Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (65)

64.

Краят на аксона се появи неочаквано. Без намек, без предупреждение.

Пръв го забеляза Конев. Наблюдаваше и знаеше какво трябва да гледа, но Морисън му отдаде дължимото. Самият той също наблюдаваше и знаеше какво трябва да очаква и все пак не го видя, когато се появи.

За да бъдем точни, Конев седеше на предната седалка, докато Морисън гледаше зад главата му. Но това не беше извинение.

На удивително слабата светлина на корабния прожектор пред тях се виждаше отвор и въпреки това течението започваше да завива покрай него.

Аксонът започваше да се разцепва в разклонения, в дендрити, също като онези в другия край на неврона, където се намираше тялото на клетката с ядрото в него. Дендритите на аксона в далечния край на клетката бяха по-малко и по-тънки, но все пак съществуваха. Несъмнено част от клетъчния поток се вливаше в тях, но корабът се движеше с главното течение, който извиваше и не можеха да разчитат на тези по-малки разклонения.

Трябваше да се мушнат в първия забелязан дендрит, ако изобщо успееха да го направят.

— Ето там, Аркадий — извика Конев, сочейки с ръка и едва тогава останалите разбраха, че приближават края на аксона. — Използвай двигателите, Аркадий, и се вмъкни в отвора.

Морисън почувства мекото боботене на двигатели, които тласнаха кораба към края на течението. Дендрита, към който се насочваха, представляваше тръба, отклоняваща се встрани, огромна по техните мащаби, толкова огромна, че можеше да се види само една малка извивка от периферията й.

Продължиха да се приближават към нея. Морисън усети, че се наклонява към дендрита, като че ли с тялото си можеше да помогне на маневрата.

Но достигането на тръбата не се оказа трудно — просто се движеха през въртопите на течността, през водовъртежите от водни молекули, които се успокояваха в бавни кръгове и след това се плъзгаха в нов поток, извиващ в друга посока.

Корабът извърши преминаването и изведнъж се гмурна в отвора на тръбата.

— Изключи двигателите! — възбудено викна Конев.

— Не още — промърмори Дежньов. — Възможно е да попаднем прекалено близо до насрещния поток, който излиза от това нещо. Нека да приближа кораба още малко към стената.

Направи го. Не отне много време. На практика сега се движеха заедно с течението, а не срещу него. Накрая Дежньов изключи двигатели, приглади назад мократа си, сивееща коса и поемайки дълбоко дъх, заяви:

— Всичко, което правим, отнема тонове енергия. Имаме ограничения, Юрий, имаме ограничения.

— По-късно ще мислим за тях — нетърпеливо рече Конев.

— Ще можем ли? — попита Дежньов. — Баща ми често казваше: „По-късно обикновено е твърде късно.“ Наталия, не оставяй всичко на Юрий. Не вярвам на отношението му към енергийните ни запаси.

— Успокой се, Аркадий. Ще се погрижа да възпра Юрий, ако се наложи. Юрий, дендрита не е много дълъг, нали?

— Скоро ще достигнем края му, Наталия.

— В такъв случай, София, моля те, погрижи се да имаме готовност за приемането на ацетилхолиновата характеристика щом се наложи.

— Ще ми кажеш кога — рече Калинина.

— Няма да се наложи. Сигурна съм, че Юрий ще викне като казак, щом се появи края. В този момент ще смениш характеристиката.

Продължиха да се плъзгат през последния тръбен остатък на неврона, в който бяха навлезли преди доста време. На Морисън му се стори, че може да види извивката на дендрита над него, тъй като той продължаваше да се стеснява, но това беше само илюзия. Разумът му казваше, че дори в най-тясната си част, тръбата ще бъде широка няколко километра спрямо настоящите им молекулярни размери.

Както беше предвидила Боранова, Конев може би несъзнателно извиси гласа си във вик:

— Краят е пред нас. Бързо! Ацетилхолин преди да сме завили в обратна посока.

Пръстите на Калинина пробягаха по клавиатурата. Вътре в кораба нямаше никакъв признак, че нещо се е променило, но някъде напред се намираше ацетилхолинов рецептор или по-скоро стотици рецептори. Зарядите щяха да се зацепят — положителен към отрицателен, отрицателен към положителен, създавайки силно привличане между кораба и рецептора.

Бяха издърпани от течението и запратени към, и през стената на дендрита. Няколко минути продължиха да се придвижват през междуклетъчната среда между дендрита на неврона, който току-що напуснаха и дендрита на съседния неврон.

Морисън не видя почти нищо. Корабът се плъзгаше покрай или по-скоро през сложна протеинова молекула, а след това забеляза образуването на вдлъбнатина, както при навлизането им в първия неврон.

Конев беше разкопчал колана си и стоеше прав. Очевидно беше твърде възбуден, за да осъзнае, че е по-добре да бъде седнал.

— А сега, според хипотезата на Настяспенская — Конев почти заекваше, — филтрирането на важните мисли е най-явно непосредствено след синапса. При доближаване на клетъчното тяло разликата намалява. Така че щом попаднем в съседния дендрит, отворете умовете си. Бъдете готови. Каквото и да чуете, казвайте го високо. Описвайте всеки образ. Аз ще записвам всичко. Ти също, Аркадий. Албърт, и вие също. Вече сме вътре. Започваме!