Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (48)

47.

Морисън успя да се възстанови достатъчно, за да се измори от бездействието. Отвъд прозрачния корпус на кораба, стената на капиляра имаше ясно изразена „плочеста“ структура и изглеждаше много близка. Приличаше много на другия капиляр, в който беше излязъл, за да завърти кораба.

— Искам да видя церебрографа — рече Морисън.

Разкопча предпазния си колан — първото наистина решително действие, откакто се беше върнал на кораба — и се загледа предизвикателно към разтревожената Калинина.

Внимателно се отблъсна нагоре и заплува, задържайки се с няколко корекции нагоре-надолу на едно място, така че да може да гледа над рамото на Конев.

— Юрий, откъде знаете, че наистина се намираме в правилния капиляр?

— С броене и пресмятане — Конев вдигна глава. — Ако увеличим мащаба на церебрографа, това е кръвоносния съд, който следваме, след като се отклонихме от сънната артерия. Минахме през това разклонение, след това през това. Просто броя капилярите, които се отклоняват надясно. Ето тук отидохме с бялата клетка. А ето този капиляр е единствения, до който би могла да достигне, след като излязохме от нея. След като завихме и се върнахме до артерията, тръгнахме по посока на стесняването й, сравнявайки онова, което виждаме с показанията на церебрографа. Разположението на разклоненията съвпада почти напълно със схемата, описана в церебрографа и това, само по себе си, е достатъчно, за да ме убеди, че следваме правилния маршрут. А сега навлязохме в ето този капиляр.

Лявата ръка на Морисън се хлъзна по гладката повърхност на облегалката зад Конев и опитът му да възстанови равновесието си го изправи в комична стойка на протегнатите пръсти на едната му ръка. Успя да се изправи, докато разярено си мислеше, че следващото подобрение, което трябва да се направи в кораба е да се поставят ръкохватки на седалките и на други стратегически места.

— И къде ще ни отведе този капиляр? — задъхано рече той.

— Право при един от центровете, които смятате за кръстопът на процесите на абстрактното мислене. Нека да увеличим още мащаба на церебрографа. Ето тук.

— Моля, помнете, че съм определял положението им в човешкия мозък само непряко, на базата на откритията си в животински мозъци. Все пак, ако съм прав, това би трябвало да бъде главния външен скептичен възел.

— Според вас, би трябвало да има осем такива възела — по четири от всяка страна. Този обаче е най-големия и най-сложния от лявата страна и следователно ни дава най-големи шансове да получим търсените данни. Прав ли съм?

— Така мисля — предпазливо рече Морисън, — но помнете, че разсъжденията ми не бяха приети от научната общественост!

— А сега и вие ли започвате да се съмнявате?

— Юрий, предпазливостта е нормално научно поведение. В светлината на наблюденията ми схващанията ми за скептичните възли имат смисъл, но никога не съм имал възможността директно да го изпробвам, това е всичко. Не желая после да ме обвинявате, че съм ви заблудил.

— Скептичен възел! — изкикоти се Дежньов. — Нищо чудно, Албърт, че сънародниците ви са скептични към цялата идея. Баща ми казваше: „Хората винаги са готови да ти се надсмеят. Не им прави смешни муцунки, за да не ги окуражаваш!“ Защо не го нарекохте на прост руски „мисловен възел“? Щеше да звучи много по-добре.

— Или на прост английски — търпеливо додаде Морисън. — Но науката е международна и човек използва, когато е възможно, гръцки или латински. Гръцката дума за мисъл е „скептис“. От нея водят началото си и английската, и руската дума скептичен, за да се обозначи обичайното поведение на съмнение. А причината е проста — съмнението предполага мисли. Сигурно знаете, че най-сигурния начин да се приемат глупавите догми, наложени ни от общоприетото в обществото, е да се въздържаме от мислене.

Последва неловко мълчание, което Морисън остави да продължи достатъчно дълго, поради слабото си озлобление — дължеше им поне това. След това добави:

— Както знаят хората от всички нации.

Атмосферата незабавно се разведри и Дежньов шеговито подхвърли:

— Ще видим колко скептични ще бъдем, когато достигнем скептичния възел.

— Надявам се — намръщи се Конев, — че не мислиш да се шегуваш на тази тема, ти, клоун такъв. Надяваме се в този възел да открием мислите на Пьотр Шапиров. Ако не успеем, нашето начинание ще се превърне в нищо.

— Всекиму-своето — отвърна му Дежньов. — С перфектното си управление на кораба аз ще ви закарам дотам. Щом стигнем там, ще уловиш мислите. Или Албърт, ако ти не можеш. И ако се справиш с мислите толкова добре, колкото аз с кораба, няма да имаме причини да бъдем нещастни. Баща ми казваше…

— Баща ти е добре там, където е — сряза го Конев. — Не го споменавай отново.

— Юрий — намеси се остро Боранова, — забележката ти беше непоносимо груба. Трябва да се извиниш.

— Всичко е наред — рече Дежньов. — Баща ми казваше: „Времето за нападение идва, когато някой повтаря казаното в пристъп на гняв и след като е охладил чувствата си.“ Не съм сигурен, че мога винаги да следвам съвета на баща си, но от уважение към паметта му, този път ще пропусна глупавата забележка на Юрий — той мрачно се надвеси над пулта за управление.

Морисън изслуша спора с половин ухо; само Конев се държа неприятно, очевидно защото беше под голямо напрежение. Умът му се върна към нещо друго — към безгрижното дрънкане на Дежньов и предупредително вдигнатата ръка на Боранова.

Отпусна се в седалката си, закопча колана си за по-голяма стабилност и обърна глава към Боранова:

— Наталия? Имам един въпрос.

— Да, Албърт.

— Онези миниатюризирани частици, които се освобождават в нормалната, неминиатюризирана Вселена…

— Да, Албърт?

— След известно време те се деминиатюризират.

Боранова се поколеба.

— Да, както ви каза Аркадий.

— Кога?

— Непредсказуемо — Боранова сви рамене. — Както при радиоактивния разпад на единичен атом.

— Откъде знаете?

— Защото е така.

— Имам предвид, какви експерименти сте провели? Досега нищо не е било миниатюризирано до степента, до която ние сме миниатюризирани сега, така че определено не можете да знаете какво се случва с подобни миниатюризирани частици от преки наблюдения.

— Наблюдавахме събитията при миниатюризацията, която сме достигали и от тях изведохме вероятните закони на поведението на миниатюризираните обекти. Ние екстраполирахме…

— Не винаги може да се вярва на екстраполациите, особено когато излизат извън царството на прякото изследване.

— Съгласна съм.

— Сравнихте спонтанната деминиатюризация с радиоактивния разпад. При деминиатюризацията има ли период на полуразпад? Можете ли да кажете кога дадена миниатюризирана частица ще се деминиатюризира или кога ще го направят половината от определено голямо количество?

— Имаме уравнения за периодите на полуразпад и смятаме, че те са от първи ред — както при радиоактивността.

— Можете ли да обобщавате от един тип елементарни частици към друг?

Боранова присви устни и за известно време потъна в мисли.

— Изглежда, че периода на полуразпад на един миниатюризиран обект е пропорционален на нормалната маса на обекта и обратно пропорционален на интензитета на миниатюризация.

— Така че колкото повече се миниатюризираме, а също и колкото по-малки сме били в началото, толкова по-кратко е времето, през което е вероятно да останем миниатюризирани.

— Точно така — сковано рече Боранова.

Морисън погледна сериозно към нея.

— Възхищавам се от честността ви, Наталия. Не горяхте от желание да ми кажете тези неща. Не ми дадохте информацията доброволно. Но все пак не ме заблудихте.

— Аз съм човек и казвам лъжи само при нужда или поради недостатъци в емоциите или в личността ми. Но аз съм също и учен, и не мога да изопача един научен факт, освен ако причините наистина не са непреодолими.

— Тогава, каква е стойността в нашия случай? Дори и корабът, макар да е много по-масивен от хелиевото ядро, има период на полуразпад.

— Много голяма — бързо отвърна Боранова.

— Но фактът, че сме толкова силно миниатюризирани съкращава този много дълъг период на полуразпад.

— И все пак го оставя достатъчно дълъг.

— А отделните компоненти на кораба? Молекулите на водата, която пием; молекулите на въздуха, който дишаме; отделните атоми, които изграждат телата ни? Те би трябвало… трябва да имат твърде малък…

— Не! — Боранова очевидно намери облекчение във възможността да отрече нещо. — Миниатюризационно поле се припокрива там, където влизат във взаимодействие достатъчно близки частици, които са в покой, или приблизително в покой, една спрямо друга. Съставно тяло, като кораба и всичко, което съдържа, се третира като една отделна голяма частица и има съответния период на полуразпад. Тук е разликата между миниатюризацията и радиоактивността.

— А — възкликна Морисън, — но когато бях извън кораба и не влизах в контакт с него, възможно ли е да съм бил отделна частица с много по-малка маса от тази на кораба, заедно със съдържанието му и да съм имал миниатюризационен период на полуразпад, много по-малък, отколкото сега?

— Не съм сигурна дали разстоянието между вас и кораба беше достатъчно, за да ви направи отделно тяло. Възможно е да е било така, докато не бяхте в допир.

— И тогава съм имал по-къс период… много по-къс.

— Вероятно, но вие не бяхте в допир само няколко минути.

— Тогава, какъв е периодът на полуразпад на кораба при сегашното ниво на миниатюризация?

— Не можем наистина да говорим за период на полуразпад на единичен обект.

— Да, защото величината е статистическа. За произволна частица деминиатюризацията може да настъпи по всяко време, дори и след съвсем кратък период, макар периода на полуразпад за голям брой подобни частици да е доста дълъг.

— Вероятността да настъпи спонтанна деминиатюризация след съвсем кратък период време, когато статистическия период на полуразпад е дълъг, е нищожна.

— Но не е невъзможна, нали?

— Така е — съгласи се Боранова. — Не е невъзможна.

— Така че след пет минути можем неочаквано да се деминиатюризираме или дори след минута, или дори при следващото ми вдишване.

— На теория.

— Всички ли го знаехте? — погледът му обиколи кораба. — Разбира се, че сте знаели. Защо не ми казахте?

— Ние сме доброволци, Албърт, които работят за науката и за една нация. Знаем всички опасности и ги приемаме. Вие бяхте принуден и нямате нашите мотиви. Ако знаехте всички опасности беше възможно да откажете да се качите доброволно на кораба, независимо как щяхме да ви убеждаваме или, ако ви бяхме качили насила, можехте да сте напълно безполезен от…

— От уплаха, искахте да кажете — допълни думите й Морисън. — Сигурно имам право да съм изплашен. Има причини за страх.

Калинина се намеси с леко писклив глас:

— Време е да спрем да се позоваваме на страха на Албърт, Наталия. Той напусна кораба в неподходящ костюм. Пак той завъртя кораба с риск за живота си. Къде беше страхът му тогава? Ако го е почувствал, той го скри дълбоко и не му позволи да му попречи да изпълни онова, което трябваше.

— И все пак вие не се поколебахте преди време да кажете, че американците са страхливи — обади се Дежньов.

— Тогава съм грешала. Била съм несправедлива и моля Албърт да ме извини.

В този миг Морисън забеляза погледа на Конев. Беше се извил назад и го гледаше гневно. Не беше специалист по разчитане на израженията на лицето, но от един поглед почувства каква беше болката на Конев. Той ревнуваше, ревнуваше яростно и силно.