Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (44)

44

До вратата спряха няколко души. Чуваше се дишането им. Гарин запита високо на френски:

— Кой е?

— Телеграма — отвърна груб глас, — отворете!…

Зоя хвана мълчаливо Гарин за раменете, завъртя глава. Той я отведе в ъгъла на стаята, насила я накара да седне на килима. Веднага се върна при апарата и извика:

— Мушнете телеграмата под вратата.

— Когато ви се казва отворете, трябва да отваряте — изръмжа същият глас.

Друг по-внимателен, запита:

— Жената при вас ли е?

— Да, при мен е.

— Предайте ни я, вас няма да ви закачаме.

— Предупреждавам — свирепо изговори Гарин, — ако не се пръждосате, след една минута никой от вас няма да остане жив…

— О-ла-ла!… О-хо-хо!… Ха-ха!… — започнаха да вият, да се кикотят различни гласове и натиснаха вратата, порцелановата дръжка се завъртя, от рамката на вратата се посипа мазилка. Зоя не сваляше очи от лицето на Гарин. Той беше бледен, движенията му бяха бързи и уверени. Клекнал, той завиваше в апарата микрометричния винт. Извади няколко клечки кибрит и ги сложи на масата до кутийката. Взе револвера, изправи се и зачака. Вратата затрещя. Счупи се стъклото на прозореца, завесата се разклати. Гарин моментално стреля в прозореца. Приклекна, запали клечка кибрит, пъхна я в апарата и захлопна сферичния капак.

След изстрела — само минута тишина. И веднага започна атака едновременно срещу вратата и прозореца. По вратата заудряха с нещо тежко, от дъската полетяха трески. Завесата на прозореца се усука и падна заедно с корниза.

— Гастон! — извика Зоя. През желязната решетка на прозореца се вмъкваше Патешкия нос, захапал кинжал. Вратата все още се крепеше. Бял като хартия, Гарин завиваше микрометричния винт, в лявата му ръка револверът играеше. Пламъкът в апарата се блъскаше, бучеше. Кръгчето светлина на стената (срещу дулото на апарата) ставаше все по-малко — завесите димяха. Извил очи към револвера, Гастон се примъкваше край стената, готов за скок. Ножът беше вече в ръката му, по испански — с острието навътре. Кръгчето светлина стана ослепителна точка. В разчупените шперплатови крила на вратата вече се виждаха мустакати мутри… Гарин хвана апарата с две ръце и насочи дулото към Патешкия нос…

Зоя видя: Гастон отвори широко уста като да извика, като да си поеме въздух… Ивица дим мина напреки по гърдите му, ръцете понечиха да се вдигнат и се отпуснаха. Той се строполи на килима. Главата му заедно с раменете се отдели от долната част на тялото досущ като отрязано парче хляб.

Гарин обърна дулото към вратата. Докато се завърташе, „лъчевият шнур“ сряза електрическите жици — лампата на тавана угасна. Ослепителен, тънък, прав като игла лъч от дулото на апарата драсна над вратата — посипаха се парчета дърво. Чу се кратък вик, сякаш премазаха котка. В тъмното някой залитна. Меко се строполи нечие тяло. Лъчът играеше на два фута високо от пода. Замириса на изгоряло месо. И изведнъж стана тихо, само пламъкът в апарата бучеше.

Гарин се изкашля и каза с хриплив глас, който не му се подчиняваше:

— С всички е свършено.

* * *

Лек ветрец връхлетя върху невидимите в тъмното липи, те зашумоляха по нощно му — сънливо. От тъмнината долу, където бяха спрели колите, някой извика на руски:

— Пьотър Петрович, жив ли сте? — Гарин се показа на прозореца. — По-внимателно, аз съм, Шелга. Помните ли уговорката ни? При мен е автомобилът на Ролинг. Трябва да бягаме. Спасявайте апарата. Чакам ви…