Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

2.

Сега можеше ясно да я разгледа на нормална светлина. Не беше толкова млада, колкото си мислеше. Трийсет и шест? Може би четиридесет?

Тъмна коса. Без никакво сиво. Ясни черти. Гъсти вежди. Силна челюст. Приятен нос. Силно тяло, но не дебело. Висока почти колкото него, въпреки че носеше обувки с нисък ток. Като цяло — жена, която беше привлекателна, без да е красива. Човек може да привикне към такава жена, реши той.

Въздъхна, щом си представи своя образ в огледалото. Оредяваща пясъчноруса коса. Повехнали сини очи. Тясно лице, слабо, жилаво тяло. Остър нос, приятна усмивка. Поне така се надяваше. Но със сигурност, не беше лице, към което да привикнеш. На Бренда и беше омръзнало за малко повече от десет години. Четиридесетият му рожден ден щеше да е пет дни след петата годишнина, откакто разводът им беше оформен окончателно и официално.

Келнерката донесе кафетата. Седяха, без да говорят и се гледаха преценяващо. Накрая Морисън реши, че трябва да каже нещо.

— Никаква водка? — опита се да каже нещо, което да разсее напрежението.

Тя се усмихна и заприлича още повече на рускиня.

— Никаква Кока-Кола?

— Ако това е американския навик, тя поне е по-евтина.

— И има за какво.

— Толкова ли сте бърза и на руски? — засмя се Морисън.

— Да опитаме. Нека да поговорим на руски.

— Ще звучим като двойка шпиони.

Последното й изречение беше казано на руски. Така й отговори и Морисън. Промяната на езика не му направи впечатление. Можеше да го говори и разбира със същата лекота, с която и английския. Трябваше да бъде така. Ако един американец искаше да бъде учен и да следи литературата, трябваше да знае руски, както и един руски учен — да може да се справя с английския.

Например тази жена, Наталия Боранова, въпреки преструвката й, че не владее добре английски, го говореше гладко и с едва доловим акцент.

— А защо ще изглеждаме като шпиони? В Съветския съюз има стотици хиляди американци, говорещи английски, както и стотици хиляди съветски граждани, които говорят руски в Съединените щати. Вече не живеем в лошите стари времена.

— Така е. Пошегувах се. Но, в такъв случай, защо искате да говорим на руски?

— Д-р Морисън, намираме се на ваша територия и това ви дава психологическо предимство, нали? Ако говорим на моя език, това донякъде ще балансира разликите.

Морисън отпи от кафето си.

— Както желаете.

— Кажете, д-р Морисън. Познавате ли ме?

— Не. Никога не съм ви срещал.

— А името ми? Наталия Боранова? Чували ли сте за мен?

— Простете ми. Ако работехте в моята област, щях да съм чувал за вас. Понеже не съм, допускам, че не сте в моята област. Трябва ли да ви познавам?

— Можеше да помогне, но няма значение. Аз, обаче, ви познавам. Всъщност, знам доста неща за вас. Кога и къде сте роден. Къде сте учил. Факта, че сте разведен и че имате две дъщери, които живеят с бившата ви жена. Знам каква е длъжността ви в университета и с какви изследвания се занимавате.

Морисън сви рамене.

— В нашето общество движено от компютри, не е трудно да се намери изброеното от вас. Раздразнен или поласкан ли трябва да бъда?

— Защо избрахте тези алтернативи?

— Зависи дали ми казвате, че съм известен в Съветския съюз, което би ме поласкало или че съм бил цел на разследване, което би могло да бъде дразнещо.

— Нямам намерение да бъда нечестна с вас. Аз ви проучих, поради причини, които са важни за мене.

— По какви причини? — хладно запита Морисън.

— На първо място — че сте неврофизик.

Морисън беше привършил кафето си и разсеяно махна да му долеят още. Чашата на Боранова беше наполовина пълна, но тя очевидно беше изгубила интерес към кафето.

— Има и други неврофизици.

— Но не като вас.

— Несъмнено, опитвате се да ме ласкаете. Това е възможно, единствено защото не знаете нищо за мен. Нищо съществено.

— Че не сте успели? Че вашите методи за анализ на мозъчните вълни не са официално приети във вашата област?

— Щом знаете това, тогава защо ме преследвате?

— Защото в нашата страна имаме неврофизик, който познава вашите трудове и смята, че са блестящи. Скочили сте доста навътре в неизвестното, твърди той и може би грешите. Дори и така да е, вие грешите блестящо.

— Греша блестящо? Това доколко се отличава от обикновената грешка?

— Според него не е възможно да се греши блестящо, без изобщо да не се греши. Дори и да не сте прав в някои аспекти, повечето от онова, което твърдите ще се окаже полезно и може би вие ще сте напълно прав.

— Кой е този особняк, който има такова мнение за мене? Ще го спомена с благодарност в следващата си статия.

— Казва се Пьотр Леонидович Шапиров. Познавате ли го?

Морисън се отпусна назад. Не го очакваше.

— Дали го познавам? Срещал съм го. Наричах го Пийт Шапиро. Хората тук, в Съединените щати, мислят, че той е толкова луд, колкото и аз. Ако се разбере, че той ме поддържа, това ще е просто още един гвоздей в ковчега ми. Слушайте, кажете на Пийт, че оценявам подкрепата му, но ако наистина иска да ми помогне, моля ви, помолете го да не казва на никого, че е на моя страна.

Боранова го изгледа неодобрително.

— Не сте много сериозен. Всичко ли е шега за вас?

— Не. Само аз. Аз съм шегата. Попаднах на нещо наистина голямо и не мога да убедя никого в правотата си. Освен Пийт, както разбрах току-що, но той не се брои. Напоследък дори не успявам да публикувам статиите си.

— Тогава елата в Съветския съюз. Можем да използваме вас и вашите идеи.

— Не, не. Няма да емигрирам.

— Кой ви кара да емигрирате? Ако искате да бъдете американец, никой няма да ви пречи. Но сте посещавали Съветския съюз и можете да го посетите още веднъж, и да останете за известно време. След това ще се върнете в родината си.

— Защо?

— Вие имате безумни идеи и ние имаме безумни идеи. Възможно е да успеете да ни помогнете.

— Какви безумни идеи? Вашите, имам предвид. Знам какви са моите.

— Не са подходящи за обсъждане, докато не разбера, че може би желаете да ни помогнете.

Морисън все още седеше отпуснат назад, осъзнавайки смътно шума около него от хората, които пиеха, ядяха, разговаряха — повечето от тях със сигурност от конференцията. Загледа се в жената, която допускаше, че лудите му идеи може и да са верни, и се зачуди какъв ли…

— Боранова! — викна Морисън, досещайки се внезапно. — Чувал съм за вас. Разбира се. Пийт Шапиро спомена името ви. Вие сте…

Във възбудата си беше заговорил на английски. Боранова протегна ръка към неговата и заби нокти в кожата му.

Морисън се задави и млъкна, а тя отдръпна ръката си.

— Извинявайте! Не исках да ви нараня.

Морисън се загледа в следите върху ръката си, едната от който вероятно щеше да посинее.

— Вие сте миниатюризатор — каза той тихо на руски.