Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (8)

7.

„В такъв случай аз ще умра“, помисли си Морисън.

Дори не се погрижи да заключи вратата след Родано. Остана в креслото си, потънал в мисли. Залязващото слънце светеше в прозореца, но не си направи труда да натисне бутона, който щеше да затъмни стъклото. Просто го остави да си свети. Всъщност, откри, че наблюдаването на танца на прашинките крие някакво хипнотично очарование.

Избяга изплашен от рускинята, но издържа пред американския агент. Издържа от смелост, а може би от отчаяние.

Всичко, което чувстваше сега беше отчаяние. В крайна сметка, казаното от Родано беше вярно. Договора му нямаше да бъде подновен за следващата година и всичките му сондажи за друга работа бяха безуспешни. Беше нежелан в академичните среди, а не притежаваше необходимия опит или по-точно връзките, за да си намери работа в частния сектор, дори и да не се взема предвид мълчаливата намеса на обиденото правителство.

Какво би могъл да направи? Да отиде в Канада?

Например, при Жанвие в университета „Макгил“. Преди време беше проявил интерес към идеите на Морисън. Преди време! Морисън не беше опитвал да си намери работа в „Макгил“, тъй като не възнамеряваше да напуска страната. Но сега плановете му нямаха никакво значение. Налагаше се.

Можеше да отиде в Латинска Америка, където поне дузина университети биха се зарадвали на идването на северняк, който може да говори испански или португалски добре, или поне до известна степен. Испанският му беше лош, а португалски не знаеше изобщо.

Какво имаше да губи? Не беше обвързан със семейство. Дори и дъщерите му вече му изглеждаха някак далечни, а очертанията им се губеха, като на стара снимка. Нямаше приятели. Във всеки случай, след несполуките на изследванията му не остана нито един.

Разбира се, имаше програмата си, специално разработена от него. В началото беше написана по негови спецификации от малка фирма. Оттогава непрекъснато я изменяше. Може би трябваше да я патентова, макар че беше малко вероятно някой друг да я използва. Щеше, разбира се, да я вземе със себе си където и да отиде. Дори в момента беше с него, във вътрешния джоб на сакото, издувайки го като голям портфейл.

Беше достатъчно тихо, за да чуе собственото си неравно дишане. Морисън разбра, че съзнанието му се мъчи да избяга в съня от повтарянето на едни и същи мисли. Как би могъл да привлече вниманието на другите, след като се отегчаваше от самия себе си?

Забеляза, че слънцето вече не свети в прозореца му и здрача в стаята се сгъстява. Толкова по-добре.

Дочу в просъница някакво слабо бръмчене. Досети се, че е телефона, но не се помръдна. Остана със затворени очи. Вероятно беше онзи човек, Родано, който се обаждаше, за да направи един последен опит. Нека си звъни.

Сънят надделя и главата на Морисън клюмна в толкова неудобно положение, че не можа да остане дълго време заспал.

Събуди се след около петнадесет минути. Небето все още синееше, но в стаята беше притъмняло. Помисли си с чувство на вина, че е изпуснал всичките следобедни доклади. А след това бунтовно си помисли, че така е още по-добре. Защо трябваше да ги слуша?

Бунтовническият импулс се засили. Всъщност, какво правеше на този конгрес? За три дни не успя да чуе нито един интересен доклад, нито пък срещна някой, който би могъл поне малко да помогне на пропадащата му кариера. Какво щеше да прави през останалите три дни, освен да се мъчи да избегне двамата, които срещна днес и в никакъв случай не искаше да вижда отново — Боранова и Родано.

Беше гладен. Не беше обядвал, а сега беше почти време за вечеря. Нямаше настроение да яде сам в плюшения хотелски ресторант, а още по-малко — да плаща надутите цени. Мисълта за чакане в кафетерията беше още по-малко апетитна.

Това решаваше всичко. Беше стоял достатъчно. Можеше да напусне хотела и да отиде пеша до гарата. Не беше далече, а студения вечерен въздух вероятно щеше да поразсее мрачните му мисли. Щяха да са му необходими пет минути, за да опакова багажа си, а след десет щеше да си е тръгнал.

Зае се с тази задача с мрачно изражение. Поне щеше да си спести половината хотелска сметка и да се махне от това място, което, беше убеден, му носеше само нещастия.

Разбира се, беше напълно прав. За съжаление алармената камбанка в ума му не звънна, за да го предупреди, че вече бе стоял прекалено дълго.