Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (85)

85

Океанът беше неспокоен. „Аризона“ плаваше с опънати ветрила. Поставени бяха гротмачтите и кливерите — всички ветрила, с изключение на марсела. Тесният корпус на яхтата — черупка с ветрила, опънати от вятъра, със звънтящи, пеещи ванти — ту се скриваше между вълните до върха на мачтите, ту се издигаше на гребена, отърсвайки се от пяната.

Тентата беше свалена. Люковете — заздравени. Лодките — вдигнати на палубата и закрепени. Чувалите с пясък, наредени надлъж по двата борда, бяха завързани с тел. На бака и на юта бяха монтирани две решетести кули с кръгли като котли камери на горните площадки. Тези кули, покрити с брезент, придаваха на „Аризона“ странен профил на полувоенен кораб.

На командния мостик, където достигаха само пръски от вълните, стояха Гарин и Шелга. И двамата с кожени пелерини и шапки. Гипсът беше свален от ръката на Шелга, но тя му служеше все още само колкото да вземе кутия кибрит и да държи вилицата, като се храни.

— Ето го океанът — каза Гарин — и нищожното корабче на човешкия гений и воля… Летим, другарю Шелга, няма как… Борим се. А какви вълни… Погледнете — цели планини.

Огромна вълна идеше откъм десния борд. Кипналият й гребен растеше и се пенеше. Под него все по-рязко се огъваше стъклено зелената хлътнала повърхност в сплитки от пяна. Гребенът се усукваше. „Аризона“ лягаше на левия си борд. Между ветрилата свиреше бесен вятър, измъквайки корабчето от бездната. И то, съвсем легнало на лявата страна, та чак се виждаше червеното дъно до кила, на верев по хлътналата повърхност изскочи върху гребена на вълната и се изгуби в шумящата пяна. Изчезнаха палубата и лодките, и бака, — решетестата мачта на бака потъна до купола. Кипеше водата край командния мостик.

— Чудесно! — извика Гарин.

„Аризона“ се изправи, водата се оттече от палубата, кливерите изплющяха и тя се устреми надолу по склона на вълната.

— Така е и с човека, другарю Шелга, така е и с човека в човешкия океан. Страшно обикнах това корабче. Нима не си приличаме с него? И двамата сме поели вятъра с пълни гърди. А?

Шелга сви рамене, не отговори. Няма да седне да спори с този влюбен в себе си до възторг човек… Нека се опиянява — свръхчовек и толкоз. Не току-тъй са се намерили с Ролинг на земята: люти врагове, а не могат един без друг. Кралят на химията поражда в утробата си това обезумяло с престъпни идеи човече — то пък от своя страна опложда с чудовищна фантазия Ролинговата пустиня. Дано се задавят!

Наистина трудно можеше да се разбере защо все още акулите не изяждат Ролинг. Той си свърши работата — милиард не, но триста милиона долара Гарин получи. И толкоз, край. Ама не стана така, нещо по-здраво свързваше тези хора.

Шелга не можеше да разбере също защо и него не го изхвърлят зад борда в Тихия океан. Тогава, в Неапол той бе нужен на Гарин като трето лице и свидетел. Ако Гарин се бе явил сам в Неапол на „Аризона“, можеха да се случат неочаквани неприятности. А на Ролинг щеше да му е много по-трудно да премахне наведнъж и двамата. Всичко това е ясно. Гарин спечели играта.

Но защо му е сега Шелга? По време на кръстосванията в Карибско море все още го държаха строго. Но сега в океана никой не следеше Шелга и той си правеше каквото иска. Наблюдаваше внимателно. Ослушваше се. И започна да му се струва, че има някакъв изход от това отвратително положение.

Пътуването по океана приличаше на увеселителна разходка. Закуските, обедите и вечерите бяха разкошно организирани. Около масата сядаха Гарин, мадам Ламол, Ролинг, капитан Янсен, помощник-капитанът. Шелга, инженер Чермак, чех (помощник на Гарин) — слабичък, чорлав, болнав човек, бледи, втренчени очи и рядка брадица, и вторият помощник — химик, немецът Шефер, — кокалест, стеснителен млад човек, доскоро умиращ от глад в Сан Франциско.

В тази странна компания на смъртни врагове, убийци, разбойници, авантюристи и гладуващи учени — с фракове и цвете в петлицата, Шелга като всички — с фрак и цвете, спокойно си мълчеше, ядеше и пиеше с удоволствие.

Съседът отдясно бе изстрелял в него веднъж четири куршума, съседът отляво — убиец на три хиляди души, насреща — красавица-вещица, каквато светът не е виждал.

След вечеря Шефер сядаше при пианото, мадам Ламол танцуваше с Янсен. Ролинг обикновено оставяше на масата и гледаше танцуващата двойка. Другите се качваха в пушалнята. Шелга отиваше да пуши лула на палубата. Никой не го спираше, никой не му обръщаше внимание. Дните минаваха еднообразно. Суровият океан нямаше край. Вълните се гонеха както преди милиони години.

Днес, за разлика от друг път Гарин тръгна подир Шелга на мостика и заприказва дружелюбно с него, сякаш нищо не се бе случило от времето, когато седяха на скамейката на булеварда на Профсъюзите в Ленинград. Шелга беше нащрек. Гарин се възхищаваше от яхтата, от себе си, от океана, но явно навеждаше разговора към нещо.

Отърсвайки пръските от брадичката си, той каза със смях:

— Имам предложение към вас, Шелга.

— Така ли?

— Помните ли, ние се уговорихме да играем честно.

— Да.

— Впрочем… Ах, ах… Ваш съучастник ли ме нареди така иззад храстите? Мъничко по-близо ако беше — и черепът ми щеше да се пръсне.

— Нищо не знам…

Гарин разказа за изстрела край вилата на Щуфер. Шелга заклати глава.

— Нямам нищо общо с това, но жалко, че не е улучил…

— Значи — съдба?

— Да — съдба.

— Шелга, предлагам ви по избор — очите на Гарин, неумолими и остри, се приближиха, лицето му изведнъж стана зло — или ще престанете да се правите на много принципен… Или ще ви изхвърля зад борда. Ясно ли е?

— Ясно.

— Вие сте ми нужен. Нужен сте ми за големи дела… Можем да се споразумеем. Единственият човек, на когото вярвам, сте вие.

Той не се доизказа, гребенът на огромна вълна, по-висок от предишните, връхлетя, върху яхтата. Кипяща пяна покри мостика. Шелга бе отхвърлен до леерите, облещените му очи, широко отворената уста, ръката с разперени пръсти се показаха и изчезнаха под водата… Гарин се хвърли във водовъртежа.