Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (40)

39.

Почувства се като глупак, загдето не можа веднага да разбера, че все още продължават да се миниатюризират. Поведението на Конев, който недвусмислено показа глупостта му, силно го огорчи. Бедата беше там, че тези хора живееха и мислеха за миниатюризацията от години. За него идеята беше нова и все още се опитваше без особена охота да я натъпче в мозъка си. Не можеха ли да проявят поне малко съчувствие към трудностите му.

Загледа се мрачно в червените телца. Определено бяха по-големи. Бяха по-широки от гърдите му, а очертанията им изгубиха остротата си. Повърхността им трептеше, като че ли бяха брезентови мехове, пълни с гъста течност.

— Вече сме с молекулярни размери, нали? — Морисън попита тихо Калинина.

Калинина бегло го погледна, после извърна глава и каза:

— Да.

— Не знам защо трябва да се безпокоя, като се вземе предвид до какви размери вече сме миниатюризирани, но има нещо плашещо в това да си с размерите на молекула. Имате ли представа колко голяма молекула?

— Не знам — сви рамене Калинина. — Питайте Наталия. Може би с размерите на вирус.

— Но подобно нещо никога не е било изпробвано.

Калинина поклати глава.

— Сега чертаем картата на неизследвана територия.

Последва кратко мълчание, след което Морисън неловко попита:

— А вие страхувате ли се?

Тя го погледна гневно, но продължи да шепне.

— Разбира се, че се страхувам. За каква ме мислите? Не е естествено да не се страхуваш, ако имаш основателни причини за това. Страхувах се, когато ме изнасилиха. Страхувах се когато бях бременна и когато ме изоставиха. Половината си живот съм прекарала в страх. С всички е така. Затова хората пият толкова много — за да премахнат страха, който ги е обхванал — Калинина почти съскаше през стиснатите си зъби. — Да не искате да ви съжаля, защото сте изплашен?

— Не — промърмори Морисън, като се отдръпна назад.

— Няма нищо лошо в това да се страхуваш — продължи тя, — докато не започнеш да действаш уплашено, докато не си изпаднал в бездействие или в истерия заради страха, или… — тя прекъсна мисълта си и си отправи горчиво самообвинение: — На времето често изпадах в истерия.

Погледът й се премести към гърба на Конев, който седеше изпънат и неподвижен.

— Но сега — добави тя — възнамерявам да свърша работата си, дори ако съм полумъртва от страх. Никой няма да разбере от действията ми, че се страхувам. И по-добре, и вие се дръжте така, мистър американец.

— Да, разбира се — преглътна с труд Морисън, но думите му прозвучаха доста неубедително, дори за самия него.

Погледна напред, после назад. В това тясно пространство шепота беше безсмислен. Дори и най-слабите думи щяха да бъдат чути.

Боранова изглеждаше погълната от миниатюризационната си апаратура, но на устните й беше изписана тънка усмивка. Одобрение? Презрение? Морисън не знаеше.

Що се отнася до Дежньов, той се обърна и рече:

— Наташа, кръвоносния съд продължава да се стеснява. Би ли ускорила миниатюризацията?

— Ще направя необходимото, Аркадий.

Дежньов срещна погледа на Морисън и му намигна весело.

— Не вярвайте на малката София — преструвайки се, че шепне. — Тя не се страхува. Никога не се бои. Просто не иска да ви оставя сам с тревогите ви. Нашата София има меко сърце, толкова меко, колкото и…

— Млъкни, Аркадий — прекъсна го София. — Бащата ти сигурно ти е казвал, че не е нужно да удряш по празната чаена чаша, която наричаш своя глава, с ръждясалата лъжица, която наричаш свой език.

— А, това беше много грубо — Дежньов завъртя очи. — Баща ми казваше, че нито един нож не може да бъде наточен толкова остро, колкото женския език. Но наистина, Албърт, достигането на размера на молекулите е нищо. Почакайте докато се научим да свързваме относителността с квантовата механика и ще можем със съвсем малко енергия да се смаляваме до субатомни размери. Тогава ще видите.

— Какво ще видя?

— Ще видите мигновено ускоряване. Просто ще тръгваме и… — Дежньов вдигна ръце от управлението и направи бърз жест, придружен от остро изсвирване с уста.

— Ръцете на кормилото, Аркадий — обади се Боранова.

— Разбира се, драга Наталия — каза Дежньов. — Просто едно лирично отклонение, нищо повече. След това добави към Морисън — Ще можем мигновено да достигаме скорост, близка до светлинната, а при подходящи условия дори и по-висока. За десет минути ще прекосяваме галактиката, за три часа ще стигаме до Андромеда, а за две години — до най-близкия квазар. А ако това все още не е достатъчно, ще можем да се смаляваме още. Ще имаме свръхсветлинни полети, ще имаме антигравитация, ще имаме всичко. И във всичко ще е водещ Съветския съюз.

— И как ще управлявате полета, Аркадий?

— Какво?

— Как ще го управлявате? — повтори сериозно Морисън. — Щом корабът достигне нищожни размери и маса, на практика той ще се излъчи на стотици светлинни години. Това означава, че ако имате милиарди кораби, те ще се разпространят симетрично във всички посоки — подобно на слънчевата светлина. Но тъй като ще има само един кораб, той ще се движи само в една посока, която обаче ще бъде напълно непредсказуема.

— Този проблем е за хитрите теоретици като Юрий.

До този момент Конев не беше проявил някакъв интерес към разговора, но сега силно изсумтя.

— Не съм убеден — продължи Морисън, — че е разумно да се развива пътуването и безгрижно да се допуска, че управлението е сигурно. Вашият баща не е ли казвал: „Умният човек не започва да строи къщата от покрива.“

— Може и да го е казал, но веднъж рече следното: „Ако намериш златен ключ, а не знаеш за коя ключалка е, не го изхвърляй. Златото, само по себе си, е достатъчно.“

Боранова се размърда в седалката си и ги прекъсна:

— Достатъчно с видяното и казаното, приятели. Юрий, къде се намираме? Напредваме ли?

— По мое мнение — да, но бих искал американецът да потвърди преценката ми, ако е правилна.

— Как бих могъл да го сторя? — сопна се Морисън. — Завързан съм тук.

— Ами, отвържете се. Дори и да отплувате, няма да е надалече.

Морисън се затрудни с разкопчаването на колана, тъй като беше забравил къде се намира съответния бутон. Калинина бързо се протегна и го натисна.

— Благодаря, София.

— Ще се научите — отвърна тя безразлично.

— Надигнете се, така че да виждате над рамото ми — каза Конев.

Морисън последва съвета му и, както се очакваше, се отблъсна твърде силно от облегалката на предната седалка. Като резултат от незначителната му инерция, излетя нагоре и си удари главата в тавана. Ако това се беше случило със същата скорост при неминиатюризирани условия, сигурно щеше да изпита заслепяваща болка при сътресението, но същата липса на маса и инерция, която го изстреля нагоре, му помогна да отскочи без никакво нараняване и практически без усещане за удар.

— Внимателно — Конев цъкна с език. — Просто вдигнете ръцете си нагоре с дланите настрани, бавно ги завъртете и след това натиснете, но бавно. Разбрахте ли как?

— Разбрах.

Последва съвета на Конев и се издигна бавно. Хвана се за рамото му и се задържа.

— А сега погледнете церебрографа — продължи Конев. — Виждате ли къде сме сега?

На екрана се виждаше извънредно сложна мрежа с отчетлив тримерен ефект. Състоеше се от извиващи се ручейчета, които се разклоняваха в сложно дърво. В едно от по-големите разклонения се виждаше малка червена точка, която бавно напредваше.

— Можете ли да увеличите изображението, така че да се вижда само тази част.

Конев отново цъкна с език, очевидно показвайки нетърпението си.

— Това ще ни помогне ли?

— Разбира се. Намираме се в основата на мозъка.

Можеха да се различат отделните гънки и бразди.

— Къде възнамерявате да отидем? — попита Морисън.

Изображението слабо се увеличи.

— Ще завием тук към вътрешността на невронния слой — сивото вещество. Бих искал по този маршрут да преминем през… — и Конев назова имената на няколко области в мозъка, които Морисън се затрудни да преведе мислено на английски — … и тази област тук, ако правилно съм разбрал статиите ви, е критичната точка на невронната мрежа.

— Не съществуват два еднакви мозъка — каза Морисън. — Не мога да посоча нищо със сигурност, още повече щом никога не съм изследвал конкретния мозък. Все пак бих казал, че областта, към която се насочвате, изглежда обнадеждаващо.

— Добре, засега това е достатъчно. Щом стигнем там, ще можете по-точно да определите дали се намираме в точка, където се пресичат няколко разклонения на мрежата или на какво разстояние и в каква посока трябва да търсим тази точка.

— Мога да опитам — предпазливо додаде Морисън, — но помнете, че не гарантирам за способностите си. Не съм ви обещавал нищо. Не съм доброволец и…

— Албърт, знаем това — намеси се Боранова. — Просто искаме да направите каквото можете.

— Във всеки случай — заяви Конев — като първо приближение ще отидем там. Въпреки забавянето на потока скоро ще стигнем. Вече сме почти с размерите на капилярите. Завържете се, Албърт. Ще ви кажа, ако имам нужда от помощта ви.

Морисън успя без чужда помощ да закопчае колана си, убеждавайки се, че дори и малките триумфи могат да бъдат сладки.

„Почти с размерите на капилярите“, помисли си той и погледна през стената на кораба.

Стената на кръвоносния съд все още се намираше на безопасно разстояние, но беше се изменила на вид. Преди равномерно пулсиращите стени изглеждаха лишение от особености. Вече не се забелязваха пулсации, а стените бяха започнали да изглеждат като изградени от плочки. Плочките, досети се Морисън, бяха клетките, които изграждаха изтъняващите стени.

Всъщност структурата на стената не можеше да се види ясно, тъй като червените кръвни телца пречеха. Сега приличаха на меки торби с размер почти колкото кораба. Една от тях се приближи към кораба, притисна се и отскочи, без да претърпи някакви видими повреди.

За известно време на мястото на контакта остана малко петно. Може би съприкосновението беше прекалено силно и върху корпуса се беше образувал слой от миниатюризирани молекули. Петното се разнесе бързо и се разтвори в околната течност.

Съвсем различно беше с тромбоцитите, които по природа бяха по-слаби от червените кръвни клетки.

Един от тях се сблъска челно с кораба. А може би движението му беше забавено от удар с червено телце, така че корабът го беше настигнал. Носът на кораба проникна дълбоко в тромбоцита, чиято обвивка се проби. Съдържанието му бавно се разтече, смесвайки се с плазмата, след което се оформи на две-три дълги нишки, които се преплетоха. Известно време останаха прилепнали към корабния корпус, влачейки се след него.

Морисън очакваше да види някакви доказателства за образуване на съсирек. Нищо подобно не се забелязваше.

Няколко минути по-късно видя пред кораба бяла мъгла, която като че ли изпълваше кръвоносния съд от край до край, а стените й пулсираха и се вълнуваха. Във вътрешността и се виждаха тъмни зърна, които равномерно се движеха напред-назад. Стори му се, че вижда някакво злобно чудовище и не успя да подтисне ужасения си вик.