Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (9)

8.

Морисън бързо приключи с формалностите на регистратурата. Застана пред голямата стъклена врата на хотела, доволен, че е свободен, но все още неспокоен. Беше проучил внимателно фоайето, за да се убедил, че нито Боранова, нито Родано са наблизо. Сетне огледа редицата таксита и групичките хора, които влизаха и излизаха от хотела.

Изглежда, че всичко беше наред.

Всичко беше наред, с изключение на гневното правителство, незавършените изследвания и предстоящите безкрайни неприятности. Университета „Макгил“ изглеждаше все по-привлекателен, ако успееше да се уреди там.

Зави по тротоара и се насочи към железопътната гара, която беше достатъчно отдалечена, за да не се вижда. Пресметна, че ще се прибере в къщи доста след полунощ и няма да има възможност да спи във влака. Имаше книга с кръстословици, които щяха да му запълнят времето, ако светлината бъде достатъчна. Или…

Морисън се завъртя при произнасянето на името му. Направи го автоматично, въпреки че при сегашните условия трябваше да избърза напред. Тук нямаше никой, с когото би искал да разговаря.

— Ал! Ал Морисън! Мили Боже!

Гласът беше тънък и Морисън не успя да го познае.

Не успя да познае и лицето. Беше кръгло, на средна възраст, гладко избръснато и украсено с учила със стоманени рамки. Човекът, на когото принадлежеше това лице беше добре облечен.

Морисън веднага усети обичайното силното затруднение при опита да си спомни човек, който го помни и се държи, като че ли са добри приятели. Отвори уста, докато усилено се опитваше да прерови каталога в ума си.

Изглежда, че мъжът разбираше характера на притеснението на Морисън и това изобщо не го смути.

— Виждам, че не ме помните. Не сте длъжен. Аз съм Чарли Норбърт. Срещнахме се преди, ъ-ъ, няколко години на една конференция в центъра „Гордън“. Задавахте въпроси на един от докладчиците по мозъчни функции. Добре го наредихте. Бяхте доста рязък. Така че не е чудно, че ви помня.

— А, да — промърмори Морисън, опитвайки се да си спомни кога за последен път е бил в центъра „Гордън“. Може би преди седем години? — Много мило от ваша страна.

— Същата вечер поговорихме доста, д-р Морисън. Спомням си, понеже бях силно впечатлен от вас. Разбира се, вие нямате причини да си спомняте. В мене няма нищо впечатляващо. Видях името ви в списъка на присъстващите. Вашето презиме, Джонас, ме накара веднага да си спомня за вас. Исках да поговорим. Обадих се в стаята ви преди около половин час, но никой не отговори.

Изглежда чак сега Норбърт видя куфара на Морисън и попита с очевидно смущение:

— Тръгвате ли си?

— Всъщност, бързам за влака. Съжалявам.

— Моля ви, дайте ми пет минути. Четох за вашите… идеи.

Морисън отстъпи малко назад. Дори интереса, проявен към идеите му не беше достатъчен. Освен това, силният одеколон на другия нарушаваше личното му пространство. Както и самият човек. Не си спомняше нищо, от онова което му е казал.

— Съжалявам — каза Морисън, — но ако четете публикациите ми, то вие сте единствения. Надявам се, че няма да възразите, ако…

— Напротив, възразявам — лицето на Норбърт стана сериозно. — Направи ми впечатление, че не сте високо ценен във вашата област.

— Отдавна съм забелязал този факт, мистър Норбърт.

— Наричайте ме Чарли. Някога бяхме на малко име. Не би трябвало да останете неоценен, не е ли така?

— Не мога да ги принудя. Положението е такова и аз го приемам. Е… — Морисън понечи да си тръгне.

— Почакайте, Ал. Какво ще кажете, ако ви предложа нова работа с хора, които споделят вашия начин на мислене?

Морисън замълча за миг.

— Ще кажа, че сънувате.

— Ал, чуйте, толкова се радвам, че попаднах на вас. Искам да ви запозная с някого. Вижте, започваме работа в нова компания — „Дженетик Менталикс“. Имаме зад гърба си много пари, а също и големи планове. Целта е да се подобри човешкия ум с помощта на генното инженерство. Всяка година подобряваме компютрите, така че защо да не подобрим и нашите собствени компютри? — Норбърт почука по челото си. — Къде ли е той? Оставих го в колата, когато ви видях да излизате от хотела. Знаете ли, не сте се променили, откакто ви видях за последен път.

Морисън не обърна внимание на думите му.

— Дали тази нова компания ще иска да работя за нея?

— Разбира се, че ще иска. Ние искаме да променим ума, да го направим по-интелигентен, по-творчески. Но какво трябва да променим за тази цел? Вие ще ни кажете.

— Страхувам се, че не съм стигнал толкова далече.

— Не очакваме готови отговори. Искаме просто да работите в тази насока. Каквато и да е заплатата ви сега, удвояваме я. Само ни кажете сегашната цифра и ние ще си направим малкия труд да я умножим по две. Достатъчно ли е? Освен това, сам ще си бъдете началник.

Морисън се намръщи.

— За първи път срещам Дядо Коледа в делови костюм. А освен това е и гладко избръснат. Прилича на измама.

— Няма никаква измама. Къде ли е той? А, преместил е колата, за да не пречи на движението. Вижте, това е шефа ми Крейг Левинсън. Ал, не ви правим услуга. Вие ще ни направите услуга. Елате с мене.

Морисън се поколеба за момент. Преди зазоряване винаги е най-тъмно. Когато си стигнал до дъното, всички пътища водят нагоре. Внезапно ги изпълниха стари спомени.

Остави се на другия да го води, като вървеше малко зад него.

Норбърт махна с ръка и извика.

— Открих го! Това е приятелят ми, за който ви споменах. Ал Морисън. Точно от него имаме нужда.

Сериозен мъж на средна възраст погледна към тях от кормилото на нов автомобил, чийто цвят беше трудно различим в сгъстяващия се мрак. Мъжът се усмихна и зъбите му се бялнаха.

— Великолепно!

Капакът на багажника се вдигна при приближаването им и Чарли Норбърт взе куфара на Морисън.

— Ето, нека ви помогна.

Мушна го в багажника и затвори капака.

— Почакайте! — извика изненадано Морисън.

— Не се безпокой, Ал. Ако изпуснете този влак, има друг. Ако искате, можем да ви наемем лимузина, която да ви отведе в къщи. Евентуално. Качвайте се.

— В колата ли?

— Разбира се.

Задната врата се отвори подканващо.

— Вижте — каза Норбърт, чийто глас изведнъж слезе с половин октава надолу и стана много по-мек. — Да не губим време. Качвайте се.

Морисън усети, че нещо твърдо се притиска в ребрата му и се опита да види какво е то.

Почувства, че каквото и да е то, го притиска. Гласът на Норбърт се превърна в шепот.

— Нека да бъдем тихи, Ал. Нека да не се суетим.

Морисън се качи в колата и внезапно почувства уплаха. Разбра, че това, което Норбърт държи, е пистолет.