Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (68)

67.

Морисън по своя инициатива съблече памучните си дрехи. Първия път — нима наистина беше само преди няколко часа? — му изглеждаше неблагоприлично. Сега беше почти рутинна работа.

Докато Калинина му помагаше да навлече забеляза, че с лекота може да глътне корема си. Въпреки обилната закуска, многото вода и парчето шоколад, стомаха му беше празен. Радваше се, че е така. Докато костюма обхващаше тялото му усети пристъп на гадене, а да повърне би било недопустимо. Преди да сложи шлема отказа предложеното парче шоколад, защото при мисълта за ядене го побиха тръпки.

Сложиха компютъра в ръцете му.

— Можете ли да работите? — попита Боранова.

Чу я без особено затруднение. Знаеше, че щом веднъж излезе от кораба няма да може да я чува. Задържа практически безтегловния компютър с една ръка, а с другата натисна няколко клавиша внимателно и доста несръчно.

— Мисля, че ще се справя — извика в отговор.

След това завързаха доста неудобно компютъра за двете му китки със здраво синтетично въже, вероятно от същия материал, от който бяха направени и кораба, и костюма му.

— Така няма да го изгубите — каза Боранова.

Влезе във въздушния шлюз. Почувства как го обхваща, как налягането се увеличава, докато изтегляха въздуха и се озова извън кораба.

Отново навън. Беше ги предупредил, че ще остане само за малко, но каква полза от това? Как би могъл да ги принуди, ако откажеха да го пуснат обратно? Вече съжаляваше, че беше позволил да го убедят да излезе от кораба, макар и със заплахи, но не посмя да оформи мисълта си. Нямаше да му донесе нищо добро.

Мушна компютъра под лявата си ръка, отчасти защото не разчиташе напълно на въжето, което го държеше и отчасти за да го предпази доколкото е възможно от клетъчното съдържание. Потърси по повърхността на кораба някое място, където електрическия заряд на костюма му би се закрепил за противоположния заряд на корпуса.

Откри едно място, където можеше да закрепи гърба си за кораба. Електрическото поле не го държеше здраво и имаше известна свобода на действията. Все пак беше с размерите на атом и вероятно беше трудно да се съсредоточи електрическия заряд върху част от тялото му.

Всъщност дали беше така? Дали електроните, които бяха носителите на заряда, също не бяха миниатюризирани? Отново с негодувание почувства невежеството си в миниатюризационната теория.

Движението му заедно с вътрешноклетъчния поток не се усещаше, тъй като всичко останало се преместваше заедно с него. Но откри, че се намира в центъра на постоянно променяща се панорама. Между него и пейзажа се намираше само тънката пластмаса на костюма. Снопът светлина от фенерчето му се завъртеше заедно с шлема щом обърнеше глава и успяваше да види повече подробности.

Топките на водните молекули се триеха една в друга, подобно на неясни балони. Преминаваха покрай него в една или друга посока и повечето го игнорираха. От време на време някоя молекула, чийто електрически заряд срещаше противоположен заряд върху костюма му, се вкопчваше в него и се откъсваше чак след известно време. Като че ли молекулата се стремеше към него, но не можеше да превърне желанието в дело.

Между тях се забелязваха по-големи молекули, някои с големината на кораба, други още по-големи. Успяваше да ги види само защото светлината се отразяваше от тях тук-там по странен начин, подобно на отражението от призма. Всъщност не ги виждаше — умът му ги изграждаше от онова, което успяваше да зърне. Че изобщо успяваше да ги види се дължеше на знанията му за съдържанието на клетката. А може би само си въобразяваше.

На Морисън му се стори, че дори може да различи скелета на клетъчната вътрешност — големи структури, които оставаха неподвижни, докато течението ги отминаваше и които придаваха на клетката повече или по-малко постоянна форма. Структурите отминаваха толкова бързо, че едва успяваше да ги забележи преди да изчезнат. Само те създаваха усещането за бързото движение на вътрешноклетъчния поток. Корабът, а заедно с него и той самия, се извиваха в плавни завои между тези устойчиви структури.

Всички тези наблюдения не отнеха много време, но стига толкова. Беше време да насочи вниманието си към компютъра.

Защо? Няма да приеме нищо. Морисън беше сигурен, но не можеше да действа само с убеждения, колкото и силни да са те. Възможно беше да греши. „Освен това дължа на останалите, а и на самия себе си, тези усилия“, помисли си той.

Несръчно се опита да настрои компютъра на максимална чувствителност, едва успявайки да натиска клавишите правилно. Успокояваше го поне факта, че батериите на компютъра работя нормално. Съсредоточи се, за да почувства потока от мисли, преминаващи край него.

Уредът си вършеше работата. Водните молекули преминаваха край него толкова нежно, колкото и край Морисън, без да им пречат. Компютърът изобразяваше скептичните вълни по-отчетливо, по-ясно и с повече детайли, отколкото изобщо беше виждал. Но въпреки това, не усещаше нищо освен слаб съскащ шепот, който не съдържаше нито думи, нито образи, а само тъга.

Стоп! Как разбра, че шепота е тъжен? Очевидно оценката беше чисто субективна. Или беше приел някаква емоция? Дали Шапиров, с полумъртъв мозък и в дълбока кома, беше тъжен? Щеше ли да е изненадващо, ако е така?

Морисън погледна през рамо към кораба. Приетото беше достатъчно. Беше забелязал само тъга и нищо повече. Трябваше ли да сигнализира да го върнат обратно? Дали щяха да поискат да го направят? И ако го върнеха, и кажеше на Боранова, че не почувствал нищо, дали Конев нямаше да му каже гневно, че е бил навън само две минути и възможността да приеме нещо е била недостатъчна? Дали Конев нямаше да го накара отново да излезе?

А ако изчака още?

Всъщност можеше да изчака още. При тази степен на миниатюризация или поради някаква друга причина не беше почувствал особено затопляне.

Но ако изчакаше още, още две минути, или пет минути, или час, Конев пак можеше да каже: „Не е достатъчно.“

Можеше да забележи как Конев го гледа с мрачно и гневно изражение. Калинина се намираше точно зад него, тъй като беше махнала колана си и се беше преместила на мястото на Морисън. Гледаше загрижено навън.

Срещна погледа й и тя понечи да му сигнализира нещо, но Боранова се наклони напред и хвана рамото й. Калинина веднага се върна на седалката си. Налагаше се, каза си Морисън, тъй като трябваше да следи зарядовите характеристики на кораба, а сега и на самия него. Не можеше, не трябваше да изоставя работата си, независимо колко е притеснена.

За пълнота Морисън се опита да види Дежньов, но нужния ъгъл беше прекалено голям за възможностите на шлема да се върти. Вместо това забеляза недвусмислено въпросителните жестове на Конев.

Морисън сприхаво извърна глава, без да се опита да му даде някаква информация. Забеляза нещо в далечината, което се приближаваше към кораба с голяма скорост. Не различи някакви подробности, но потрепна, очаквайки течението да пренесе кораба и него, покрай обекта.

Приближаваше се неумолимо и Морисън се сви към корабния корпус.

Корабът заобиколи обекта, но недостатъчно и докато мержелеещото се чудовище преминаваше край Морисън, той почувства как нещо го придръпва към него.

В ума му проблясна, че Калинина е избрала някаква случайна характеристика на костюма му. Не знаеше край какво преминават, но по едно нещастно стечение на обстоятелствата, то имаше заряд, който пасваше на неговия собствен.

При нормални условия този факт не би имал значение. Корабът и структурата биха се разминали с такава скорост, че никакво привличане не би било достатъчно, за да го откъсне. Но той беше малък обект, без маса и инерция. За миг се почувства разпънат, като че ли структурата и кораба спореха за надмощие. Пред ужасените му очи кораба се забави за миг и след това течението го откъсна от него и го понесе.

Морисън залепна за обекта, а кораба, все още следващ течението, се движеше толкова бързо, че веднага изчезна от погледа му. Беше близо до него и в следващата секунда вече го нямаше.

Преди да осъзнае случилото се той остана сам и безпомощен — обект с размерите на атом в една мозъчна клетка. Слабата му връзка с живота и действителността — кораба — бе изчезнала завинаги.