Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (46)

45.

Морисън веднага почувства обгръщащата го топлина и се задъха. Както спомена Конев, температурата беше 37 градуса. Горещината беше като в знойно лято, но нямаше къде да се скрие. Нито сянка, нито ветрец.

Огледа се наоколо, преценявайки положението. Боранова очевидно беше миниатюризирала още кораба, докато той несръчно се бореше с водолазния костюм. Плочестата стена на капилярът се беше отдалечила. Виждаше се само част от нея, защото му пречеше огромен мъгляв обект. Червено телце, разбира се. След това между стената и червеното телце много бавно се плъзна тромбоцит.

Всички — червеното телце, тромбоцита, той самия, кораба — се движеха бавно заедно със слабото пъплещо течение в капиляра, доколкото можеше да се прецени по плавното преместване спрямо плочестата стена.

Морисън се учуди защо усеща толкова слабо Брауновото движение. В действителност се усещаше някакво слабо движение и околните обекти потрепваха. Дори и мрежестата картина на капилярните стени помръдваше по някакъв странен начин.

Но нямаше време да се занимава с размишления. Трябваше да приключва и да се връща в кораба.

Намираше се на около метър от кораба. Метър ли? Чисто субективно. Колко ли микрометра, колко ли милионни от метъра го отделяха от кораба? Не спря, за да се опитва да пресметне отговора на този въпрос. Размаха плавниците си, за да се върне при кораба. Плазмата определено беше по-плътна от морската вода — неприятно по-плътна.

Топлината, разбира се, не изчезваше. Никога нямаше да спре, докато тялото беше живо. Челото на Морисън се овлажни. Хайде, трябваше да започва.

Протегна ръка, за да я постави там, откъдето беше излязъл от кораба, но не докосна нищо. Все едно че натискаше мека въздушна възглавница, макар очите му да казваха, че между ръцете му и корпуса на кораба няма нищо, освен може би тънък слой течност.

Замисли се за миг и разбра какво ставаше. Външната повърхност на костюма му беше заредена отрицателно. Същият заряд носеше и корпуса, когото опитваше да докосне. Той го отблъскваше.

Но по корпуса имаше и области с положителен заряд. Морисън прокара ръка, търсейки място, където да е сигурен, че докосва пластмасата. Това, само по себе си, не беше достатъчно, понеже ръцете му се плъзгаха по повърхността, все едно че беше безкрайно хлъзгава.

А след това лявата му ръка прилепна почти с щракане. Беше достигнал област с положителен заряд. Опита се да се освободи, отначало с внимателно дърпане назад, а след това затегли отчаяно. Все едно че беше закован към това място. Плъзна дясната си ръка. Ако я закрепеше може би щеше да успее да издърпа лявата си ръка.

Щрак! Със закрепена дясна ръка, той опита да издърпа лявата. Нищо не се получи. Прилепна към корпуса, като че ли беше разпънат на кръст.

По челото му се спускаха капки пот. Изпоти се и под мишниците.

Извика безпомощно, размахвайки крака от усилие.

Гледаха към него, но как можеше да посочи ръцете си, хванати в капан? Червената клетка, която съпътстваше кораба от момента на излизането му, се приближи и го бутна към корпуса. Гърдите му обаче не залепнаха. За щастие не се намираха срещу положително заредена област.

Калинина гледаше към него. Говореше нещо, но не можеше да я разбере по движението на устните й, във всеки случай не и на руски. Направи нещо на компютъра си и лявата му ръка се освободи. Вероятно беше намалила големината на заряда.

Кимна с глава, надявайки се, че жестът му ще бъде разбран като благодарност. Сега трябваше само да тръгне обратно, от една положително заредена област към друга, докато достигне до задната част на кораба.

Започна да се придвижва. Чувстваше се прикован, не толкова от грубата сила на електромагнитното взаимодействие, колкото от мекия натиск на червеното телце.

— Махай се! — изкрещя Морисън, но червената клетка не разбираше от викове. Ролята й беше напълно пасивна.

Морисън я забута с двете си ръце, помагайки си с крака. Еластичния повърхностен слой на червената клетка поддаде и хлътна навътре, но колкото повече поддаваше, толкова повече се съпротивляваше, докато накрая Морисън натискаше безуспешно. Щом се измори, клетката отново го притисна към кораба.

Спря, за да си поеме дъх, който беше горещ и примесен с пот. Замисли се дали ще отпадне от обезводняването или от треската, която със сигурност щеше да се появи, ако не успяваше да се освобождава от топлината отделяна от собственото му тяло, а най-вече от усилията, които полагаше да се измъкне от червеното телце.

Вдигна ръка и замахна с ръба на плавника. Пластмасата разряза ципата на клетката, пробивайки я като балон. Отвора се разшири от повърхностното напрежение. От вътрешността се процеди вещество — облак от зрънца — и червеното телце започна да се смалява.

Морисън се почувства като убиец на беззащитно живо създание и усети силна вина. След това реши, че в кръвоносната система има милиарди червени кръвни клетки и че те имат най-много 120 дни живот.

Сега можеше да се насочи към задницата на кораба.

Вътрешната повърхност на костюма не се замъгляваше. А защо да се замъглява? Повърхността беше с температурата на тялото му, а към пластмасата не прилепваше нищо. Влагата, което би кондензирала по костюма, вероятно се събираше в ъглите на локвички, които се стичаха при движението му.

Достигна задната част на кораба, където обтекаемата му форма се нарушаваше от соплата на микротермоядрените двигатели. Тук беше максимално далече от центъра на тежестта на кораба. Ако имаше късмет, останалите четирима щяха да отидат колкото могат към носа на кораба. Трябваше да им го каже преди да облече костюма, но не се досети. Сега трябваше да намери положително заредена област, която да задържа ръцете му и тогава — бутай!

Чувстваше се леко замаян. Дали причината беше физическа? Или психологическа? Но ефектът беше един и същ и в двата случая.

Пое си дълбоко въздух и примигна, понеже в очите му се стече пот. Нямаше как да ги избърше и отново се почувства разгневен от глупаците, които бяха проектирали костюма така, че нямаше да има голяма разлика ако изобщо беше без него.

Намери опора за ръцете си и заработи с крака. Дали щеше да се получи? Масата, която се опитваше да премести, беше няколко микрограма, но какво имаше на разположение? Няколко микроерга, може би? Знаеше, че съотношението между сечението на мускулите му и обемът им му дава огромно предимство, но колко ефективно ще бъде бутането му?

Но кораба помръдна. Разбра го по преместването на „плочките“ по насрещната стена. Вече можеше да достигне с крака стената, следователно корабът лежеше напречно на капиляра. Беше го завъртял на 90 градуса.

Щом краката му опряха в капилярната стена, забута с може би неразумна ярост. Ако пробиеше дупка в стената, резултатите можеха да се окажат извънредно лоши, но знаеше, че му остава малко време и не искаше да мисли за нищо друго. За щастие краката му отскочиха, като че ли бяха потънали в пореста гума и корабът се завъртя малко по-бързо.

След това спря.

Морисън вдигна замъглен поглед, присвивайки очи, за да види нещо. Почти не можеше да диша в неприятната влажна топлина на водолазния костюм. Корабът беше опрял в друга червена кръвна клетка. Със сигурност беше друга клетка. Бяха толкова наблизо в капилярите, колкото… колкото колите по натоварена градска улица.

Този път не се забави. Замахна с плавника на дясната си ръка, разрязвайки дълъг прорез. Този път не отдели дори една микросекунда, за да се безпокои дали не е убил невинна твар. Краката му заработиха отново и корабът се задвижи.

Надяваше се, че се движи в същата посока като преди. А ако се беше преобърнал с главата надолу при лудешката си атака срещу червеното телце и сега просто буташе кораба в погрешна посока?

Корабът застана успоредно на надлъжната ос на капиляра. Дишайки тежко се опита да види накъде се движат „плочките“. Ако се преместваха към носа на кораба, значи корабът се движеше назад заедно с течението и беше насочен към разклонението на артерията.

„Така е“, реши той. Не, нямаше значение. Правилно или неправилно, трябваше да се връща на кораба.

Нямаше намерение да даде живота си заради успеха.

„Накъде? Накъде?“

Ръцете му се плъзгаха по повърхността на кораба. Залепват тук. Залепват там.

Смътно видя замъглени фигури от другата страна на стената. Насочваха го с жестове. Опита се да следва указанията.

Губеха се от погледа му.

Нагоре? Сочеха му нагоре? Как би могъл да се изкатери нагоре? Нямаше сили.

От известно време последната му разумна мисъл беше, че не се нуждае от сила. За едно безтегловно, лишено от маса тяло „нагоре“ не се различава много от „надолу“.

Загърчи се нагоре, забравяйки защо и над него се спусна мъгла.