Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

68.

Следващите няколко минути се губеха на Морисън. През това време нямаше представа къде се намира и какво се е случило. Осъзнаваше само пълната паниката, убеждението, че е на косъм от смъртта.

Но щом живота продължи, Морисън почти изпита съжаление. Дали топлината и влагата щяха да пълзят, може би по-бавно, но също така неумолимо както при предишното му излизане? Дали светлината щеше да загасне преди смъртта му? Трябваше ли да умре в пълна тъмнина и съвсем сам? Налудничаво си помисли, че не би могъл да разбере кога умира, тъй като и преди, и след това ще бъде в пълен мрак. Спомни си как в „Илиада“ Аякс се моли на Зевс, че ако трябва да умре, поне да е на дневна светлина. Поне да имаше някой да държи ръката му.

Какво да прави?

Просто да чака?

Къде всъщност беше грешката?

А, все още не беше мъртъв! Страхът беше отстъпил достатъчно място на слабото любопитство и на желанието за борба, и за живот.

Не би ли могъл някак си да се отлепи от това нещо? Изглеждаше някак позорно да умре като муха залепнала за мед. И с всеки миг кораба се отдалечаваше. Почти веднага си помисли, че вече е твърде далеч, за да успеят да го намерят, независимо какво щяха да направят.

Мисълта го докара до лудост и Морисън се замята с всички сила, за да се освободи. Не постигна нищо. Дойде му на ум, че само губи енергията си и увеличава топлината в костюма.

Плъзна длани по неясната структура, която го задържаше, но ръцете му отскочиха. Еднаквите заряди се отблъскваха.

Започна да опипва настрани — надясно, наляво, нагоре, надолу. Някъде трябваше да има противоположен заряд. Трябваше да се хване някъде и да се опита да се откъсне от структурата. Защо трепереха зъбите му? Страх? Отчаяние? Или и двете?

Дясната му ръка с щракане залепна за част от структурата, която я привлече. Стисна ръка, опитвайки се да преодолее електрическото привличане и да разкъса самата атомна структура, доколкото можеше да се говори за някакво имащо смисъл атомно подреждане без зарядите.

За миг Морисън почувства, че структурата се съпротивлява на силния натиск подобно на еластична гума. А след това, без предупреждение тя се разтроши в ръцете му. Удивено се загледа в ръцете си, опитвайки се да разбере какво се случи. Нямаше го усещането за разкъсване, за раздиране или изтръгване. Като че ли част от структурата просто беше изчезнала.

Морисън опита повторно, като опипваше тук-там, докато изчезна друга част. Какво ставаше?

Стоп! Боранова беше споменала, че миниатюризационното поле се простира малко извън кораба. Значи го имаше и извън костюма. Щом стиснеше с всичка сила, част от атомите, които докосваше биха се миниатюризирали и при това щяха да изгубят нормалните си свойства, и да се откъснат от другите атоми, с които първоначално са били свързани. Всичко, което докоснеше, ако го натиснеше достатъчно силно, щеше да се миниатюризира.

Следователно всеки атом или група атоми миниатюризирани по този начин щяха да изчезнат и да се превърнат в частица с маса много по-малка от тази на електрона. След това щеше да отлети със скорост близка до тази на светлината през веществото, която практически вече нямаше да съществува за тази частица и да изчезне.

Дали беше така? Сигурно беше така. Не намираше никакво друго разумно обяснение.

При тази мисъл Морисън започна буйно да бута с ръце и крака, докато накрая успя да се откъсне.

Вече не беше залепен за структурата. Превърна се в независимо тяло, носещо се заедно с вътрешноклетъчния поток.

Разбира се корабът беше недостижим, но поне се движеше сам. Колко глупаво! Колко глупаво! Каква полза от самостоятелното движение? По неговите мащаби кораба сигурно се намираше на десет, ако не и на двайсет километра.

Осени го друга мисъл, която го изуми. Беше миниатюризирал атомите, за да се освободи, но тази миниатюризация изискваше приток на енергия. При тези размери не беше нужно голямо количество, тъй като трябваше да премахне нищожна маса, но откъде би дошла тази енергия?

Трябваше да дойде от собственото миниатюризационно поле на костюма. Следователно всеки атом, който беше миниатюризирал, беше отслабвал полето. Колко ли беше отслабнало полето, докато успее да се освободи?

И дали затова не чувстваше топлина? Дали миниатюризацията на околните атоми не отнемаше част от топлината, както отнемаше и енергия от миниатюризационното поле? Не, едва ли, тъй като не беше усетил някакво затопляне и преди да се освободи.

Хрумна му и друга мисъл, от която положението му стана още по-отчайващо. Ако се беше освободил от структурата с цената на енергия от собственото си поле, ако това поле беше отслабнало, значи се беше деминиатюризирал леко. Това не беше ли причината за спонтанната деминиатюризация?

Боранова беше говорила за опасността от подобна спонтанна деминиатюризация. Вероятността за такова събитие се увеличавала с намаляването на размерите на обекта. А сега той беше малък.

Докато се намираше на борда, беше част от цялото миниатюризационно поле на кораба. Беше част от обект с размерите на молекула. Докато беше залепнал за цитоскелета на клетката, беше част дори от по-голям обект. Но сега беше сам, отделен, непринадлежащ към нищо друго. Беше обект с размерите на атом.

Сега беше много по-вероятно да се деминиатюризира спонтанно, само че едва ли щеше наистина да е спонтанно — полето щеше да отслабва, миниатюризирайки околните нормални обекти.

Как би могъл да разбере дали се деминиатюризира? Ако беше вярно, процеса щеше да се извършва с експоненциална скорост. Отначало щеше да се деминиатюризира бавно, но с уголемяването на размерите си щеше да въздейства на по-голям обем околно вещество и щеше да започне да се увеличава с нарастваща скорост, след това още по-бързо и накрая щеше да се получи експлозия и да умре.

Но какво значение имаше дали се деминиатюризира? Ако процеса беше започнал, за кратко, просто за секунди, щеше да бъде мъртъв. Смъртта щеше да настъпи прекалено бързо, за да му направи някакво впечатление. В единия миг щеше да е жив, а в следващия там нямаше да има нищо.

Каква по-добра смърт би могъл да иска? Трябваше ли да знае, че в следващата секунда ще умре?

Да, защото беше жив и беше човек, и искаше да знае, какво го прави жив и човек.

Как би могъл да разбере?

Морисън се вгледа в неясното мъждукане около себе си, към прииждащите водни молекули, които бавно се въртяха около него и едновременно и той, и молекулите се носеха по вътрешноклетъчното течение.

Ако размерите му се увеличаваха, те би трябвало да изглеждат по-малки и обратното.

Морисън се взря. Размерите им намаляваха и молекулите ставаха по-малки. Това смъртта ли беше? Или само си фантазираше?

Почакай! Не увеличават ли размерите си? Не се ли издуват? Не стават ли по-големи? Като балони? Значи ставаше по-малък.

Дали щеше да се смали до размерите на елементарна частица? По-малък от електрон? Дали нямаше да излети със скоростта на светлината и да експлодира на половината път до Луната, умирайки във вакуума преди изобщо да е разбрал, че е попаднал там?

Не, молекулите се смаляваха, не, нарастваха…

Морисън затвори очи и пое дълбоко дъх. Полудяваше. Дали не започваше да страда от някакво поражение на мозъка?

Тогава по-добре да умре. По-добре самотна смърт, отколкото мъртъв мозък в живо тяло.

Или може би водните молекули пулсираха? А защо трябваше да пулсират?

Мисли, Морисън, мисли! Ти си учен. Намери обяснение. Защо пулсират?

Знаеше защо полето можеше да отслабне — заради тенденцията да миниатюризира околната материя. Но защо трябваше да се засилва?

Нужна беше енергия, за да се засили. Откъде?

Ами околните молекули? Топлинната им енергия в даден обем беше случайна, тъй като се намираха при по-висока температура. Нормално топлината би трябвало да тече от околността към него, докато костюма и той самия достигнат температурата на кръвта. Тогава щеше да умре заради неспособността си да се освободи от натрупаната топлина, както почти беше се случило при предишното му излизане от кораба.

Но топлината на тялото му не беше единствения фактор. Съществуваше и енергията на миниатюризационното поле. И при случайните удари на водните молекули не беше необходимо енергията да навлиза в него под формата на топлина, а под формата на миниатюризационна активация. Полето щеше да се засили и той щеше да се смали.

Предположението щеше да е вярно за случая, в който нормални обекти с по-висока температура заобикаляха миниатюризирания обект. Енергията можеше да навлезе от околната среда към миниатюризирания обект или като топлина, или като интензитет на полето. И сигурно колкото по-малък беше обекта, колкото по-силна беше миниатюризацията, толкова повече енергия получаваше полето, а не самия обект.

Вероятно корабът също пулсираше, постоянно увеличавайки и намалявайки размерите си, но промяната беше незабележима. Това обясняваше защо Брауновото движение не беше станало по-силно, въпреки че трябваше да стане и затова климатичната инсталация функционираше по-лесно. Миниатюризационното поле смекчаваше въздействието и в двата случая.

Но той, Морисън, сам в клетката, беше много по-малък, имаше по-малка маса и за него по-голямата част от енергийния приток идваше като миниатюризация, а не като топлина.

Морисън сви безпомощно юмруци. Пусна компютъра. Несъмнено останалите — Боранова и Конев знаеха за този ефект и можеха да му го обяснят. Отново бяха го отправили в опасност, без да го предупредят.

А сега, след като сам си го беше обяснил, каква полза имаше?

Изведнъж отвори очи.

Да, имаше пулсации. Вече знаеше какво да очаква и ги видя. Водните молекули се увеличаваха и свиваха в непостоянен ритъм, докато отдаваха енергия на полето, а след това я отнемаха.

Морисън се загледа в затъпяващи ритъм и откри, че беззвучно си мърмори:

— По-големи, по-малки, по-големи, по-малки, по-големи, по-малки.

Можеха да се увеличават само до определена големина. Разширението отразяваше собственото му свиване и енергията, която отдаваха, за да захранят това свиване беше ограничена. Клетъчните молекули имаха определена температура. От друга страна, те можеха да отнемат голямо количество топлина от него и щом приемеха достатъчно, остатъка щеше да се отдели бързо и той щеше да експлодира.

Следователно когато водните молекули се разширяваха, а той се смаляваше, беше в безопасност. Не би могъл да стане прекалено малък. Когато водните молекули намаляваха размерите си, а самия той нарастваше, не беше в безопасност. Ако водните молекули продължаха да се смаляват, докато станат твърде малки, за да започне обратния процес, той щеше да започне да нараства експлозивно.

— По-големи, по-малки, още по-малки, спрете!

Морисън си отдъхна, тъй като молекулите отново започнаха да нарастват.

Отново и отново! И всеки път — щеше ли да спре свиването им?

Като че ли си играеха с него, но имаше ли някакво значение? Нямаше значение, че докарваха до ръба на разрушението, а след това го грабваха обратно. Нямаше значение дори и да го направеха милиони пъти. Рано или късно въздуха му щеше да свърши и щеше да умре от бавно задушаване.

По-добре бърза смърт.