Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (54)

53.

„В мозъка, помисли си Морисън, но не и в мозъчна клетка.“ Засега бяха преминали от междуклетъчното пространство между клетките на капилярната стена, в междуклетъчното пространство на мозъка, където съществуваха поддържащи структури, които запазваха формата и взаимните връзки между нервните клетки или невроните. Премахнете ги и клетките ще се смачкат в аморфна маса привлечени от гравитацията и неспособни да поддържат никаква функция.

Намираха се в джунгла от дебели, извиващи се нишки колаген. Колагенът, универсалният животински съединителен протеин, изпълнява функциите на целулозата в растенията, но много по-успешно, тъй като е протеин, а не въглехидрат и е много по-еластичен. През погледа на свръхминиатюризацията тези колагенови нишки, напълно невидими без електронен микроскоп, приличаха на клони на дърво, разпрострени във всички посоки в свят, в който гравитацията беше от малко значение.

Имаше и множество фини нишки. Морисън знаеше, че някои от тях вероятно бяха еластин и че колагенът съществува в различни форми. Ако можеше да види цялото от по-неминиатюризирана гледна точка, би могъл да различи подреждането и структурата. Но на това ниво изглеждаха хаотични. Дори не можеше да се види надалече — припокриващите се влакна пречеха на погледа.

Морисън усети, че кораба се движи бавно. Другите четирима се взираха наоколо в захлас. Или не бяха очаквали подобно гледка — Морисън не я очакваше, тъй като беше се интересувал прекалено силно от електрическите свойства на мозъка, за да мисли за микроанатомията — или не бяха могли да си я представят.

— Как възнамерявате да се доберем до неврона? Знае ли някой?

— Корабът може да се движи само напред — пръв отговори Дежньов, — така че ще се движим направо, докато не стигнем до някоя клетка.

— Как ще се движим направо през тази джунгла? Щом не можем да завиваме, как ще заобикаляме препятствията?

Дежньов замислено потърка брадичката си.

— Няма да ги заобикаляме, а ще се промушваме. Ако корабът премине покрай някой от тези обекти, триенето от едната страна ще бъде по-голямо, отколкото от другата, така че траекторията ни ще извие, подобно на комета, която обикаля около слънцето — Дежньов се усмихна. — Космонавтите използват гравитацията, когато искат да се плъзнат около някой спътник или планета. А ние ще се плъзгаме около тези неща.

— Тези неща са колагенови нишки — мрачно рече Конев.

— Някои от тях са доста дебели — каза Морисън. — Не винаги ще можете да минете около тях. Ще се ударите челно в някоя нишка и ще останете там, а щом можете да се движите само напред, какво ще правите тогава? Този кораб е проектиран за движение само в кръвоносната система. Извън нея сме безпомощни, тъй като няма нищо, което да ни носи напред.

— Аркадий — предложи Боранова, — имаме три микродвигателя, чиито сопла са разположени отзад в равностранен триъгълник. Можеш ли да включиш само един от тях?

— Не. Трите се включват заедно.

— Да, Аркадий, така е сега. Но ти си проектирал кораба и познаваш в подробности управлението му. Можеш ли да го промениш така, че да включваш само един от тях?

Дежньов пое дълбоко дъх.

— Всички ми повтаряха отново и отново, че трябва да режа това-онова, че трябва да пазя бюджета, че не трябва с нищо да ядосвам бюрократите.

— Да оставим това, Аркадий. Можеш ли да направиш нещо?

— Нека да помисля. Това означава временно решение. Това означава да намеря от какво да направя прекъсвачи, а също и кабели и кой знае дали ще заработи, и колко време ще издържи, и дали няма да свършим зле. Все пак разбирам какво имаш предвид. Ако мога да включвам само един от двигателите, корабът ще получи неравномерен тласък.

— И ще можеш да завиваш, в зависимост от двигателя, който си включил.

— Ще опитам, Наталия.

— Защо не помислихте за това, когато попаднахме в другия капиляр? Можеше да ми спести малката неприятност почти да умра, докато се опитвах да завъртя кораба на ръка.

— Ако не бяхте предложили толкова настоятелно да завъртите кораба на ръка — отвърна Дежньов, — можехме да се досетим, но нямаше да бъде добра идея.

— Защо?

— Намирахме се в кръвния поток. Корабът има такава форма, че да използва предимствата му, а повърхността му е такава, че да позволява на течността да го обтича без турбулентност. Този факт силно би затруднил отклоняването ни от потока. Би отнело много повече време, отколкото обръщането на ръка, а и много повече енергия. Трябва също да помним и че капилярът беше тесен. Тук не се намираме в поток и имаме достатъчно място, тъй като сме силно миниатюризирани.

— Достатъчно — прекъсна ги Боранова. — Аркадий, хващай се на работа!

Дежньов се подчини. Започна да рови в сандъчето с инструменти, свали капака на уредите за управление и се загледа в детайлите, като през цялото време мърмореше нещо несвързано.

— Албърт — каза Конев, с ръце зад главата и без да се обръща, — разкажете ни за онези усещания, които сте приели?

— Усещания ли?

— Разказвахте ни за тях точно преди да получим съобщението от Пещерата, че са ни локализирали в правилния капиляр. Имам предвид усещанията, които сте почувствали, когато сте се опитвали да изследвате мисловните вълни.

— А! — рече Морисън и срещна погледа на Калинина.

Тя поклати глава съвсем слабо. Показалецът й предпазливо докосна устните й.

— Няма нищо за казване — отвърна Морисън. — Имах смътни усещания, които не бих могъл да опиша по обективен начин. Може би са били просто въображаеми. Онези, на които се опитах да го кажа, бяха убедени, че съм си въобразил.

— И не сте публикували нищо по този въпрос?

— Никога. Споменах го мимоходом на една конференция и това беше достатъчно лошо. Ако вие и Шапиров сте го чули, то е било само от уста на уста. Ако бях го публикувал, щях да стигна толкова близо до научното самоубийство, колкото изобщо бих искал.

— Много лошо.

Морисън хвърли бърз поглед към Калинина. Тя бавно кимна, но не каза нищо. Очевидно не можеше да каже нищо, без да бъде чута от целия кораб.

Морисън се огледа нехайно. Дежньов беше потънал в работата си и си мърмореше нещо. Конев гледаше право напред, изгубен в някакви свои заплетени мисли. Зад Морисън Боранова внимателно наблюдаваше екрана на компютъра и си вадеше някакви бележки. Морисън не се опита да ги прочете — можеше да чете английски наопаки, но руския му не беше толкова добър.

Само Калинина от лявата му страна гледаше към него.

Морисън сви устни и превключи компютъра си в текстов режим. Нямаше инсталирана кирилица, но можеше да изпише руските думи с латински букви.

„КАКВО НЕ Е НАРЕД?“

Тя се поколеба, очевидно несигурна в написаното.

След това пръстите й се раздвижиха и на екрана й се появи на кирилица:

„НЕ МУ ВЯРВАЙТЕ! НЕ КАЗВАЙТЕ НИЩО!“

След това веднага изтри написаното.

Морисън написа:

„ЗАЩО?“

„НЯМА ЗЛА УМИСЪЛ, А ЗАРАДИ ПЪРВЕНСТВОТО, ЗАРАДИ ПРИЗНАНИЕТО. БИ НАПРАВИЛ ВСИЧКО, ВСИЧКО, ВСИЧКО!“

Думите изчезнаха и Калинина обърна поглед настрана.

Морисън се замисли. А ако беше само женска отмъстителност?

Във всеки случай, нямаше значение, тъй като не възнамеряваше да каже нищо повече от онова, което вече беше заявил или написал в статиите си. Самият той не беше злоумишлен, но щом ставаше дума за признание и за първенство, може би не би направил всичко, всичко, всичко, но би направил много.

Все пак в момента не можеше да се направи нищо. Или може би едно нещо, което беше напълно странично, но започваше да завладява ума му все повече, докато измести всичко останало.

Обърна се към Боранова, която все още се взираше в уредите, а пръстите й замислено почукваха върху креслото.

— Наталия?

— Да, Албърт? — рече тя, без да го погледне.

— Мразя да вмъквам нотки на груб реализъм, но — гласът му се снижи почти до шепот — мислех за уринирането.

Тя го погледна, ъгълчетата на устните й леко се извиха нагоре, но не се усмихна. Гласът й прозвуча с нормална си сила:

— Защо да мислите за него, Албърт? Просто го направете.

Морисън се почувства като малко момче, което вдига ръка, за да иска разрешение да излезе от класната стая.

— Не искам да съм пръв.

Боранова се намръщи, като че ли беше учителката от мислите му.

— Глупаво е, а във всеки случай не сте пръв. Самата аз вече се погрижих за нуждите си. Често съм забелязвала, че напреженията изострят нуждите.

Морисън също често го беше забелязвал.

— За вас е лесно — прошепна той. — Сама сте на задната седалка — и той леко кимна към София.

— Е, и? — Боранова поклати глава. — Не ми се вярва да искате да ви импровизирам параван? Трябва ли да сложа ръцете си върху очите й? — Калинина изненадано погледна към тях. — Няма да ви обърне внимание от благоприличие, а и защото скоро ще иска вие да не й обръщате внимание.

Морисън силно се смути, тъй като сега Калинина гледаше към него с очевидно разбиране.

— Е, хайде, Албърт. Аз ви държах гол в скута си. В момента няма място за излишна скромност.

Морисън се усмихна слабо и леко й махна с ръка в знак на благодарност.

Опита се да си спомни как се отваря капака, но установи че при отварянето му се чува щракане. Тези противни Съвети! Винаги са малко назад. Лесно можеха да го направят така, че да се отваря безшумно.

Успя да освободи електростатичния цип покрай чатала си и започна да се безпокои дали после ще го затвори незабелязано.

Още щом отвори капака, Морисън почувства въздушния поток, неприятно хладен върху голата му кожа. Въздъхна с огромно облекчение щом приключи, успя да закопчае ципа и седна задъхан. Осъзна, че беше сдържал дишането си.

— Вземете — рече безцеремонно Боранова. За миг се втренчи в онова, което му подаваше, преди да разбере, че е опакована кърпичка. Отвори опаковката и установи, че кърпата е навлажнена и ароматизирана. Изтри ръцете си с нея. Очевидно Съветите се учеха на някои малки удобства или на упадък, в зависимост от това дали битката за надмощие в наблюдаващия печелеше придирчивостта или нетърпението.

Боботещият глас на Дежньов прозвуча силно, много силно в ушите на Морисън, които се бяха настроили за шепот:

— Готово!

— Какво е готово? — гневно попита Морисън, който автоматично реши, че възклицанието се отнася до телесните му функции.

— Индивидуалното запалване на двигателите — отвърна Дежньов, посочвайки с две ръце уредите за управление на кораба. — Мога да включвам единия или двата, или и трите, ако пожелая. Напълно сигурно, мисля.

— Какво значи това, Аркадий? — хапливо запита Боранова. — Напълно е сигурно или зависи от мнението ти?

— И двете — отвърна Дежньов. — Моето мнение е, че съм напълно сигурен. Бедата е там, че не винаги мнението ми е правилно. Баща ми казваше…

— Мисля, че трябва да ги изпробваме — рече Конев, прекъсвайки цитирането на бащата на Дежньов и може би напълно осъзнавайки, че го прави.

— Разбира се — съгласи се Дежньов. — Ясно е и без думи, но баща ми казваше — гласът му се издигна, като че ли беше твърдо решен да не позволи да го прекъсват: „Сигурното за нещо, което се разбира без думи е, че някой трябва да го каже.“ А може би също знаеш, че…

За миг спря и Боранова попита:

— Какво знаем може би?

— Няколко неща, Наташа — отвърна Дежньов. — На първо място, завиването ще отнеме много енергия. Направих каквото мога, но кораба не е проектиран за такива цели. И друго… е, не мога да се свързвам с Пещерата.

— Не можеш да се свързваш? — гласът на Калинина се издигна почти до писък, заради изненадата или възмущението й.

Гласът на Боранова не криеше силното й възмущение:

— Какво искаш да кажеш с това, че не можем да се свързваме?

— Е, Наташа, нали знаеш, че не мога да свържа моторите отделно без жици? И най-добрият инженер в света не може да направи жици от нищото, нито пък силициеви чипове. Нещо трябваше да бъде разглобено, а единственото, което можех да разглобя, без да повредя кораба, беше радиото. Съобщих го в Пещерата и последваха много писъци и жалби, но как биха могли да ме спрат? Така че сега мисля, че можем да завиваме и зная, че не можем да комуникираме.