Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (11)

10.

Морисън влезе в хъшикоптера, въпреки че това не беше точното описание на действието. Да влезеш означава доброволно действие, а той по-скоро беше набутан в превозното средство.

Щом седна между същите двама мъже, които го пазеха в колата, хъшикоптера излетя. Като че ли нищо не беше се променило, въпреки че шепота на перките беше по-хипнотизиращ от бръмченето на колата.

След около час, а може би по-малко, излязоха от тъмнината на въздуха над сушата и се насочиха към мрака на океана. Морисън разбра, че това е океана, защото можеше да го помирише, освен това усещаше мъглата от водни капчици във въздуха, а и защото успя да различи, макар и неясно, тъмния силует на кораб.

Как беше възможно хъшикоптера да се придвижи над океана до кораба, а Морисън беше сигурен, че това е търсения кораб. Дори и изпаднал в полуунес от отчаяние, умът на Морисън не спираше да търси решения. Несъмнено пилотът на хъшикоптера следваше защитен, псевдослучаен радиосигнал. Радиосигналът изглежда случаен, но ако притежавате ключа, може да се окаже, че в него има някаква логика и може да се разшифрова първоначалната информация. При подходящо кодиране, псевдослучайният сигнал не би могъл да бъде разшифрован дори и от доста мощен компютър.

Но корабът не беше нищо повече от междинна спирка. Позволиха му да използва тоалетната и му оставиха малко време за бърза вечеря, състоящата се от хляб и гъста супа, които той посрещна с голяма радост. След това беше набутан в средно голям самолет с безцеремонност, която беше започнал да възприема като част от живота. Имаше десет места, но освен двамата пилоти и двамата мъже, които го придружаваха в колата и хъшикоптера, беше сам в самолета.

Морисън погледна назад към стражите, които едва се забелязваха на мрачната светлина, изпълваща вътрешността на самолета. Имаше достатъчно място, за да не се бутат в него. Освен това, нямаше нужда да се страхуват, че би могъл да се измъкне и да избяга. Тук можеше да избяга само на палубата на кораба. След като самолетът се издигнеше, можеше да избяга само в празния въздух, под който щеше да има вода с неизвестна дълбочина.

Тъкмо започна да се чуди защо самолета не излита, когато вратата се отвори, за да приемат още един пасажер. Въпреки сумрака, успя веднага да я познае.

Беше я срещнал за първи път само преди дванайсет часа, но колко неща се бяха случили оттогава?

Боранова седна на мястото до него и каза тихо на руски:

— Съжалявам, д-р Морисън.

Като че ли думите й бяха сигнал за тръгване. Звукът на самолетните двигатели се засили и Морисън усети, че потъва назад в седалката, щом самолетът започна стръмно да се издига.

Морисън се загледа в Наталия Боранова, опитвайки се да събере мислите си. Почувства смътно желание да й каже нещо учтиво и спокойно, но беше просто невъзможно.

Гласът му прозвуча като скърцане и даже след като си прочисти гърлото, всичко което успя да каже беше:

— Бях отвлечен.

— Д-р Морисън, нямахме друг избор. Много съжалявам. Повярвайте ми. Разбирате, че изпълнявах задълженията си. Трябваше да ви убедя, ако мога, да дойдете с мене. В противен случай… — тя не завърши думите си.

— Но вие не можете да постъпвате така. Не живеем в двайсети век — опита се да заглуши чувството на възмущение, за да може да говори разумно. — Не съм нито саможивец, нито прокажен. Отсъствието ми ще бъде забелязано, а американското разузнаване знае, че сме разговаряли и че вие сте поискали да дойда с вас в Съветския съюз. Ще разберат, че съм бил отвлечен, дори може би вече го знаят. Вашето правителство ще се озове в средата на международен инцидент, какъвто не би желало.

— Не е така — възрази сериозно Боранова, гледайки го втренчено с тъмните си очи. — Не е така. Разбира се, че вашето разузнаване знае какво се случи, но те нямаха нищо против. Д-р Морисън, операциите на съветското разузнаване се извършват с помощта на модерна техника. Освен това имаме повече от сто годишен опит в изучаването на американската психология. Не се съмнявам, че и американското разузнаването е също така съвременно. Именно това равновесие във възможностите, които притежават няколко географски единици на планетата, ни позволява да поддържаме сътрудничеството. Всеки от нас е убеден, че другите сили не са много по-напред.

— Не разбирам накъде клоните — каза Морисън.

Самолетът се носеше като стрела в мрака към източната зора.

— Това, което в момента интересува най-много американското разузнаване са нашите опити в миниатюризацията.

— Опити! — възкликна Морисън с нотка на ирония.

— При това успешни опити. Американците не знаят, че те са успешни. Не знаят, дали миниатюризационния проект не е само прикритието на нещо друго, което правим. Знаят единствено, че правим нещо. Сигурна съм, че имат подробна карта на областта в Съветския съюз, където правим експериментите — на всяка сграда, на всеки камион, който преминава. Несъмнено имат агенти, които правят всичко възможно, за да проникнат в проекта. Естествено, ние правим всичко възможно, за да осуетим намеренията им. Техните действия не ни смущават ни най-малко. Знаем доста за американските опити в областта на антигравитацията. Би било наивно да приемем, че ние можем да експериментираме, а американците — не. Или че ние можем да имаме някакви успехи, а американците не могат.

Морисън потърка очи. Тихият, равен глас на Боранова му напомни, че обичайното му време за лягане е минало и вече му се спи.

— И какво общо има това с факта, че моята страна остро ще протестира срещу отвличането ми?

— Д-р Морисън, изслушайте ме. Разберете ме. Защо ще протестират? Ние се нуждаем от вас, но те не могат да бъдат сигурни защо. Нямат никакви причини да предполагат, че има нещо особено важно във вашите неврофизични идеи. Вероятно мислят, че сме тръгнали по лъжлива следа и няма да успеем да научим нищо от вас. Въпреки това няма да възразят, ако американец успее да се добере до миниатюризационния проект. Ако този американец разбере за какво става дума, тази информация вероятно ще е доста ценна за тях. Не мислите ли, че могат да се аргументират по този начин, д-р Морисън?

— Не знам как ще се аргументират — рече Морисън. — Това не ме интересува.

— Но вие разговаряхте с Френсис Родано, след като си тръгнахте толкова неочаквано. Виждате ли, ние знаем дори това. Нима ще се опитате да ме убедите, че той не ви е предложил да ни сътрудничите и да дойдете в Съветския съюз, за да разберете каквото можете?

— Искате да кажете, че ми е предложил да играя ролята на шпионин?

— А нима не е така? Не ви ли направи такова предложение?

Морисън отново игнорира въпроса й.

— И след като сте убедени, че съм шпионин, ще ме екзекутирате, след като направя онова, което искате от мене. Нали това се случва с шпионите?

— Гледали сте прекалено много стари филми, д-р Морисън. Първо, ще се погрижим да не разберете нищо важно, дори изобщо нищо. Второ, шпионите са твърде ценна стока, за да ги унищожаваме. Те са полезни като разменна единица срещу нашите агенти, които са попаднали в ръцете на американците или в чужди ръце, най-общо казано. Предполагам, че отношението на Съединените щати по този въпрос е сходно.

— Госпожо, на първо място аз не съм шпионин. И няма да бъда. Не знам нищо за американските разузнавателни операции. Освен това, не възнамерявам да направя нищо за вас.

— Не съм напълно сигурна, д-р Морисън. Мисля, че ще решите да работите с нас.

— Какво сте си намислили? Нима ще ме държите гладен, докато се съглася? Ще ме биете? Ще ме държите в единична килия? Или ще ме изпратите в трудов лагер?

Боранова се намръщи и бавно поклати глава в неподправено учудване.

— Докторе, как можете да предположите подобно нещо? Нима отново сме в старите дни, когато шумно разгласявахте, че сме империя на злото и съчинявахте ужасни истории за нас? Не мога да кажа, че няма да ни изкушите да използваме по-силни мерки, ако непрекъснато отказвате. Знаете, че понякога необходимостта принуждава. Но няма да се наложи. Убедена съм в това.

— И какво ви кара да се чувствате убедена? — попита с отпаднал глас Морисън.

— Вие сте учен. Вие сте смел мъж.

— Аз? Смел? Госпожо, госпожо, какво знаете за мене?

— Че имате странни възгледи. Че сте ги поддържали през цялото време. Че сте наблюдавали как кариерата ви се срутва. Че не сте успели да убедите никого. И, че въпреки това, твърдо поддържате мнението си и не отстъпвате от онова, което смятате за правилно. Това не са ли действия на смел човек.

— Да, да — кимна Морисън. — Това е своеобразна смелост. Все пак, в историята на науката има хиляди особняци, които са останали през целия си живот вкопчени в някаква глупава идея, въпреки логиката, въпреки доказателствата, въпреки своите собствени интереси. Може би аз съм още един от тях.

— В този случай, дори и да грешите, все пак оставете смел. Нима мислите, че смелостта е изцяло физическо противопоставяне?

— Знам, че не е. Има най-различни видове смелост и може би — гласът му прозвуча горчиво — всички те са признак на ненормалност или безумие.

— Вие със сигурност не се считате за страхливец, нали?

— А защо не? Лаская се, до известна степен, че съм нормален.

— Но луд в ината си да поддържате идеите си в областта на неврофизиката.

— Не бих се изненадал.

— И вероятно сте напълно убеден, че възгледите ви са правилни?

— Сигурен съм, д-р Боранова. Това също би могло да бъде част от моята лудост, нали?

Боранова поклати глава.

— Вие сте несериозен. Казах ви го и преди. Сънародникът ми Шапиров мисли, че сте прав или ако не сте прав, то поне гениален.

— Следващото най-добро нещо, разбира се. Това също е част от неговата лудост.

— Мнението на Шапиров е много специално.

— За вас. Вижте, госпожо, уморен съм. Толкова съм замаян, че не знам какво говоря. Не съм сигурен, че всичко, което става е истина. Надявам се, че не е. Нека само.. само да си почина малко.

Боранова въздъхна и в погледа й се появи загриженост.

— Да, разбира се, бедни ми приятелю. Не искаме да ви нараним. Моля ви, повярвайте го.

Морисън отпусна глава на гърдите си. Очите му се затвориха. В просъница усети, че внимателно го накланят настрани и подпъхват под главата му възглавница.

Мина доста време. Време, лишено от сънища.

Когато отвори очи, все още беше в самолета. Беше тъмно, но вън от всякакво съмнение, все още се намираше в самолета.

— Д-р Боранова?

— Да, д-р Морисън? — веднага отговори тя.

— Не ни преследват, нали?

— Не. Няколко наши самолета летят на известно разстояние, но нямат никаква работа. Вижте, приятелю мой, ние се нуждаем от вас, а вашето правителство иска да успеем.

— И все още ли настоявате, че владеете миниатюризацията? Че това не е лудост? Или измама?

— Ще видите сам. И ще видите какво чудо е тя, така че сам ще поискате да участвате в експериментите.

— И какво възнамерявате да правите с нея — замислено попита Морисън, — ако приемем, че не си правите някаква сложна шега с мене? Ще я използвате като оръжие? Ще превозвате армии в самолет като този? Ще разпръснете невидимите си хора навсякъде? Или нещо подобно?

— Колко отблъскващо! — Боранова се изкашля, като че ли възнамеряваше да се изплюе от отвращение. — Нима нямаме достатъчно земя? Или достатъчно хора? Или достатъчно ресурси? Нима нямаме своята част от космоса? Няма ли по-важни неща, за които би могла да се използва миниатюризацията? Нима е възможно да мислите толкова изопачено, че да не виждате какво изследователско средство би могла да бъде? Представете си какви изследвания на живите организми биха могли да бъдат възможни с нея. Изследвания в химията на кристалите и твърдотелните системи. Конструирането на ултраминиатюрни компютри и на други уреди. Представете си още какво бихме могли да научим в областта на физиката, ако успеем да променяме константата на Планк според нуждите си. Какво бихме могли да научим за космологията?

Морисън се надигна, за да седне по-удобно. Почувства се объркан. През прозорците се процеждаха първите лъчи на зората и Боранова се виждаше неясно.

— Такива ли са вашите цели? Благородни научни стремежи?

— Какво би направило вашето правителство, ако имаше миниатюризацията? Щеше ли да се опита да добие внезапно военно превъзходство и да ни върне в лошите стари времена?

— Не. Разбира се, че не.

— Значи само вие сте благородни, а ние сме ужасно лоши. Наистина ли вярвате в това? Разбира се възможно е ако миниатюризацията се развие достатъчно, Съветският съюз да стане водещата сила в изграждането на едно космическо общество. Представете си превозването на миниатюризирани материали от един свят до друг или пък изпращането на милиони заселници в кораб, който при нормални условия би побрал двама или трима човека. Космосът ще придобие съветска окраска, съветски нюанс, не защото съветските граждани ще доминират или ще бъдат господари, а защото съветското мислене ще спечели битката на идеите. И какво лошо има в това?

Морисън поклати глава в сумрака.

— В такъв случай, със сигурност няма да ви помогна. Защо ще очаквате подобно нещо от мен? Не бих помогнал на съветската мисъл да обхване космоса. Предпочитам американското мислене и традиции.

— Така си мислите и аз не ви обвинявам за това. Но ще ви убедим. Ще видите.

— Няма да успеете.

— Скъпи приятелю Албърт — каза Боранова, — ако ми позволите да ви наричам така. Ще видите, че ще оцените високо нашия прогрес. Но нека да оставим тази дискусия за друг път.

Тя посочи към прозореца на самолета, където току-що се беше показало сиво море.

— Сега сме над Средиземно море — поясни тя — и скоро ще бъдем на Черно море, а след това през Волга към Маленкий град — малкия град. Когато се приземяваме, слънцето ще изгрява. Това ще бъде символично. Нов ден. Нова светлина. Ще видите, че ще горите от желание да ни помогнете да ускорим идването на този нов ден и няма да се учудя, ако поискате никога вече да не напускате Съветския съюз.

— Без да ме принудите да стоя?

— Ще ви откараме в къщи, ако пожелаете. Веднага щом ни помогнете.

— Няма да ви помогна.

— Ще го направите.

— Освен това искам да бъда върнат веднага.

— Това не се брои — каза жизнерадостно Боранова.

А след това прелетяха оставащите няколкостотин километра до Маленкий град.