Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (42)

42

Нощта беше влажна и топла. Отвън през разтворения прозорец — от ниския таван чак до пода, нахлуваше шумоленето на невидимите листа, после затихваше. В стаята на втория етаж на хотел „Черният дрозд“ беше тъмно и тихо. Влажният аромат на парка се смесваше с мирис на парфюм. С него бяха пропити овехтелите копринени тапети, изтърканите килими и огромният дървен креват, приютявал дълги години върволица любовни двойки. Това беше добро старо място за любовно уединение. Навън дърветата шумоляха, лек ветрец донасяше от парка дъх на земя и тъга, топлият креват приспиваше краткото щастие на любовните двойки. Говори се дори, че в тази стая Беранже е съчинявал своите песнички. Разбира се, времената се промениха. Забързаните любовни двойки, измъкнали се за малко от Париж, ослепени от светлинните вопли на Айфеловата кула, нямаха време за шепота на листата, за любов. Наистина в наши дни е невъзможно да се разхождаш замечтан по булеварда, пъхнал в джоба на жилетката си томче на Мюсе. Днес всичко е на скорост, всичко е на бензин. „Ало, малката, имаме на разположение час и двайсет минути! Трябва да успеем да идем на кино, на обяд и да полежим в леглото. Какво да се прави, сладурче, това е цивилизацията.“

Все пак нощ е навън, пред хотел „Черният дрозд“, тъмните корони на липите и нежното бърборене на дървесната жаба не вземаха участие в общия ход на европейската цивилизация. Беше много тихо и много спокойно. Вратата на стаята скръцна, чуха се стъпки по килима. Нечий силует се спря посред стаята. Той каза тихо (на руски):

— Трябва да решите. След тридесет-четиридесет минути ще пристигне кола. Е — да или не?

В кревата се размърдаха, но не отговориха. Той се приближи:

— Зоя, бъдете благоразумна.

В отговор се чу невесел смях.

Гарин се наведе до лицето на Зоя, вгледа се, седна на леглото до краката.

— Ще зачеркнем вчерашното приключение. То започна малко необикновено, завърши в това легло — намирате, че е банално? Съгласен съм. Зачеркваме го. Чуйте, аз не искам никоя друга жена освен вас — какво да се прави?

— Просташко и глупаво — каза Зоя.

— Напълно съм съгласен с вас. Аз съм простак, стопроцентов, дивак. Днес си мислех: я виж за какво са нужни парите, властта, славата — за да ви притежавам. После, когато се събудихте, ви съобщих моето становище: Не искам да се разделя с вас и няма да се разделя.

— Охо.

— „Охо“ — не ми говори абсолютно нищо. Разбирам — като умна и самолюбива жена вие сте страшно възмутена, че ви принуждават. Какво да се прави! Ние сме свързани с кръв. Ако отидете при Ролинг, аз ще се боря. И тъй като съм простак, ще пратя на гилотината и Ролинг, и вас, и себе си.

— Казахте го вече — повтаряте се.

— Нима това не ви убеждава?

— Какво ми предлагате в замяна на Ролинг? Аз съм скъпа жена.

— Оливиновия пояс.

— Какво?

— Оливиновия пояс. Хм! Много е сложно да ви го обясня. Необходима е цяла свободна вечер и да имам книги подръка. След двайсет минути трябва да тръгваме. Оливиновият пояс е власт над целия свят. Ще наема вашия Ролинг като портиер — ето какво е Оливиновият пояс. След две години той ще бъде в ръцете ми. Вие ще станете не просто богата жена, по-точно — най-богатата в света. Това е скучно. Но е власт! Опиянение от невиждана досега на земята власт! Нашите средства са по-съвършени, отколкото при Чингис хан. Вие искате почести като на бог? Ще заповядаме да ви построят храмове на всичките пет континента и ще увенчаят изображението ви с лозови клонки…

— Каква еснафщина!…

— Сега не се шегувам. Само да поискате и ще бъдете наместница на бога или на дявола — което ви е по вкус. Ще поискате да унищожавате хора — понякога човек изпитва такава потребност, — ще властвувате над цялото човечество. Жена като вас, Зоя, ще намери за какво да използува приказните съкровища на Оливиновия пояс. Предлагам ви изгодна партия. Две години борба — и аз ще проникна през Оливиновия пояс. Не вярвате ли?…

Зоя помълча, а после тихо каза:

— Защо само аз трябва да рискувам? Бъдете смел и вие!

Гарин сякаш правеше усилия да види в тъмнината очите й, после — почти тъжно, почти нежно — каза:

— Ако не сте съгласна, тогава си вървете. Няма да ви преследвам. Решавайте доброволно.

Зоя въздъхна леко, седна в леглото, вдигна ръце да оправи косите си (това беше добър признак).

— В бъдеще ще имате Оливиновия пояс. А сега какво имате? — засмя се тя, захапала фуркет.

— Сега — моя апарат и въглищни пирамидки. Ставайте. Да идем в моята стая, ще ви покажа апарата.

— Не е много. Добре, ще го видя. Да вървим.