Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (53)

53

Зоя излезе от кръглата и ниска вана, обърна си гърба, прислужницата метна върху него хавлия. Цялата покрита с мехурчета морска вода, Зоя седна на мраморната скамейка.

През илюминаторите струяха слънчеви отблясъци, зеленикавата светлина трептеше върху мраморните стени, банята леко се поклащаше. Прислужницата така внимателно избърсваше краката на Зоя, сякаш бяха някаква скъпоценност, обу й чорапите и белите пантофки.

— Бельото, мадам.

Зоя се изправи лениво, облякоха й почти въображаемо, невидимо бельо. Тя гледаше покрай огледалото, пречупила вежди. Сложиха й бяла пола и бяло жакетче морски фасон, със златни копчета — както подобаваше на тристатонна яхта в Средиземно море.

— Грим, мадам.

— Да не сте полудели — отвърна Зоя, погледна бавно прислужницата и се заизкачва нагоре, на палубата, където на сенчестата страна на ниска, изплетена от тръстика масичка бе сложена закуската.

Зоя седна до масата, отчупи парченце хляб и се загледа. Белият тесен корпус на моторната яхта се плъзгаше по огледалната вода — морето беше ясносиньо, малко по-тъмно от безоблачното небе. Миришеше на току-що старателно измита палуба. Подухваше топъл ветрец, галейки нозете под роклята й.

На леко извитата сякаш велурена палуба, скована от тесни дъски, край борда бяха наредени плетени кресла, по средата — анадолски килим с разхвърляни по него сърмени възглавници. От мостика до кърмата беше опъната тента от синя коприна с ресни и пискюли.

Зоя въздъхна и се зае със закуската.

С леки стъпки се приближи капитан Янсен, норвежец — избръснат, румен, същинско голямо дете. Вдигна бавно двата си пръста към фуражката, силно кривната към едното ухо.

— Добро утро, мадам Ламол. (Зоя пътуваше под това име и под френски флаг.)

Капитанът беше целият белоснежен, изгладен — непохватно, по морски изящен. Зоя го изгледа от златните дъбови листа по козирката на фуражката до белите обувки с въжени подметки. Остана доволна.

— Добро утро, Янсен.

— Имам честта да доложа, курс — норд-уест-уест, широта и дългота (еди-каква си), на хоризонта пуши Везувий. Неапол ще се покаже след по-малко от час.

— Седнете, Янсен.

С движение на ръката тя го покани да вземе участие в закуската. Янсен седна на заскърцалия под силното му тяло тръстиков стол. От закуската се отказа — беше хапнал вече в девет часа. От учтивост взе чашка кафе.

Зоя разглеждаше загорялото му лице със светли ресници — постепенно то се заливаше с червенина. Без да отпие от кафето, той остави чашката на масата.

— Трябва да се смени прясната вода и да се вземе бензин за моторите — каза Янсен, без да вдига очи.

— Как, да се отбиваме в Неапол? Колко досадно! Щом толкова са ви необходими вода и бензин, да акостираме на външния рейд.

— Разбрано, да застанем на външния рейд — тихо промълви капитанът.

— Янсен, вашите прадеди са били пирати, нали?

— Да, мадам.

— Колко интересно трябва да е било! Приключения, опасности, безумни пирове, похищения на красиви жени… Не съжалявате ли, че не сте пират?

Янсен мълчеше. Червеникавите му ресници мигаха. По челото му се появиха бръчки.

— Е?

— Аз съм получил добро възпитание, мадам.

— Вярвам.

— Нима нещо в мен ви дава повод да мислите, че съм способен на противозаконни и непочтени постъпки?

— Пфу — каза Зоя, — такъв силен, смел, чудесен човек, потомък на пирати — и сега да кара само глупава жена по топла, скучна локва. Пфу.

— Но, мадам…

— Организирайте някаква глупост, Янсен. Скучно ми е…

— Разбрано, да организирам глупост.

— Когато се зададе страшна буря, блъснете яхтата в някоя скала.

— Разбрано, да блъсна яхтата в някоя скала…

— Наистина ли смятате да го направите?

— Щом нареждате…

Той погледна Зоя. В очите му се четеше обида и сдържано възхищение. Зоя се наведе и положи ръка на белия му ръкав:

— Не се шегувам с вас, Янсен. Познавам ви само от три седмици, но ми се струва, че сте от хората, които могат да бъдат предани (той стисна челюсти). Струва ми се, че сте способен на постъпки извън границите на почтеността, ако, ако…

В това време по излъскания бронзов трап от мостика се показаха тичащи крака. Янсен бързо каза:

— Време е, мадам.

Долу слезе помощник-капитанът. Козирува:

— Мадам, часът е дванадесет без три минути, ей сега ще ви търсят по радиото.