дълго, че дори и споменът за древни времена е бил отдавна заличен.

Капитанът продължаваше да се държи строго с мен.

— Ще свалим вашия товар — каза ми той — и ще го складираме в хангара. Там ще имате лесен достъп до него. Ще предупредя работниците да внимават да не го смесят в ковчезите.

— Много любезно от ваша страна — казах аз.

Бях напълно разочарован от този капитан. До гуша ми беше дошъл — дойде ми до гуша още на третия ден след излитането. Бях се старал с всички сили да се държа настрана от него, но това никак не е лесно, когато човек се намира на борда на погребален кораб и формално е гост на капитана — макар че си бях платил хубавичко, за да бъда негов гост.

— Надявам се — каза той, като все още продължаваше да говори с леко обиден тон, — че вашият товар не съдържа никакви материали с противодържавен характер.

— Не ми беше известно — казах му аз — че корпорацията „Майка Земя“ е в такова положение, което да допуска размирици.

— Не ви попитах — каза той, — нито правих специални проучвания. Сметнах ви за честен човек.

— Честта не влизаше в сделката — казах аз. — Тя беше с чисто финансов характер.

Казах си, че може би не трябваше въобще да споменавам останалата част от Земята. Бяхме говорили и преди за това, естествено, и аз бях разбрал още в самото начало, че тази тема на разговор е много деликатна. Би трябвало да се досетя, че е така от онова, което бях прочел, и трябваше да си държа езика зад зъбите. Ала съзнанието, че старата Земя не се бе превърнала в една напълно обезличена планета, независимо от изминалите десет хиляди години ми допадаше много. Убеден бях, че ако човек си поставеше за цел да наблюдава, той все още можеше да открие стари белези, следи от минало величие, древни спомени, записани в праха и върху камъка.

Капитанът се бе обърнал и се канеше да си тръгне, но аз му зададох друг въпрос.

— Ами тоя човек — казах аз, — директорът. Когото трябва да посетя.

— Името му — рече студено капитанът — е Максуел Питър Бел. Ще го намерите хей там, в управлението.

Той посочи към блестящата грамада на едно голямо бяло здание на другия край на полето. До него водеше път. Щеше да бъде доста дълга разходка, ала си казах, че ходенето ще бъде приятно. Не се виждаха никакви превозни средства. Всички коли, които бяха дошли от хангара, се бяха наредили и чакаха да бъдат натоварени с ковчезите от кораба.

— А другото здание там — рече капитанът, като посочи отново — е хотелът на „Поклоннически екскурзии“. Вероятно ще можете да се настаните там.

Сетне, изпълнил дълга си към мен, капитанът се отдалечи с достойнство.

Хотелът — ниска постройка на не повече от три етажа, бе на значително по-голямо разстояние, отколкото управлението. Освен двете здания и космическия кораб, изправен на площадката си, наоколо бе пусто. На космодрума нямаше други кораби и освен колите, предназначени за обслужването им, нямаше никакво движение.

Тръгнах към сградата. Щеше да бъде приятно, мислех си, да се поразтъпча, да почувствувам под нозете си твърда земя, да подишам отново чист въздух след прекараните в космоса месеци. Щеше да бъде хубаво да съм на Земята. Много пъти бях изпадал в отчаяние при мисълта, че едва ли ще мога някога да се добера до нея.

Елмър по всяка вероятност се пукаше от яд, че не съм успял да го разопаковам веднага след приземяването на планетата. Нямаше да бъде лошо, защото ако бях сторил това, Елмър можеше да започне да монтира Мустанг, докато съм при Бел. Но тогава щеше да се наложи да вися, докато сандъците бъдат разтоварени и закарани в хангара, а аз горях от нетърпение да правя нещо, горях от нетърпение да започна.

Докато вървях, се чудех защо ли въобще трябваше да се обаждам на този Максуел Питър Бел. Едно посещение на учтивост, беше ми казал капитанът, ала това не бе много правдоподобно. В цялото пътуване имаше дяволски малко учтивост; пo-скоро имаше сухи пари — последните от дългогодишните спестявания на Елмър. Сякаш, помислих си аз, Гробището бе някакво правителство, което изискваше да му се оказват дипломатически почести. Но то съвсем не бе такова. Гробището се занимаваше с обикновен бизнес, студено циничен по своя характер. В продължение на много, много дълъг период от време, докато изучавах старата Земя, уважението ми към корпорацията „Майка Земя“ бе намалявало все повече и повече.