Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (50)

49.

Спирането отне известно време.

С лека изненада Морисън откри, че Дежньов не се интересува много от процеса. Проверяваше инструментите си, но не полагаше никакви усилия да контролира движението на кораба.

В момента най-много беше заета Калинина. Морисън погледна наляво към нея, наблюдавайки я как се е привела над уредите си, с коса паднала напред, но не достатъчно дълга за да й пречи, със съсредоточен поглед, а пръстите й гальовно докосваха клавишите на компютъра.

— Аркадий — каза тя, — още малко напред.

Слабото течение в капиляра едва помръдваше кораба. Дежньов увеличи мощността на двигателите. Морисън почувства как лишеното му от маса тяло леко се притиска назад, тъй като липсваше достатъчно инерция, която да му даде истински тласък. Най-близките червени телца между кораба и далечната стена на капиляра отплуваха назад.

— Стоп, стоп — рече Калинина. — Достатъчно.

— Не мога да спра — отвърна Дежньов. — Мога само да изключа моторите, което вече е сторено.

— Така е добре. Успях — след което добави неизбежното — или поне така мисля. Да, успях.

Морисън почувства, че леко се люшва напред. След това забеляза, че съседната червена клетка, заедно с един случаен тромбоцит, се приближават и лениво отминават.

В добавка усети, че Брауновото движение — това слабо трептене, към което беше толкова привикнал, че вече го пренебрегваше — изчезва, докато накрая спря напълно. Отсъствието му вече беше забележимо и имаше същия ефект, както би подействало спирането на продължително ниско бръмчене. Морисън се размърда неспокойно. Като че ли беше спряло сърцето му, въпреки че знаеше, че не е така.

— Какво стана с Брауновото движение, София?

— Прикрепени сме към клетъчната стена, Албърт.

Морисън кимна. Щом корабът станеше, така да се каже, част от капилярната стена бомбардиращите ги водни молекули, които създаваха Брауновото движение, щяха да изгубят въздействието си. Техните удари биха се опитвали да придвижат една цяла секция от относително инертната стена, вместо малкия кораб с размерите на тромбоцит. Естествено, трептенето би спряло.

— София, как успя да закрепиш кораба към стената?

— С най-обикновени електрически сили. Капилярната стена се състои отчасти от протеин, отчасти от фосфолипиди. Тук-там има положително и отрицателно заредени групи. Трябваше да открия достатъчно сбита такава област и след това да придам на кораба огледална характеристика — отрицателен заряд, там където стената е положителна и обратното. Проблемът е в това, че корабът се движи заедно с кръвта, така че трябва да определям характеристиката предварително и да създавам огледалния й образ преди да преминем покрай областта. Пропуснах три такива случая, а след това попаднахме в област, където стената нямаше подходящи характеристики, така че трябваше да накарам Аркадий малко да ни придвижи към по-добър район. Но накрая успях да го направя.

— Ако корабът имаше задна скорост — каза Морисън — нямаше да има подобни проблеми, нали?

— Така е — потвърди Калинина — и следващия кораб ще има. Но засега разполагаме само с онова, което имаме.

— Напълно вярно — вмъкна Дежньов. — Както казваше баща ми: „Днес можем да погладуваме, заради утрешния празник.“

— От друга страна — продължи Калинина, — ако имахме двигател, който може да прави всичко, каквото поискаме, щяхме да сме склонни да го използваме прекомерно, а това можеше да не се отрази добре на бедния Шапиров. Освен това щеше да бъде и по-скъпо. При сегашното положение използваме електрическо поле, което спестява много повече енергия, отколкото моторите. Нужна е само малко повече работа, но какво от това?

Морисън беше напълно сигурен, че тя не говори заради собствената си изгода.

— Винаги ли сте толкова философски настроена?

За миг очите й се разшириха, а ноздрите й се присвиха. След това се отпусна и леко се усмихна.

— Не, та кой би могъл да бъде? Но се опитвам.

Боранова нетърпеливо ги прекъсна.

— Достатъчно, София. Аркадий, очевидно си във връзка с Пещерата. Защо се бавим?

Аркадий се извъртя наполовина в креслото си и вдигна голямата си ръка с длан към Боранова.

— Търпение, капитане. Искат от нас да стоим на едно място по две причини. Първо, изпращам носеща вълна в три посоки. С нейна помощ ще определят положението ни, за да сравнят дали съвпада с координатите, които дават изчисленията на Юрий.

— Колко време ще отнеме?

— Кой знае? Поне няколко минути. Носещите вълни не са много интензивни, а положението трябва да бъде определено точно, така че може би ще се наложи да повторят измерванията няколко пъти, да ги усреднят и да пресметнат границите на грешката. Трябва да бъдат точни, в края на краищата, защото както казваше баща ми: „Почти вярното не е по-добро от грешното.“

— Да, да, Аркадий, но дали е така зависи от естеството на проблема. Каква е втората причина, поради която чакаме?

— Правят някакви изследвания на Пьотр Шапиров. Пулсът му е станал непостоянен.

Конев погледна към тях с полуотворена уста, а източена му брадичка изглеждаше мършава под изпъкналите скули.

— Какво! Да не би да твърдят, че е заради нас?

— Не — отвърна Дежньов. — Не се дръж като актьор, играещ трагична роля. Не казват нищо подобно. И какво съществено бихме могли да направим на Шапиров? Ние сме просто една червена клетка между останалите в кръвта, една между милиарди.

— В такъв случай, какво не е наред?

— Знам ли? — Дежньов очевидно се раздразни. — Казват ли ми? Да не би да съм лекар? Аз само управлявам този кораб и за тях не съм нищо повече от чифт ръце на кормилото.

— Академик Шапиров се държи, но връзката му с живота е слаба — рече Калинина. — Цяло чудо е, че толкова дълго остана в стабилно състояние.

— Прави си, София — кимна Боранова.

— Но той трябва да остане в това състояние — яростно рече Конев. — Не може да умре. Не сега. Все още не сме направили измерванията си.

— Ще ги направим — успокои Боранова. — Неритмичния пулс не е края на света, дори за човек в кома.

Конев удари с юмрук по облегалката на седалката си.

— Не искам да губя нито миг. Албърт, да започваме.

Морисън се ококори.

— Какво можем да сторим тук, в кръвоносната система?

— Въздействието на невронното поле може да бъде почувствано в непосредствена близост до клетката.

— Не съм съгласен. Защо невроните биха имали аксони и дендрити за провеждането на импулса, ако той ще се разпространява и отслабва в околното пространство? Локомотивите се движат по релси, телефонните разговори — по жици, а нервните импулси…

— Не ме убеждавайте, Албърт. Нека не приемаме с помощта на тънки доводи, че сме се провалили. Нека да го изпробваме. Вижте дали можете да засечете мозъчни вълни и дали можете да ги анализирате по правилен начин!

— Ще опитам, но не ми нареждайте с такъв заплашителен тон!

— Съжалявам — рече Конев, без изобщо в гласа му да звучи съжаление. — Искам да видя как го правите правите.

Конев разкопча колана си, завъртя се в седалката си и промърмори:

— Следващия път трябва да имаме повече място.

— Океански лайнер — додаде Дежньов. — Следващия път.

— Първо — заяви Морисън — трябва да проверим дали можем изобщо да приемем нещо. Бедата е там, че сме заобиколени от електромагнитни полета. Мускулите са богати на полета и почти всяка молекула е причина за…

— Приемете, че всичко това ми е известно — прекъсна го Конев.

— Само запълвам времето, докато извърша с уреда си няколко необходими действия. Невронното поле има няколко различни характеристики и настройвайки компютъра да елиминира всяко поле, което не притежава тези характеристики, получавам само онова, което създават невроните. Ето така премахваме всички подобни микрополета, а по този начин игнорираме мускулните полета…

— По какъв начин? — запита Конев.

— Описал съм го в статиите си.

— Не видях какво направихте.

Морисън безмълвно повтори последната операция със забавени движения.

— О!

— И сега би трябвало да приемаме само невронните вълни, ако има такива, но очевидно ги няма.

Конев стисна десния си юмрук.

— Сигурен ли сте?

— Мониторът показва права линия. Нищо друго.

— Но линията се колебае.

— Това е шум. Вероятно се дължи на собственото електрическо поле на кораба, което е сложно и не прилича на нито едно от естествените полета на тялото. Никога не съм настройвал компютъра си да филтрира изкуствено поле.

— Е, тогава трябва да продължим. Аркадий, кажи им, че не можем да чакаме повече!

— Не мога, Юрий, освен ако Наташа не ми каже. Тя е капитана. Или го забрави?

— Благодаря ти, Аркадий — рече хладно Боранова. — Ти поне не си. Ще простим грешката на Юрий и ще го отдадем на свръхентусиазма, който влага в работата си. Заповедта ми е да не мърдаме, докато не ни наредят от Пещерата. Ако мисията се провали, защото нещо се е случило с Шапиров, никой няма да има възможността да каже, че е било защото не сме се подчинили на заповедите.

— А какво ще стане, ако се случи някаква беда, поради това че сме следвали заповедите? — Това също може да се случи — гласът на Конев се издигна почти до истерия.

— Грешката ще е на онзи, който е издавал заповедите — отвърна Боранова.

— Не намирам удовлетворение в разпределянето на вината, независимо дали е моя или нечия друга. Само резултата има значение.

— На теория съм съгласна. Но ако очаквате да продължите работата си по този проект и след възможната катастрофа, ще видите, че начина на разпределение на вината е определящ.

— Добре — разпаления Конев леко се запъна. — Убедете ги да ни позволят да се придвижим колкото е възможно по-скоро и тогава… тогава…

— Да? — насърчи го Боранова.

— И тогава ще влезем в клетката. Налага се.