Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damnation Alley, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 35 гласа)
Сканиране и разпознаване
vAmpir (2006)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
hammster (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Алеята на прокълнатите, ИК „БАРД“, София, 2001, ISBN 954-585-180-5, поредица „Избрана световна фантастика“ №82


На Дел Доулинг — благодаря ти, че се грижи за котките

Чайката сякаш висеше във въздуха с неподвижни криле.

Хел Танър щракна с показалец и угарката на пурата му я улучи. Птицата нададе дрезгав крясък и рязко се издигна на петнадесетина метра, ала той не успя да разбере дали изписка повторно.

Защото чайката изчезна.

Едно-единствено бяло перце се носеше в бурното небе, прелетя над ръба на скалата и се спусна към океана. Танър се подсмихна под мустак. Вятърът продължаваше да реве, вълните яростно се разбиваха в брега. Той свали крака от кормилото на мотора си, вдигна стойката и потегли.

Бавно се спусна по склона, стигна до пътеката, набра скорост и когато излезе на магистралата, вече караше с осемдесет. Наведе се напред и увеличи скоростта още повече. Пътят беше абсолютно пуст и той натисна газта докрай. Сложи очилата си и светът стана лайнян — какъвто всъщност му изглеждаше и без тях.

Всички стари символи бяха изчезнали от якето му и свастиката, сърпът и чукът, и особено средният пръст му липсваха. Липсваше му и старата емблема. Може би щеше да намери друга в Тиуана и да накара някоя женска да му я зашие, и… Не. Нямаше начин. С всичко това вече бе свършено. Знаците щяха да го издадат и нямаше да оцелее дори и ден. Трябваше да продаде своя „Харли Дейвидсън“, да стигне до крайбрежието и да види какво ще открие в другата Америка.

Спусна се по поредния хълм и пое нагоре по следващия. Профуча през Лагуна Бийч, Капистрано Бийч, Сан Клементе и Сан Онофре. Зареди бензин в Оушънсайд, мина през Карлсбад и през всички мъртви градчета по брега преди Солана Бийч Дел Мар. Но пред Сан Диего го чакаха.

Той видя блокадата и обърна — сигурно се смаяха как го направи толкова бързо при такава скорост. Но Танър вече се отдалечаваше от тях. Чу изстрели. После чу сирените. Натисна два пъти клаксона в отговор и настъпи газта до дупка. Моторът се понесе напред и той се зачуди дали се свързват с някого по радиостанцията.

След десет минути от тях нямаше и следа. Изтекоха още петнадесет.

Изкачи се по друг хълм и в далечината видя втората блокада. Бяха го сгащили.

Огледа се за отклонения, ала нямаше.

И полетя право към втората блокада. Нищо не му пречеше да опита.

Абсурд!

Цялото платно беше преградено с коли. Имаше дори и отстрани, на банкета.

Танър натисна спирачки в последния момент, вдигна мотора на задното колело, обърна и се насочи срещу преследвачите си.

Те бяха шестима. Зад гърба му зави нова сирена.

Отново удари спирачка, свърна наляво, натисна газта и скочи. Моторът продължи напред, а той падна на земята, претърколи се, изправи се и побягна.

Чу свистенето на гуми, после трясък, после пак се разнесоха изстрели. Целеха се над главата му, ала Танър не го знаеше. Искаха го жив.

След петнадесетина минути го приклещиха до някаква скала. Бяха много. И имаха пушки.

Той хвърли гаечния ключ, който държеше, вдигна ръце и каза:

— Печелите, граждани.

Сложиха му белезници и го върнаха при колите. Натикаха го на задната седалка на една от тях и от двете му страни седнаха полицаи. Друг се настани до шофьора. В скута му имаше пистолет.

Шофьорът запали двигателя, включи на скорост и пое по магистрала 101.

Мъжът с пистолета се обърна и го зяпна през бифокалните си очила, зад които очите му приличаха на пясъчен часовник, пълен със зелен пясък. Наблюдава го втренчено десетина секунди, после рече:

— Постъпи глупаво.

Хел Танър също го гледаше. Само го гледаше.

— Много глупаво, Танър.

— А, не знаех, че говориш на мен.

— Нали те гледам.

— И аз те гледам. Здрасти.

— Жалко, че трябва да го доставим в добра форма, след като смачка колата с проклетия си мотор — каза шофьорът, без да откъсва очи от пътя.

— Още не е късно за някой нещастен случай. Може да падне и да си спука едно-две ребра, нали? — обади се мъжът от лявата страна на Танър.

Другият отдясно не каза нищо, но онзи с пистолета бавно поклати глава.

— Само в случай, че се опита да избяга. Лос Анджелис го иска в добра форма.

— Защо се опита да се чупиш, приятел? Нали знаеше, че все някога ще те пипнем?

Танър сви рамене.

— Защо ме арестувате? Не съм направил нищо.

Шофьорът се подсмихна.

— Ха, защо! Точно защото не си направил нищо, а трябваше да направиш нещо. Спомняш ли си?

— Не дължа нищо на никого. Помилваха ме и ме пуснаха.

— Слаба ти е паметта, малкия. Когато вчера те освободиха, ти даде обещание на народа на Калифорния. Вече минаха доста повече от двайсет и четирите часа, които поиска, за да уредиш делата си. Ако искаш, можеш да им кажеш „не“ и помилването ти ще бъде отменено. Никой не те насилва. Тогава през остатъка от живота си ще чукаш камъни. Изобщо не ни пука. Чух, че вече са намерили друг.

— Дайте ми цигара — рече Танър.

Мъжът отдясно запали една и му я подаде.

Той вдигна окованите си ръце и я взе. Докато пушеше, тръскаше пепелта на пода.

Когато минаваха през градчета или навлизаха в участък с по-натоварено движение, шофьорът надуваше сирената и включваше мигащата червена лампа. Сирените на другите две патрулни коли, които ги следваха, също се присъединяваха. Изобщо не натиснаха спирачка чак до Лос Анджелис и се свързваха с колегите си по радиостанцията на всеки няколко минути.

Разнесе се грохот и ги връхлетя облак от прах и чакъл. В долния десен ъгъл на бронираното предно стъкло се появи малка пукнатина. Камъните трополяха по предния капак и покрива, гумите хрущяха по засипващия пътя чакъл. Прахът висеше във въздуха като гъста мъгла. След десет секунди излязоха от облака.

Всички погледнаха нагоре.

Небето бе станало лилаво с черни ивици, които минаваха от запад на изток. Те се разширяваха и стесняваха, понякога се сливаха. Шофьорът вече беше включил фаровете.

— Май се задава кофти буря — каза мъжът с пистолета.

Шофьорът кимна.

— На север изглежда още по-зле.

Високо във въздуха над тях се надигна вой и тъмните ленти продължиха да се разширяват. Звукът се усили и се превърна в постоянен рев.

Ивиците се сляха и небето стана черно като в нощ без звезди и луна. Наоколо се спускаха тежки облаци прах. От време на време по покрива на колата изтрополяваше някой по-едър камък.

Шофьорът включи сигналната лампа, наду сирената и натисна газта. На север започна да се разширява синьо пулсиращо сияние.

Танър допуши цигарата си и полицаят му даде друга. Сега пушеха и петимата.

— Знаеш ли, имаш късмет, че те хванахме, момче — каза мъжът отляво. — Щеше ли да ти хареса с мотор в такова време, а?

— Да — отвърна Танър.

— Ти си побъркан, бе.

— Не. Щях да се оправя. Нямаше да ми е за пръв път.

Когато стигнаха в Лос Анджелис, синьото сияние беше изпълнило половината небе, осеяно с розови петна и мътножълти жилки, които стигаха далеч на юг. Оглушителният рев заплашваше да спука тъпанчетата им. Кожата им настръхваше. Когато оставиха колата и пресякоха паркинга, за да се насочат към голямата сграда с колони и фриз, трябваше да викат, за да се чуват.

— Добре, че стигнахме навреме! — каза мъжът с пистолета. — По-бързо! — Петимата ускориха ход и се запътиха към стълбището.

— Може да започне всеки момент! — извика шофьорът.

На влизане в паркинга сградата беше приличала на ледена скулптура. Движещите се светлини в небето играеха по повърхностите й и хвърляха студени сенки. Сега обаче изглеждаше като направена от восък, готова да се стопи от топлината на проблясъците.

Кожата на лицата и ръцете им придоби безкръвен, мъртвешки вид.

Бързо се качиха по стълбището и дежурният ги пусна да влязат през малката врата вдясно от тежката метална двукрила порта, която представляваше главният вход. Когато видя Танър, той откопча кобура си, после заключи и сложи веригата на вратата.

— Накъде? — попита мъжът с пистолета.

— На втория етаж — отвърна дежурният и кимна към стълбището вдясно. — Горе продължавате направо до големия кабинет в дъното на коридора.

— Благодаря.

Ревът бе значително приглушен и на изкуствената светлина в сградата всичко отново придоби естествен вид.

Качиха се по витото стълбище и закрачиха по коридора, който водеше към дъното. Когато стигнаха до последния кабинет, мъжът с пистолета даде знак на шофьора.

— Почукай.

Отвори им жена, която понечи да каже нещо, после, щом видя Танър, затвори уста и кимна. Отдръпна се и широко отвори вратата.

— Заповядайте — рече жената, отиде до бюрото си и натисна един бутон. Разнесе се глас:

— Да, госпожо Фиск?

— Доведоха онзи човек, господине.

— Да влязат.

Тя отиде до една тъмна врата в дъното и я отвори.

Влязоха. Едрият мъж зад покритото със стъкло бюро се отпусна на стола си, оплете късите си пръсти пред увисналата си, тлъста брадичка и погледна новодошлите с очи, съвсем малко по-тъмносиви от косата му. Гласът му беше мек и леко дрезгав.

— Седни — каза той на Танър, после се обърна към другите: — Изчакайте навън.

— Този тип е опасен, господин Дентън — отвърна мъжът с пистолета, докато Танър се настаняваше на стола, поставен на около метър и половина пред бюрото.

Стоманени капаци покриваха трите прозореца на кабинета и макар че не можеха да виждат навън, мъжете се досещаха за фуриите, които вилнееха там, по отекващия в стаята тропот, напомнящ на картечен огън.

— Знам.

— Е, той е с белезници. Искате ли пистолет?

— Имам.

— Добре тогава. Ще чакаме навън.

После излязоха.

Докато вратата се затвори, двамата се наблюдаваха.

— Уреди ли всичките си дела? — попита Дентън. Танър сви рамене. — Как всъщност ти е малкото име? Даже според архивите…

— Хел[1] — отвърна Танър. — Наистина се казвам така. Аз съм седмото дете в семейството и когато съм се родил, акушерката попитала стареца: „Как да го запишем в кръщелното?“ „По дяволите!“ — изругал баща ми и си тръгнал. Поне така твърди брат ми. Никога не съм виждал баща си, за да го попитам дали е истина. Той се чупил още същия ден. Обаче ми звучи логично.

— Значи ви е отгледала майка ви, така ли?

— Не. Тя се гътнала две седмици по-късно и ни взели разни роднини.

— Разбирам — рече Дентън. — Все още имаш шанс. Искаш ли да опиташ?

— Ти какъв си всъщност? — попита Танър.

— Министър на транспорта на Калифорнийската държава.

— Какво общо има това пък с транспорта?

— Аз координирам нещата. Спокойно можеше да е министърът на здравеопазването или на съобщенията, но това попада по-скоро в моята област. Познавам машините, знам шансовете…

— И какви са шансовете?

Дентън за пръв път сведе очи.

— Ами, опасно е…

— Никой никога не го е правил, освен оня смахнат, дето е донесъл съобщението. И той е мъртъв. Откъде знаеш какви са шансовете?

— Така е — бавно отвърна Дентън. — Мислиш си, че това е самоубийство, и сигурно си прав. Пращаме три коли с по двама шофьори. Ако поне един успее да се приближи достатъчно, сигналите, които излъчва, могат да насочат някой бостънски шофьор. Но не си длъжен да го правиш, нали знаеш?

— Знам. Мога да прекарам остатъка от живота си в затвора.

— Убил си трима души. Можеше да получиш смъртна присъда.

— Но не получих. Няма смисъл да говорим за това. Виж сега, не искам да умра, но и другата възможност не ми харесва.

— Имаш избор. Обаче ако се съгласиш и успееш, присъдата ти ще бъде отменена. Калифорнийската държава дори ще плати за онзи мотор, който си откраднал, и за полицейската кола, в която си го блъснал.

— Много благодаря. — Вихърът зад стената виеше и капаците се тресяха като луди.

— Ти си много добър шофьор — каза Дентън. — Карал си почти всякакви превозни средства. Даже си се състезавал. Когато си се занимавал с контрабанда, всеки месец си пътувал до Солт Лейк Сити. Не са много шофьорите, които биха се осмелили да го направят, дори днес.

Хел Танър си спомни нещо и се усмихна.

— И си бил блестящ в единствената законна работа, която си вършил. Ти си единственият, който е можел да превозва пощата до Албъкърки. Откакто са те уволнили, само неколцина са се наемали да го правят.

— Не бях виновен аз.

— Бил си най-добрият и по Сиатълския маршрут — продължи Дентън. — Така твърди шефът ти. Опитвам се да ти кажа, че от всички, с които разполагаме, ти навярно имаш най-голям шанс да успееш. Точно затова сме снизходителни към теб. Но повече не можем да си позволим да чакаме. Просто кажи „да“ или „не“. Ако се съгласиш, тръгваш след един час.

Танър повдигна окованите си ръце към прозореца и попита:

— В тая гадост?

— Колите могат да издържат на бурята.

— Ти не си наред.

— Дори в този момент умират хора — отвърна Дентън.

— Така че още няколко няма да променят нещата. Не може ли да почакаме до утре?

— Не, един човек даде живота си, за да ни донесе съобщението! И трябва колкото може по-бързо да пресечем континента, иначе всичко се обезсмисля! Колите трябва да потеглят веднага, въпреки бурята! Твоето мнение по въпроса не струва и пукната пара в сравнение с всичко това! Единственото, което искам от теб, е една дума.

— Трябва да хапна нещо. Не съм…

— В колата има храна. Какъв е отговорът ти?

Хел погледна тъмния прозорец, после каза:

— Добре. Ще мина по Прокълнатия път. Обаче няма да тръгна преди да получа пълна гаранция.

— Всичко е готово.

Дентън отвори едно чекмедже, извади дебел плик и измъкна от него лист хартия с държавния печат на Калифорния. Стана, заобиколи бюрото и подаде листа на Танър. Хел дълго го разглежда и накрая каза:

— Тук пише, че ако стигна до Бостън, ще получа пълно опрощаване на всички престъпления, които съм извършил в Калифорния…

— Точно така.

— Това включва ли и ония, за които може да не знаете, ако някой по-късно ги разкрие?

— Нали така пише — „всички престъпления“.

— Добре, съгласен съм, шишко. Свали ми гривните и ми покажи колата.

Дентън мина зад бюрото, седна и го погледна.

— Искам да ти кажа още нещо, Хел. Ако се опиташ да изчезнеш някъде по пътя, другите шофьори имат заповед да открият огън по теб и да те направят на пепел. Ясна ли ти е картинката?

— Да — отвърна Хел. — Сигурно и аз трябва да им направя същата услуга, нали?

— Точно така.

— Ясно. Може да стане забавно.

— И аз си мислех, че ще ти хареса.

— Виж, ако ме откопчаеш, ще те освободя от присъствието си.

— Не и преди да ти кажа какво мисля за теб.

— Добре, щом искаш да си губиш времето и да ме обиждаш, докато умират хора…

— Млъкни! Не ти пука за тях и ти го знаеш! Искам само да ти кажа, че те смятам за най-долното човешко същество, което съм срещал. Убивал си хора, изнасилвал си жени. Веднъж си извадил очите на един човек просто за удоволствие. Имаш две присъди за търговия с наркотици и три — за сводничество. Ти си пияница и отрепка и според мен не си се къпал, откакто си се родил. След войната ти и твоите бандити тероризирахте свестните хора, които се мъчеха да оцелеят. Ти си ги крал и си им измъквал парите със заплаха за физическо насилие. Ще ми се да те бяха убили по време на Голямата чистка като другите. Ти си човешко същество само от биологическа гледна точка. Просто не си способен да живееш в нормално общество. Единственото ти ценно качество е, че рефлексите ти са малко по-бързи, мускулите ти са малко по-здрави, погледът ти е малко по-остър от нашите, така че можеш да седиш зад волана и да минаваш навсякъде, където има път. И тъкмо заради това Калифорнийската държава е готова да ти опрости безчовечността, ако използваш това свое единствено ценно качество, за да помогнеш, вместо да правиш злини. Аз не го одобрявам. Не искам да завися от теб, защото ти не си в състояние да носиш отговорност. Иска ми се да умреш и макар да се надявам, че някой ще успее, моля се този някой да е друг. Мразя те. Е, вече получи помилването си. Колата е готова. Да вървим.

Дентън се изправи. Беше висок около метър и седемдесет. Танър също стана, изгледа го отвисоко и се захили.

— Ще успея — каза той. — Оня от Бостън е успял и е умрял, но аз ще успея и ще остана жив. Стигал съм чак до Мисис Ип.

— Лъжеш.

— Не лъжа. И ако някога разбереш какво съм правил там, спомни си, че тоя лист хартия е в джоба ми — „всички престъпления“ и така нататък. Не беше лесно, пък и извадих късмет. Обаче успях, а никой от твоите познати не може да се похвали с такова нещо. Това е горе-долу половината път и щом съм стигнал дотам, ще мина и другата половина.

Тръгнаха към вратата.

— Не ми се ще да ти го казвам — рече Дентън. — И все пак — желая ти успех. Обаче не заради тебе.

— Да, знам.

Министърът на транспорта отвори вратата и каза:

— Свалете му белезниците. Ще пътува.

Полицаят с пистолета подаде оръжието на мъжа, който бе дал цигари на Танър, и затършува в джобовете си. Намери ключа, свали белезниците му и ги закачи на колана си.

— Ще дойда с вас до гаража — каза Дентън.

Когато излязоха, госпожа Фиск отвори чантата си, извади броеница и сведе глава. Помоли се за Бостън и за душата на неговия покоен пратеник. Помоли се дори за Хел Танър.

 

 

Камбаната биеше. Монотонният й екот изпълваше площада. В далечината биеха и други камбани и заедно образуваха демонична симфония, която продължаваше от зората на времето или поне така изглеждаше.

Франклин Харбършир, президент на Бостън, преглътна студеното кафе и запали угасналата си пура. После за шести път взе доклада за смъртността, прочете последните данни и пак го хвърли настрани.

Бюрото му беше покрито с листове хартия, покрити с цифри, покрити с пепел, и това бе лошо.

След седемдесет и шест часа безсъние нищо не му се струваше логично. И най-малко опитът за цифрово изразяване на смъртността.

Той се отпусна на тапицирания с кожа стол, стисна клепачи, после отвори очи. Боляха го като рани.

Знаеше, че данните вече са остарели. И че поначало са неточни, тъй като много от жертвите просто не бяха открити.

Камбаните му показваха, че неговата държава бавно потъва в мрака, който винаги лежи на сантиметър под живота и чака с ненаситно раззината паст.

— Защо не се приберете вкъщи, господин президент? Или поне да подремнете? Ние ще следим…

Той премигна и погледна дребния мъж, чиято вратовръзка отдавна беше изчезнала наред с тъмния му костюм и чието ъгловато лице бе покрито с неколкодневна тъмна четина. Само преди секунда Пийбоди го нямаше. Дали не беше заспал?

Той вдигна пурата си и видя, че пак е угаснала.

— Благодаря, Пийбоди. Няма да мога да заспя, даже да опитам. Просто съм си такъв. Не мога да правя нищо друго освен да чакам тук.

— Ами тогава… искате ли топло кафе?

— Да, благодаря.

Пийбоди като че ли отсъства само няколко секунди. Харбършир премигна и видя до дясната си ръка чаша димящо кафе.

— Благодаря, Пийбоди.

— Последните данни току-що пристигнаха. Изглежда, че намаляват.

— Това сигурно е лош признак. Все по-малко хора пишат доклади… Единственият начин да проверим е да преброим живите — ако някой остане жив, — когато всичко това свърши, и после да ги извадим от броя на предишното население. Изобщо не вярвам на тези данни.

— Аз също, господин президент.

Харбършир опари езика си с кафето и дръпна от пурата.

— Шофьорите може вече да са успели и да идва помощ.

— Възможно е — отвърна президентът.

— Тогава защо не ми позволите да ви донеса одеяло и възглавница — и после да си полегнете и да поспите. Не можете да направите нищо друго.

— Няма да мога да заспя.

— Ще ви намеря уиски. Две глътки ще ви помогнат да се успокоите.

— Благодаря. Бих пийнал малко.

— Даже шофьорите да не успеят, това нещо може да престане и само, нали знаете.

— Възможно е.

— Вече всички си стоят вкъщи. Накрая стигнахме до заключението, че не бива да се събираме.

— Добре.

— Някои напускат града.

— Добра идея. И да се насочат към хълмовете. Може да си спасят кожата — или нашата, ако са го пипнали.

Той отново отпи от кафето, този път по-предпазливо. После се загледа в синкавите спирали дим над пепелника.

— Ами грабежите? — попита Харбършир.

— Продължават. Тази вечер полицията вече уби десетина души.

— Само това ни трябва — още смърт. Прати съобщение на началника на полицията. Да се опитват да ги арестуват — или само да ги раняват, ако е възможно. Обаче хората трябва да си мислят, че ченгетата все още стрелят, за да ги убият.

— Слушам.

— Ще ми се да можех да поспя. Наистина, Пийбоди. Просто вече не издържам.

— Смъртта ли, господин президент?

— И нея.

— Искате да кажете чакането, нали? Всички се възхищават на издръжливостта ви…

— Не, не чакането, по дяволите!

Той отново отпи от кафето и издиша голям облак дим.

— Тия проклети камбани. — Президентът посочи към нощта навън. — Направо ме побъркват!

 

 

Слязоха на третия подземен етаж и Танър видя три коли и петима мъже, които седяха на пейките до стената.

И позна единия.

— Дени — каза Хел, — я ела насам. — Високият строен русокос младеж с каска в дясната ръка се изправи и се приближи до него. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Аз съм вторият шофьор в трета кола.

— Ти имаш сервиз и не си си цапал ръцете. Защо си тук?

— Дентън ми предложи петдесет бона.

— Мамка му! — изруга Хел. — Каква полза от тях, ако си мъртъв!

— Трябват ми.

— За какво?

— Ще се женя.

— Мислех, че и така се справяш добре.

— Да, но искам да си купя къща.

— Момичето ти знае ли с какво се захващаш?

— Не.

— И аз така си помислих. Виж, аз трябва да го направя, нямам друг изход. Но ти…

— Решението е мое.

— Ще ти кажа нещо. Иди в Пасадина на онова място, където играехме като малки — при скалите с трите големи дървета, нали си го спомняш?

— Да.

— Застани до средното дърво. Издълбал съм инициалите си на кората. Направи седем крачки и копай на метър — метър и двайсет. Разбра ли?

— Да. Какво има там?

— Моето наследство, Дени. Един метален сандък, сигурно вече съвсем е ръждясал. Разбий ключалката. Пълен е с талаш. Вътре има оловна тръба, запечатана в двата края. В нея ще намериш малко повече от пет бона. Парите са чисти.

— Защо ми го казваш?

— Защото вече са твои — отвърна Танър и го фрасна по брадичката.

Дени падна и той го изрита три пъти в ребрата преди ченгетата да го хванат и да го дръпнат настрани.

— Глупак! — викна Дентън. — Побъркан глупак!

— Да бе — изсумтя Хел. — Обаче нито един мой брат няма да мине по Прокълнатия път, докато мога да му попреча. По-добре бързо си намери друг шофьор, защото този е със спукани ребра. Или ме остави да карам сам.

— Тогава ще караш сам — рече министърът. — Не можем да си позволим да чакаме повече. В жабката има хапчета, които ще те ободрят, и най-добре ги използвай, защото ако изостанеш, другите ще те гръмнат. Не го забравяй.

— Няма да забравя и теб, ако се върна. Уверявам те.

— Тогава влизай във втората кола и тръгвай към рампата. Резервоарите са пълни. Товарното отделение е под задната седалка.

— Да, знам.

— Надявам се никога вече да не те видя. Изчезвай от очите ми, боклук такъв!

Танър се изплю на пода и обърна гръб на министъра на транспорта на Калифорнийската държава. Няколко ченгета оказваха първа помощ на брат му, един отпраши да търси лекар. Дентън раздели останалите четирима шофьори на две групи и ги прати в първа и трета кола. Танър се качи в своята, запали двигателя и зачака. Погледна нагоре към рампата и се замисли за онова, което го очакваше. Потърси в жабката, извади цигари и запали.

Другите шофьори също се качиха в бронираните си коли. Радиостанцията запращя и забръмча, после се разнесе глас.

— Първа кола — готова! — Пауза.

— Трета кола — готова! — отговори друг глас.

Танър взе микрофона и натисна бутона.

— Втора кола — готова.

— Тръгвайте.

Трите коли потеглиха нагоре по рампата.

Вратата пред тях се отвори и те излязоха в бурята.

 

 

Излизането от Лос Анджелис беше кошмарно. Валеше като из ведро, по бронята на колата падаха камъни колкото бейзболни топки. Танър включи специалните фарове. Носеше инфрачервени очила.

Радиото продължаваше да пращи и като че ли се чуваше далечен глас, но Хел не разбра какво се опитва да каже.

Стигнаха до края на шосе 91 и когато големите им гуми се понесоха по неравния терен, Танър изпревари другите. Той знаеше пътя, а те — не.

Използваше стар контрабандисти маршрут, по който някога бе карал захарни изделия на мормоните. Може би беше последният, който го знаеше. Може би, но пък винаги имаше някой, който искаше да спечели лесни пари. Така че в Лос Анджелис можеше да го знае и още някой.

Почнаха да падат светкавици, цели снопове. Колата бе изолирана, но скоро косата му се наелектризира и щръкна. Веднъж му се стори, че вижда гигантски отровен гущер, но не беше сигурен. Държеше ръката си на разстояние от оръжейния пулт. Трябваше да си пази боеприпасите, докато опасността не стане очевидна. Задните скенери показваха, че една от другите коли може би е изстреляла ракета, ала не можеше да провери, защото след като напуснаха сградата, радиовръзката бе прекъснала.

Водата заливаше колата му. Небето тътнеше като артилерийско стрелбище. Пред него падна скала, голяма колкото надгробен камък, и той рязко зави. От север на юг по небето проблясваха червени светлини. Когато угасваха, Танър виждаше многобройни черни ивици, движещи се от запад на изток. Обезсърчителна гледка. Бурята можеше да не спре дни наред.

Продължи напред, като заобиколи един радиоактивен участък, който не се беше нормализирал през четирите години, откакто за последен път бе минавал оттук.

Стигнаха до място, където пясъкът беше стопен и образуваше стъклено море. Танър намали скоростта, като внимаваше за кратери и пропасти.

След още три пороя камъни небето най-после се изчисти и стана ясносиньо с лилаво по краищата. Тъмните завеси се отдръпнаха към полюсите и ревът отслабна. На север остана виолетово сияние и над хоризонта зад гърба му надвисна зелено слънце.

Хел свали инфрачервените очила и превключи на нормални нощни фарове.

В пустинята щеше да е достатъчно тежко.

През тунела, осветен от фаровете, прелетя нещо като огромен прилеп и изчезна. Той не му обърна внимание. След пет минути създанието отново се появи, този път много по-близо, и Танър пусна сигнална ракета. Освети се черен силует, широк повече от десет метра, и Хел изстреля два откоса с петдесеткалибровите картечници. Прилепът падна на земята.

За обикновените хора това беше Прокълнатия път или, както го водеше официално скапаното правителство, Алеята на прокълнатите. За Хел Танър това все още беше паркингът. Бе минавал оттук тридесет и два пъти.

Той водеше, другите го следваха и нощта се изтъркваше като абразив.

Оттук не можеше да мине самолет. Не и след войната. На около двеста метра височина започваха ветровете, могъщите ветрове, които обикаляха около земното кълбо, брулеха планинските върхове и поваляха старите секвои, разрушаваха сгради, събираха птици, прилепи, насекоми и всичко живо в мъртвия пояс, ветровете, които кръжаха около света и покриваха небесата с тъмни ивици от останки, които се срещаха, сливаха, сблъскваха и изсипваха на земята тонове боклуци, когато образуваха прекалено голяма маса. Категорично не можеше да става и дума за въздушен транспорт никъде по света, защото тези ветрове никога не спираха. Не и през двадесет и петте години, откакто Танър се помнеше.

Той продължи напред по диагонал от зеления залез. Наоколо все още се сипеше прах, на огромни облаци, и небето бе лилаво, а после отново стана мораво. След това слънцето залезе, настана нощ и звездите бяха едва забележими точици светлина някъде над целия този ад. Скоро изгря луната и лицето й имаше цвят на чаша кианти, повдигната пред пламъка на свещ.

Хел запали нова цигара и започна да ругае, бавно, тихо и безстрастно.

 

 

Пътуваха сред купища останки: камъни, метал, части от машини, корабен нос. Змия, дебела колкото контейнер за смет и тъмнозелена на лунната светлина, пресече пътя на Танър и той удари спирачка. Преди отново да натисне газта пред него се плъзна люспесто тяло с дължина поне тридесет и пет метра. Когато погледна инфрачервения ляв екран, му се стори, че вижда две очи, блестящи в сянката на купчина греди и тухли. Хел протегна ръка към оръжейния пулт и не я отдръпна в продължение на няколко километра.

Колата нямаше прозорци, а само екрани, които отразяваха гледката във всички посоки, включително право нагоре и земята отдолу. Той седеше в осветена кабина, която го предпазваше от радиация. „Колата“, която шофираше, имаше осем тежки гуми и бе дълга десет метра. Въоръжението й се състоеше от осем петдесеткалиброви картечници и четири гранатохвъргачки. Носеше тридесет противотанкови ракети, които можеха да се изстрелват право напред или под всякакъв наклон до четиридесет градуса над земята. Във всяка от четирите стени и покрива имаше огнепръскачки. Острите като бръснач „криле“ — с основа, широка четиридесет и пет и дебела над три сантиметра, със заострени върхове — можеха да опишат пълна сто и осемдесет градусова дъга покрай страните на колата и успоредно на земята на височина осемдесет сантиметра. Когато застанеха под прав ъгъл спрямо машината, те се разперваха на метър и осемдесет от двете страни. Автомобилът беше брониран, имаше климатична инсталация, склад за храна и санитарен възел. На вратата от лявата страна на шофьора имаше дългоцевен магнум .357. На лавицата точно над предната седалка лежаха два автоматични пистолета и шест ръчни гранати.

Но Танър разполагаше и с лично оръжие — дълга кама, скрита в десния му ботуш.

Той си свали ръкавиците и избърса длани в дънките си. Предното табло осветяваше червеното сърце, татуирано на дясната му ръка. Ножът, който го пронизваше, беше тъмносин и под него, пак със сини букви, на пръстите му бе написано името му, като първата буква беше на кутрето му.

Хел отвори и разгледа съдържанието на двете съседни отделения, но не намери пури. Затова смачка цигарата си на пода и запали нова.

Предният екран показваше растителност и той намали скоростта. Опита да се свърже по радиостанцията, но нямаше представа дали някой го е чул, защото в отговор получи само пращене.

Погледна напред и нагоре. И отново спря.

Включи предните фарове на пълна мощност и проучи положението.

Пред колата се издигаше стена от тръни, висока над три метра. Краят й не се виждаше и в двете посоки. Не знаеше нито колко е плътна, нито колко е дебела. Преди няколко години тук нямаше нищо.

Той бавно потегли напред и подготви огнепръскачките. Задният екран показваше, че другите коли са спрели на стотина метра зад него и са намалили мощността на фаровете си.

Хел продължи още малко и натисна бутона на предната огнепръскачка.

Огнената струя се стрелна на петнадесет метра в тръните. След пет секунди Танър пусна копчето. После пак го натисна и бързо даде на заден ход.

Тръните се запалиха и пламъците бавно се разпространиха нагоре и настрани — като огнена река, която осветяваше черната нощ.

След малко стената се превърна в море от пламъци. Хел провери в хладилника, но бира нямаше. Той си отвори кутия безалкохолно и отпи, като продължаваше да наблюдава огъня. След десетина минути климатичната инсталация забръмча и се включи. От огнения ад бягаха безброй тъмни четирикраки създания, големи колкото плъхове или котки. Бяха толкова много, че по някое време покриха предния екран. Ноктите им дращеха по броните и покрива.

Танър изключи фаровете, угаси двигателя и хвърли празната кутия в кошчето за боклук. Натисна бутона отстрани на седалката, наклони облегалката назад, отпусна се и затвори очи.

 

 

Събуди го хор от клаксони. Все още беше нощ и часовникът на таблото показваше, че е спал около три часа.

Той се протегна, надигна се и изправи облегалката. Другите коли се бяха приближили и сега бяха от двете му страни. Танър натисна клаксона два пъти и запали двигателя. Включи предните фарове и докато си слагаше ръкавиците, проучи предния екран.

От овъгленото поле се вдигаше дим и в далечината надясно все още се виждаше сияние, сякаш пожарът продължаваше. Намираха се на мястото, някога известно като Невада.

Хел разтърка очи и се почеса по носа, отново натисна клаксона и включи на скорост.

После бавно потегли напред. Изгорелият терен изглеждаше сравнително равен, а гумите му бяха дебели.

Навлезе в черното поле и екраните му незабавно бяха замъглени от вдигналите се от всички страни облаци пепел и дим.

Танър продължи напред. Гумите хрущяха по крехките останки. Нагласи екраните на максимум и включи предните фарове на пълна мощност.

Другите две коли бяха изостанали на около двадесет и пет метра и той намали мощността на екраните, които отразяваха фаровете им.

Пусна сигнална ракета и на студената й бяла светлина видя обгорена равнина, която се простираше до хоризонта.

Натисна газта и колите зад него се отклониха настрани, за да избегнат вдигнатите от гумите му облаци. Радиостанцията запращя и той чу далечен глас, ала не разбра думите.

Натисна клаксона и още повече увеличи скоростта. Другите го последваха.

След час и половина видя края на пепелта и началото на чист пясък.

Пет минути по-късно отново пътуваше през пустинята. Провери компаса и леко зави на запад. После си взе сандвич с телешко и го изяде, докато шофираше с една ръка.

Когато се съмна, изпи едно хапче, за да се ободри, и се заслуша във воя на вятъра. Слънцето се издигаше като течно сребро от дясната му страна и една трета от небето стана кехлибарена, осеяна с тънки линии — приличаха на паяжина. Пустинните пясъци бяха топазено жълти и кафявата пелена от прах, която висеше зад него, пронизвана само от осемте лъча на фаровете на другите коли, придоби възрозов оттенък, огряна от яркочервения слънчев ореол. Докато минаваше покрай оранжев кактус с форма на гъба и диаметър петнадесетина метра, Танър намали мощността на фаровете.

Гигантски прилепи летяха на юг и в далечината се виждаше огромен водопад, който се спускаше от небето. Когато стигна до влажния пясък на това място, водопада вече го нямаше, ала от лявата му страна лежеше мъртва акула, а около нея бяха пръснати купища водорасли, риби и какво ли още не.

Небето бавно порозовя от изток на запад. Хел изпи бутилка леденостудена вода и усети как се стича в стомаха му. Мина покрай още кактуси. Под един от тях седяха два койота и го наблюдаваха. Животните сякаш се смееха. Езиците им бяха яркочервени.

Когато слънцето започна да свети по-силно, той намали мощността на екрана, запали цигара и намери бутона за музиката. Изруга, щом чу тихата струнна мелодия, която изпълни кабината, но не я изключи.

Провери радиационния фон навън. Оказа се съвсем малко над нормалните стойности. Предния път, когато бе минал оттук, беше много по-висок.

По пътя видя няколко разбити коли — почти като неговата. Пресече една силициева равнина, в средата на която имаше огромен кратер. Розовият цвят на небето постепенно помътняваше и ставаше синкав. Тъмните линии все още го изпъстряха и от време на време някоя от тях се разширяваше, за да се превърне в черна река, която течеше на изток. По обяд една такава река отчасти скри слънцето за единадесет минути. След изчезването й се разрази кратка прашна буря и Танър включи радара и фаровете. Знаеше, че някъде напред има пропаст, и когато стигна до нея, зави наляво покрай ръба й. След около три километра тя постепенно се стесни и изчезна. Другите коли го следваха и той отново провери компаса. Вятърът бе отвял праха и въпреки че екранът беше на минимум, Хел трябваше да си сложи тъмни очила заради слънчевата светлина, отразена от огледалното поле, в което навлезе.

Мина покрай високи образувания, които приличаха на кварц. Преди никога не беше спирал да ги разгледа, нямаше желание да го направи и сега. В основата им танцуваха всички цветове от спектъра и се отразяваха високо над тях.

Отдалечи се от кратера и отново стигна до пясък, чист, кафяв, бял, тъмножълт и червен. Тук също растяха кактуси и наоколо се простираха безкрайни дюни. Небето продължаваше да се променя и накрая стана синьо като бебешки очи. Танър известно време си тананикаше в такт с музиката, после видя чудовището.

Беше гущер, по-голям от колата, и се движеше бързо. Изскочи от обраслата с кактуси сенчеста долина и се понесе към него. Слънцето огряваше пъстрото му люспесто тяло, невероятно тъмните му очи не мигаха, зад изправената му нагоре, широка като корабно платно остра опашка се вдигаха черни фонтани.

Не можеше да използва ракети, защото чудовището се приближаваше отстрани, така че откри огън с петдесеткалибровите картечници, разпери „крилете“ си, натисна газта до дупка и когато създанието наближи, го обсипа с куршуми. Другите коли също стреляха.

Гущерът замахна с опашка, затвори челюстите си и по земята шурна кръв. После го улучи ракета. Той се завъртя и скочи.

Огромното му тяло с хрущене се стовари върху първа кола и остана неподвижно.

Танър удари спирачки, обърна и потегли назад.

Трета кола спря до чудовището. Хел направи същото.

Той изскочи навън и се приближи до разбитата машина. Носеше пушка и изстреля шест куршума в главата на гущера.

Вратата беше отворена и висеше на долната си панта.

Вътре Танър различи очертанията на двамата мъже. По таблото и седалката имаше кръв.

Другите двама шофьори застанаха до него и погледнаха в кабината. После по-ниският се вмъкна вътре и провери пулса и дишането на жертвите.

— Майк е мъртъв — извика той. — Обаче Грег идва в съзнание.

Влажното петно под задния край на колата започна да се разширява и във въздуха замириса на бензин.

Танър извади цигара, отказа се и я прибра в пакета. Чуваше клокоченето на бензина, който изтичаше от огромните резервоари.

— Никога не съм срещал такова нещо… — каза мъжът, който стоеше до него. — Виждал съм снимки, но… Никога не съм срещал такова нещо…

— Аз съм срещал — каза Хел. Вторият шофьор се измъкна от смачканата кабина и помогна на мъжа, когото бе нарекъл Грег.

— Грег е добре — рече той. — Само си е ударил главата в таблото.

— Вземи го с тебе, Хел — каза другият. — Ще ти помага, когато се оправи. — Танър сви рамене и запали цигара.

— Мен ако питаше, не… — започна мъжът.

— Мамка му — изруга Танър и издиша дима в лицето му. После погледна другите двама. Грег беше тъмноок и с тъмна кожа. Може би имаше индианска кръв. Под дясното му око имаше белези от шарка. Скулите му бяха високи, косата — черна. Бе висок колкото Хел, който беше метър и деветдесет, макар и не толкова тежък. — Трябва да погребем Майк — каза ниският.

— Не ми се ще да губим време — отвърна другарят му, — но…

В този момент Танър хвърли цигарата си в локвата зад колата и се просна на земята.

Разнесе се взрив, изригнаха пламъци. Последваха нови експлозии. Хел чу ракетите, които полетяха на изток и оставиха тъмни следи в горещия следобеден въздух. Боеприпасите за петдесеткалибровите картечници избухнаха, след тях и ръчните гранати. Танър се зарови още по-дълбоко в пясъка, покри главата си и запуши уши.

Веднага щом всичко утихна, той грабна пушката си. Ала те го бяха изпреварили. Хел видя дулото на пистолет, бавно вдигна ръце и се изправи.

— Каква беше тая глупост, по дяволите? — като се целеше в него, попита другият шофьор.

— Сега не се налага да го погребваме — усмихна се Танър. — Кремацията е достатъчна, а и вече свърши.

— Можеше да ни убиеш, ако картечниците или ракетохвъргачките бяха насочени насам!

— Обаче не бяха. Проверих.

— Парчетата можеха… Аха… разбирам. Вдигни си проклетата пушка, приятел, и я дръж с дулото към земята. Извади патроните и ги прибери в джоба си.

Танър се подчини. Другият продължаваше да говори.

— Искаше да ни убиеш, нали? И тогава щеше да се чупиш, както си се опитал да направиш вчера. Нали така?

— Ти го казваш, не аз.

— Но е вярно. Хич не ти пука, че всички в Бостън ще измрат, нали?

— Пушката ми вече е празна — каза Хел.

— Тогава се връщай в скапаната си бричка и потегляй! Аз ще те следвам през цялото време!

Танър се запъти към колата си. Чу другите да спорят зад него, но реши, че няма да го застрелят. Тъкмо се канеше да влезе в кабината, когато с периферното си зрение зърна някаква сянка и светкавично се обърна.

Грег стоеше зад него, висок и безшумен като призрак.

— Искаш ли аз да карам? — безизразно го попита младежът.

— Не, почини си. Още съм във форма. По-късно следобед, може би, като се пооправиш.

Грег кимна, заобиколи колата, качи се, седна и веднага отпусна облегалката си назад.

Танър затръшна вратата и запали двигателя. Климатичната инсталация се включи.

— Презареди пушката и я остави на лавицата — каза той и подаде оръжието и патроните на Грег, който кимна. После си сложи ръкавиците. — В хладилника има колкото искаш безалкохолни. Обаче нищо друго. — Грег отново кимна. Отвън се разнесе ревът на двигателя на трета кола. — Ами тогава да тръгваме. — Той превключи на скорост и свали крака си от амбреажа.

 

 

Чарлз Брит слушаше камбаната. Кабинетът му се намираше срещу катедралата и стените се тресяха от всеки удар. Вече си мислеше да заведе дело, защото смяташе, че постоянният звън разхлабва пломбите му.

Отметна кичур бяла коса от челото си и с присвити очи погледна през долната част на бифокалните си очила.

Прелисти поредната страница на дебелата счетоводна книга и продължи да чете.

Загуби, само загуби. Само да беше овладял пазара на лекарства. Патентованите препарати и аспиринът, изглежда, бяха единствените стоки, които се продаваха.

Дрехите бяха свършили. Всеки се задоволяваше с каквото има. Всички храни бяха съмнителни. Резервните части вървяха зле, защото напоследък никой не ремонтираше нищо. Защо да си правят труда?

Що се отнасяше до дрехи, храни и резервни части, бе затънал дълбоко в блатото.

Брит изруга и обърна страницата.

Никой не работеше, никой не купуваше. В пристанището чакаха три кораба, които не можеха да се освободят от товара си, от неговия товар, заради карантината.

Ами грабежите! Беше убеден, че застрахователните компании ще намерят начин да изклинчат. Беше убеден, защото влагаше много пари в застрахователното дело. Поне полицията стреляше на месо, когато сгащеше крадците. Тази мисъл го накара да се усмихне.

По прозореца затропа лек дъжд и катедралата се скри от поглед. Съчувстваше на градския глашатай, чиито викове „Внимание! Внимание! Внимание!“ отекваха над площада и си съперничеха с монотонния погребален звън на камбаната. Защото преди много години, когато панталоните му бяха къси и очите му бяха свободни от очила и счетоводни книги, Чарлз Брит бе градски глашатай и в онези дни мразеше дъжда.

Никой не се возеше в неговите таксита. Напоследък катафалките и линейките бяха окупирали целия бизнес, а той не притежаваше катафалки.

Никой не купуваше оръжие и боеприпаси. След рязкото намаляване на населението те бяха достатъчно за всички, които искаха да нападат или да се защитават.

Никой не посещаваше неговите кина, защото имаше достатъчно драми и трагедии, за да запълнят живота на всеки човек.

И никой, никой, абсолютно никой не купуваше последното издание на неговия вестник, при това извънредно, заради което беше принудил малкото си останали служители да извършат истински геройства — Вестник за чумата, с атрактивна, заобиколена с черен кант първа страница, статия „Чумата в историята“ от един харвардски професор, медицинска статия за симптомите на бубонната, белодробната и септичната чума, за да знаеш от какъв вид си се разболял, шест и половина страници некролози, сто интервюта с бащи, майки, сестри, братя, вдовици и вдовци и вълнуваща уводна статия за героичните шофьори на шест обречени коли, пътуващи за западното крайбрежие. Брит едва не заплака, когато се замисли за купищата вестници, пожълтяващи в складовете, защото нищо, абсолютно нищо не остарява толкова бързо, колкото един вестник, даже да е с атрактивна, заобиколена с черен кант първа страница.

Единственото, което го накара отново да се усмихне, беше в самия край на счетоводната книга. В последния момент бе успял да купи шестдесет процента от ковчезите в града, два цветарски магазина — чието поддържане в момента му струваше скъпо — и малко над сто парцела в гробището. „Купувай с перспектива“, това беше неговата философия, да не споменаваме за неговата религия, секс, политика и естетика. Така поне можеше да компенсира загубите и дори да излезе на печалба. „Щом смъртта е вълната на бъдещето, метни се на гребена й“ — помисли си той.

Почеса се по ухото и пак се заслуша в думите на глашатая, полузаглушени от звъна на камбаната.

— … да бъдат изгаряни!

Това го обезпокои.

Когато глашатаят повтори съобщението, той си спомни статията от харвардския професор „Чумата в историята“.

Погребалните домове, болниците и моргите бяха претъпкани като древни костници. Затова бяха започнали… Да.

— … масови кремации, за да се избегне разпространяването на болестта! — извика момчето. — Избрани са следните три места и мъртвите ще бъдат изгаряни там! Първо, бостънското общинско…

Чарлз Брит затвори счетоводната книга, свали си очилата и започна да ги лъска.

И тъкмо реши на сутринта да заведе дело, зъбите му захапаха студеното дуло и той усети в устата си металическия му вкус.

 

 

След около половин час Грег го попита:

— Вярно ли е онова, което каза Марлоу?

— Кой е тоя Марлоу?

— Дето кара другата кола. Наистина ли искаше да ни убиеш? И да избягаш?

— Позна — Хел се засмя.

— Защо?

Танър не отговори цяла минута.

— Защо не? — накрая рече той. — Нямам желание да умра. Ще ми се доста да почакам, докато опитам и смъртта.

— Ако не успеем, може да загине половината от населението на континента.

— Ако въпросът е те или аз, предпочитам да са те.

— Понякога се чудя как може да има хора като теб.

— По същия начин като всички други, приятел, и за известно време е забавно, обаче после започват проблемите.

— Какво са ти направили, Хел?

— Нищо. Какво са направили за мен? Нищо. Нищо. Какво им дължа? Пак нищо.

— Защо удари брат си в гаража?

— Защото не исках да извърши такава глупост и да загине. Ребрата му ще заздравеят. Смъртта е по-дълга болест.

— Не те питах това. Исках да кажа, какво ти пука, че ще умре?

— Той е свястно хлапе, това ми пука. В момента обаче се е побъркал по гаджето си.

— А теб какво те засяга?

— Нали ти казах, той ми е брат и е свястно хлапе. Обичам го.

— Защо?

— По дяволите! Двамата сме преживели много, това е! Защо ме разпитваш? Психоанализа ли ми правиш?

— Просто съм любопитен.

— Е, вече знаеш. Ако искаш да приказваш, измисли друга тема, става ли?

— Добре. И преди си минавал по тоя път, нали?

— Да.

— Стигал ли си по-далече на изток?

— Пътувал съм чак до Мисис Ип.

— Знаеш ли как да минеш оттатък?

— Да, струва ми се. Мостът в Сейнт Луис още си е там.

— Защо предния път не мина по него?

— Майтапиш ли се? Там е задръстено с коли, пълни със скелети. Не си струваше да се опитвам да го разчиствам.

— Защо изобщо си ходил там?

— Просто да видя как е. Чувах всякакви приказки и исках да хвърля един поглед.

— И как беше?

— Отврат. Изгорели градове, големи кратери, безумни животни, хора…

— Хора ли? Там още ли живеят хора?

— Ако изобщо могат да се нарекат така. Те са съвсем подивели. Облечени са в дрипи или животински кожи. Някои ходят голи. Замеряха ме с камъни, докато не застрелях неколцина. Тогава ме оставиха на мира.

— Преди колко време е било това?

— Преди шест-седем години. Още бях хлапе.

— Защо никога не си разказвал за това?

— Разказвал съм. На няколко мои приятели. Никой друг не ме е питал. Канехме се да отидем там и да отвлечем две-три момичета, обаче накрая всички ги хвана шубето.

— Какво щяхте да правите с тях?

Танър сви рамене.

— Не знам. Може би да ги изчукаме и да ги продадем.

— Вие сте го правили… искам да кажа, продавали сте хора в Барбари Коуст, нали?

Хел отново сви рамене.

— Ами да — призна той. — Преди Голямата чистка.

— Как изобщо си оцелял? Мислех, че са прочистили цялата страна.

— Лежах в затвора — отвърна Танър. — За нападение със смъртоносно оръжие.

— Какво прави след като те пуснаха?

— Позволих им да ме реабилитират. Дадоха ми работа като пощальон.

— А, да, чувал съм за това. Обаче не знаех, че си бил ти. Трябва да си бил много добър. Готвели са те за повишение. После си пребил шефа си и си изгубил работата. Защо?

— Постоянно се заяждаше, че съм лежал в пандиза и за старата ми банда на Крайбрежието. Накрая един ден му казах да се разкара и той ми се изсмя, затова го шибнах с една верига. Избих му предния зъб. И сега пак бих го направил.

— Жалко.

— Бях най-добрият му шофьор. Той изгуби. Никой друг не може да се справи с албъкъркския маршрут, даже днес. Освен ако парите наистина им трябват.

— А самата работа харесваше ли ти?

— Да, аз обичам да шофирам.

— Може би е трябвало да помолиш да те преместят, когато онзи е започнал да те дразни.

— Знам. Ако се беше случило днес, щях да постъпя така. Обаче се бях вбесил, а преди се вбесявах много по-бързо, отколкото сега. Сигурно съм поумнял.

— Ако сега успееш и се прибереш вкъщи, сигурно пак ще те вземат на работа. Ще се съгласиш ли?

— Първо — отвърна Танър, — мисля, че няма да успеем. И второ, ако успеем и в града все още има хора, предпочитам да остана там, отколкото да се върна.

Грег кимна.

— Навярно е разумно. Ще те приемат като герой. Никой няма да знае много за миналото ти. Някой ще ти предложи нещо хубаво.

— Герой, пфу — изсумтя Танър.

— Аз обаче ще се върна, ако успеем.

— И ще заобиколиш нос Хорн?

— Да. По-лесно ще е.

— Може да е забавно. Но защо искаш да се върнеш?

— Имам стара майка и много братя и сестри, за които се грижа. Освен това имам приятелка.

Небето започна да се смрачава и Танър усили екрана.

— Каква е майка ти?

— Много е добра. Вече е възрастна. Отгледа ни всичките, а ние сме осем. Обаче сега има ужасен артрит.

— Каква беше, когато си бил малък?

— През деня работеше, но ни готвеше и понякога ни носеше сладки. Сама шиеше повечето ни дрехи. Разказваше ни много неща, например за преди войната. Играеше с нас и понякога ни подаряваше играчки.

— Ами старецът ти? — попита го Танър след малко.

— Пиеше много и постоянно си сменяше работата, но не ни биеше чак толкова. Прегази го кола, когато бях на дванайсет.

— И сега ти се грижиш за всички, така ли?

— Да. Аз съм най-големият.

— С какво се занимаваш?

— Поех предишната ти работа. Пощенския маршрут до Албъкърки.

— Майтапиш ли се?

— Не.

— Проклет да съм! Горман още ли е началник?

— Миналата година се пенсионира по болест.

— Проклет да съм! Смешна работа. Слушай, в Албъкърки ходил ли си в бар „При Педро“?

— Бил съм там.

— Онова русо момиченце още ли свири на пианото? Маргарет?

— Не.

— Жалко.

— Имат нов пианист. Един дебелак. Носи голям пръстен на лявата ръка.

Танър кимна и превключи на по-ниска предавка, защото започна да се изкачва по стръмен хълм. Когато го превалиха, попита:

— Как ти е главата?

— Добре съм. Изпих два аспирина.

— Можеш ли да покараш малко?

— Естествено.

— Добре тогава. — Танър натисна клаксона и спря. — Просто следвай компаса сто, сто и петдесет километра и после ме събуди. Става ли?

— Става. Трябва ли да внимавам за нещо специално?

— За змиите. Сигурно ще видиш няколко. Каквото и да правиш, не ги блъскай.

— Ясно.

Смениха си местата и Танър свали облегалката си, запали цигара, изпуши я до половината, угаси я и заспа.

 

 

Камбаната заглушаваше всяка негова седма дума, но тъй като повтори всичко повече от седем пъти, осмината му внимателни слушатели, петима мъже и три жени, сгушени на пейката пред него, не пропуснаха нищо. Идваха и други, заставаха край уличната лампа, слушаха и после бързо се отдалечаваха, защото започваше да вали лек дъжд, а онова, което той говореше, не беше нищо ново.

Свещеническата му яка бе оръфана и на дясната му ръка имаше бинт, който изглеждаше все по-мръсен всеки път, щом започнеше да жестикулира с нея, а това се случваше често.

Брадата му беше отскоро, черният му костюм — много стар.

— Тези белези са по моето тяло… казват ми, че дните ми са… — Очите му бяха тъмни и влажни като нощта и дъжда и блестяха като уличната лампа. — А аз казвам, че това е… присъда. Всеки един от нас, мъж… и дете, сме осъдени и сме… за виновни! И тъкмо това е… да ни сполети тази беда, уверявам… Това и нищо друго! Виждаме го… ден от живота си! И сега… е разгневен, братя мои! Вие го… Аз го знам! Можем ли да… огледаме наоколо и да не видим… тези думи са станали реалност в… ни? Не, разбира се! Това е защото… твърде дълго вилня като свиреп звяр… и покварен, хората се превърнаха в… Затова не е чудно, че Звярът… със седем глави и десет рога… тях се надига от огромния океан… седемте печата са счупени, четиримата конници… чиито имена всички ние знаем като… онзи ужасен хищник, който го последва… който спуска ръцете си връз нас… последното, ужасно чудовище, което убива! И… те ще бъдат тук тази нощ!… ни е осъдил и сега само… може да ни спаси от ужасната… която очаква цялото бедно човечество! Да!… е единственият отговор, братя мои! Истинският… още може да ни спаси от… в който ще бъдат хвърлени всички… които носят белега на своите ръце… чела! Той го казва в светата… Можем ли да мислим другояче? Знаете… в сърцата си! Да се съберем…

Той сведе глава, потръпна и сплете пръсти, после продължи да се надвиква с камбаната, защото знаеше, че шансът е шест към едно в негова полза.

— Още колко? Колко? О, Боже мой! — извика той. — … човечеството види вездесъщия Бог ли?

И небесата бяха пълни със знаци, тайнствени и необясними, като синята мълния, която разцепваше свода от полюс до полюс.

Удивен, той облиза дъждовните капки от устните си и преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло.

 

 

Когато Грег го събуди, вече беше нощ. Танър се закашля, изпи глътка ледена вода и отиде в тоалетната. Когато се върна, седна зад волана, провери километража и погледна компаса. После коригира курса им.

— Ако имаме късмет, ще стигнем в Солт Лейк Сити преди да се съмне — каза Хел. — Имаше ли някакви проблеми?

— Не. Видях няколко змии и ги пуснах да минат. Това беше всичко.

Танър изсумтя, включи на скорост и попита:

— Как се казваше оня тип, дето донесе съобщението за чумата?

— Брейди, Броуди или нещо подобно — отвърна Грег.

— И от какво е умрял? Нали разбираш, може да е донесъл чумата в Лос Анджелис.

Грег поклати глава.

— Не. Колата му е била повредена и е бил изложен на радиация през голяма част от пътя. Изгориха тялото му и колата и инжектираха хафикин на всички, които са били в контакт с него.

— Какво е това „хафикин“?

— Ваксината, която им носим. Единственото средство против чумата. Откакто преди двайсетина години в Лос Анджелис имаше чумна епидемия, ние пазим големи количества и поддържаме лабораториите в готовност за спешно производство. Бостън е бил сварен неподготвен.

— Струва ми се малко глупаво единствената друга държава на континента — а може би и в света — да не се погрижи за себе си, след като са знаели, че ние разполагаме с ваксина.

Грег сви рамене.

— Това е положението. Биха ли ти някакви инжекции преди да те освободят?

— Да.

— Значи са те ваксинирали.

— Чудя се дали техният шофьор е пресякъл Мисис Ип. Дали е казал нещо?

— Почти нищо. Научили са всичко от писмото, което е носил.

— Трябва да е бил страхотен шофьор, за да мине по Пътя.

— Да. Досега не го е правил никой, нали?

— Поне аз не съм чувал.

— Ще ми се да го познавах.

— И аз.

— Жалко, че нямаме радиовръзка с Бостън като едно време.

— Защо?

— Тогава нямаше да му се наложи да го прави и по пътя щяхме да разберем дали си струва да рискуваме. Нали разбираш, вече всички може да са мъртви.

— Имаш право. Още повече че утре ще стигнем до място, от което ще ни е по-трудно да се върнем, отколкото да продължим напред.

Мерна някакви тъмни силуети и настрои екрана.

— Хей, я погледни!

— Не виждам нищо.

— Сложи си инфрачервените очила.

Грег си ги сложи и погледна екрана.

Прилепи. Над тях летяха тъмни облаци огромни прилепи.

— Трябва да са стотици, даже хиляди…

— Сигурно. Като че ли са повече, отколкото преди няколко години. Навярно осират всичко в Карлсбад.

— В Лос Анджелис няма прилепи. Може да са безобидни.

— Последния път, когато бях в Солт Лейк Сити, чух, че повечето били бесни. Един ден някой ще трябва да си иде — или те, или ние.

— Ти си много забавен спътник, знаеш ли?

Танър се подсмихна и запали цигара.

— Защо не направиш кафе? Колкото до прилепите, за тях ще мислят нашите деца, ако на Земята изобщо останат хора.

Грег зареди кафеварката и я включи в таблото. След малко машината заклокочи и засъска.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Хел и удари спирачки. Другата кола спря на няколко метра зад него и той включи микрофона. — Трета кола! На какво ти прилича това?

Наблюдаваше ги: високи заострени стълбове, които се въртяха между земята и небето и леко се поклащаха на около километър и половина пред тях. Бяха четиринадесет-петнадесет. Ту стояха неподвижно, ту танцуваха. Забиваха се в земята и вдигаха жълт прах. Около тях се носеше мъгла. Звездите над и зад тях едва се различаваха.

Грег се вгледа в предния екран.

— Чувал съм за вихрушки и торнадо, но никога не съм виждал. Обаче ми ги описаха точно така.

Радиостанцията запращя и се разнесе приглушеният глас на Марлоу.

— Гигантски прашни дяволи — каза той. — Огромни въртящи се пясъчни бури. Мисля, че всмукват останки в мъртвия пояс, защото не виждам нищо да пада…

— Някога виждал ли си такива?

— Не, но моят партньор казва, че е виждал. Според него е най-добре да изстреляме котвите и да изчакаме.

Танър се вгледа напред. Торнадата като че ли ставаха все по-големи.

— Идват насам — каза той. — Нямам намерение да остана тук. Искам да съм в състояние да маневрирам. Ще мина през тях.

— Недей.

— Никой не те пита. Но ако имаш капчица здрав разум, ще направиш същото.

— Насочил съм ракетите си срещу теб.

— Но няма да ги изстреляш, не и за такова нещо, защото може да съм прав, а ти да грешиш. Пък и Грег е при мен.

Последва мълчание, нарушавано от пращене.

— Добре, печелиш — отстъпи Марлоу накрая. — Давай напред, ние ще те наблюдаваме. Ако успееш, ще те последваме. Ако не, ще останем тук.

— Когато мина от отсрещната страна, ще пусна сигнална ракета — отвърна Танър. — Щом я видите, тръгвайте. Става ли?

— Става.

Хел прекъсна връзката и се вгледа в гигантските черни стълбове. Приличаха на фунии. Въздухът помежду им беше мъглив.

— Потегляме — каза Танър и включи фаровете на пълна мощност. — Закопчай си предпазния колан, момче. — Грег се подчини.

Докато колата бавно се придвижваше напред, Хел направи същото.

Стълбовете се уголемяваха. Чуваше се свистене — като хор от ветрове.

Той мина на около триста метра от първия и продължи наляво, за да заобиколи друг. Зад него се издигаше трети и Хел зави още по-наляво. Следваше открито пространство, широко около четиристотин метра. Танър го пресече и мина между две торнада, които се издигаха като абаносови колони на стотина метра едно от друго. Воланът почти не му се подчиняваше и наоколо сякаш се носеше постоянен грохот. Хел зави надясно, за да заобиколи поредния стълб.

В следващия момент видя пред себе си още седем. Мина между два от тях и избегна трети. Докато напредваше, торнадото зад него започна да се движи с огромна скорост.

Заобикаляха го последните четири колони и Танър удари спирачки. Тялото му полетя напред и предпазният колан се вряза в рамото му. Две от вихрушките бясно се олюляваха. Едната мина пред него и повдигна предния край на колата.

Хел натисна газта до дупка и се стрелна между последните два стълба.

Продължи още около половин километър, обърна, изкачи се на една височинка и спря.

После изстреля сигналната ракета.

Тя увисна във въздуха като умираща звезда и остана там в продължение на половин минута.

Танър запали цигара и зачака.

— Нищо — каза той, когато я изпуши. — Може да не са видели ракетата. Или пък ние не сме видели техните.

— Надявам се — отвърна Грег. — Колко да чакаме?

— Дай първо да изпием кафето.

 

 

Изтече час, после два. Стълбовете започнаха да се смаляват и накрая останаха само три от по-тънките. Придвижиха се на изток и се скриха.

Танър изстреля нова ракета, ала отговор нямаше.

— По-добре да се върнем и да ги потърсим — предложи Грег.

— Добре.

Върнаха се.

Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да им подскаже какво се е случило с трета кола.

Хоризонтът на изток изсветля преди да свършат с търсенето. Танър обърна колата, провери компаса и пое на север.

— Кога според теб ще стигнем в Солт Лейк Сити? — след дълго мълчание го попита Грег.

— След около два часа.

— Беше ли те страх, когато минаваше между онези неща?

— Не. Обаче после…

Грег кимна.

— Искаш ли аз да покарам?

— Не. Сега няма да мога да заспя. Ще заредим бензин в Солт Лейк и докато монтьорът преглежда колата, ще хапнем нещо. После ще определя маршрута и ще седнеш зад волана. Тогава ще подремна.

Небето отново беше лилаво и черните ивици се бяха разширили. Танър изруга, увеличи скоростта и стреля с огнепръскачката срещу два прилепа, които бяха решили да проучат колата. Те отлетяха и Хел взе кафето, което му подаде Грег.

Бележки

[1] Hell: по дяволите (англ.) — Б.пр.