Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

Глава 9
АРТЕРИЯТА

Ако течението те води натам, където искаш да отидеш, не се съпротивлявай.

Дежньов-старши

36.

През повечето време погледа на Морисън остана насочен към нишата пред него, към компютъра и към програмата му. Неговият софтуеър — единственото нещо, което му беше останало отпреди много време.

Много време ли? Преди по-малко от сто часа дремеше по време на безсмислените разговори през последния ден на конференцията и се чудеше как да запази положението си в университета. Сякаш през тези сто истински часа бяха изминали сто субективни години. Не можеше ясно да си представи университета или да си спомни тъжните разочарования, които изпълваха живота му в последно време.

Преди сто часа щеше да даде много за да се измъкне от досадния цикъл на безполезни усилия. Сега би дал много, много повече, за да се върне обратно към предишния живот, да се събуди и да установи, че събитията от последните сто часа, а може би години, никога не са се случвали.

Погледна през прозрачната стена на кораба, намираща се до десния му лакът с полузатворени очи, сякаш не желаеше да види нищо. Наистина не желаеше. Не искаше да вижда нищо, което да е по-голямо, отколкото би трябвало да бъде. Това щеше да разруши отчаяната му надежда, че миниатюризационната апаратура се е повредила или че всичко просто е било илюзия.

В полезрението му се появи един мъж — висок, висок повече от два метра. Може би наистина беше толкова висок.

Появиха се и други. Не беше възможно всичките да са толкова високи.

Сви се в седалката си и повече не вдигна глава. Това му стигаше. Знаеше, че миниатюризационния процес напредва неумолимо.

Тишината в кораба беше подтискаща, непоносима. Морисън почувства остра нужда да чуе нечий глас, та бил той и неговия собствен.

Калинина, седнала от лявата му страна, беше единствения човек, с когото можеше да разговаря лесно и може би беше най-добрия избор. Тъй като Морисън не желаеше нито неуместното веселие на Дежньов, нито праволинейността на Боранова, нито мрачната напрегнатост на Конев, той се обърна към замръзналата тъга на Калинина:

— София, как ще навлезем в тялото на Шапиров?

На Калинина й беше необходимо известно време, за да го чуе. Най-сетне устните й се раздвижиха слабо и тя прошепна:

— Инжекция.

След това, като че ли полагаше върховни усилия, тя очевидно реши, че трябва да се държи по общително с него. Обърна се към него и добави:

— Когато станем достатъчно малки, ще ни поставят в иглата на спринцовка и ще ни инжектират в лявата сънна артерия на академик Шапиров.

— Ще ни премятат като зарове — ужаси се Морисън.

— Изобщо няма да е така. Проблемите са сложни, но всичко е предварително обмислено.

— Откъде знаете? Това никога преди не е било правено. Не и с кораб. Не и със спринцовка. Не и с човешко тяло.

— Вярно е — съгласи се Калинина, — но подобни проблеми, разбира се много по-прости, се обсъждат от дълго време, а през последните няколко дни имахме продължителни семинари, свързани с тази мисия. Не мислете, че обясненията на Аркадий преди миниатюризацията да започне — онези за тоалетната хартия и така нататък — бяха нови за нас. Чували сме ги много пъти и преди. Бяха предназначени отчасти за вас, тъй като не сте посещавали семинарите и отчасти за Аркадий, който обича да подчертава заслугите си.

— В такъв случай бихте ли ми разказали какво следва?

— Ще ви обяснявам какво става, когато стигнем до определено действие. Засега няма да правим нищо, докато не достигнем размери около сантиметър. Ще са нужни още около двайсет минути, тъй като засега процесът е бавен. Колкото по-малки ставаме, толкова по-бързо можем да се миниатюризираме. Досега имахте ли някакви неприятни усещания?

Морисън мислено се вслуша в бързото биене на сърцето си и в дишането на дробовете си и отвърна:

— Никакви — след което реши, че отговорът му е прекалено оптимистичен и добави — поне засега.

— Добре — рече Калинина и затвори очи, като че ли искаше да покаже, че се е изморила от разговора.

Морисън реши, че това не е лоша идея и също затвори очи.

Може би наистина беше заспал или просто беше изпаднал в защитното състояние на полубезсъзнателността, която го отделяше от реалността. Като че ли не беше минало много време, когато се сепна от леко стържене.

Отвори широко очи и откри, че се намира на около един сантиметър от седалката. Имаше странното усещане, че се носи с всеки случаен полъх на вятъра.

Боранова беше застанала зад него и го държеше с две ръце за раменете. Натисна го внимателно надолу и каза:

— Албърт, поставете предпазния колан. София, покажете му как. Съжалявам, Албърт, трябваше да ви споменем за всичко това преди да тръгнем, но имахме малко време, а вие бяхте доста нервен. Не искахме да ви довеждаме до пълна безпомощност, като ви натъпчем с информация.

За свое собствено учудване Морисън не се чувстваше безпомощен. Напротив, усещането, че седи във въздуха му доставяше удоволствие.

Калинина натисна ръба на седалката между коленете си и колана около кръста и се разкопча. Морисън беше сигурен, че когато затвори очи, той не беше там, а сега отново изчезна, прибирайки се със щракване в гнездото от лявата страна на седалката й. Изви се към Морисън и каза:

— Ето този бутон, от лявата ви страна, освобождава колана.

Морисън забеляза, че при движението си към него, тя леко се надигна над седалката.

Тя натисна бутона — един по-тъмен кръг на светъл фон. Гъвкава мрежа от прозрачна пластмаса изхвръкна със слабо съскане, уви се около него и заби тройния си връх в другия край на седалката му. Озова се еластично притиснат от нещо подобно на дантела.

— Ако искате да се освободите, точно между коленете ви се намира бутона, която разкопчава колана.

Калинина се наведе напред, за да му го покаже. Притискането на тялото й му се стори приятно.

За нея това като че ли беше без значение и щом завърши обяснението си, тя се върна в седалката си и отново закопча колана си.

Морисън бързо се огледа, протягайки се нагоре и напред, доколкото му позволяваше колана и с мъка надникна над рамото на Конев. И петимата бяха с поставени колани.

— Миниатюризирани сме достатъчно, за да тежим много малко, нали?

— Сега тежите само около двайсет и пет милиграма — поясни Боранова, — така че можете да се смятате за безтегловен. В момента вдигат кораба.

Морисън погледна обвинително към Калинина. Тя леко вдигна рамене и каза:

— Казах ви, че ще ви обяснявам какво се случва, но изглеждахте заспал и реших, че е по-добре да ви оставя да подремнете. Скърцането на щипката ви събуди и ви вдигна над седалката.

— Щипката ли? — огледа се наоколо.

Беше забелязал сенките от двете страни на кораба, но стените обикновено са непрозрачни и затова не беше обърнал внимание на този факт. Сега си спомни, че стените на кораба са прозрачни и разбра, че от двете страни има преграда пред светлината.

— Щипката ни придържа и ни помага да стоим неподвижно, така че да не преживяваме ненужни сътресения. Изглежда огромна, но всъщност е много фина и грижливо подплатена. В момента ни поставят в малък резервоар, пълен с физиологичен разтвор. Освен това ни придържа и въздушна струя, която се всмуква през заоблена дюза. Струята ни притиска към дюзата и по този начин сме тройно подсигурени.

Морисън отново се огледа. Предметите, които евентуално можеха да се видят през онези части от стените, които не се покриваха от щипката или от дюзата, все пак оставаха невидими. От време на време Морисън забелязваше движение на светлини или сенки. Очевидно каквото и да имаше там, отвън, то беше твърде голямо, за да го види с микроскопичните си очи. Ако фотоните, които навлизаха в кораба, не се миниатюризираха, те щяха да се държат като радиовълни с голяма дължина и, следователно, нямаше да може да види нищо.

Почувства, че корабът отново се разтърсва при отдръпването на щипката, макар че всъщност не можа да види самия процес. В един миг те бяха там, а в следващия вече ги нямаше. Движението им беше твърде бързо по тяхната скала.

След това усети, че леко се притиска в колана, който го придържаше и предположи, че се дължи на движение на кораба надолу. Усещането, което последва, потвърди предположението му, че се движат надолу.

Дежньов посочи към тъмна хоризонтална линия, която бавно се придвижваше нагоре-надолу спрямо стените на кораба и заяви с очевидно задоволство:

— Това е повърхността на водата. Мислех, че движенията ще бъдат по-лоши. Очевидно тук има инженери, които са почти толкова добри, колкото и аз.

— Всъщност инженерството няма много общо с движението — намеси се Боранова. — Към повърхността ни придържа повърхностното напрежение. Този ефект ще се проявява само докато сме на повърхността на течността. Щом веднъж попаднем в тялото на Шапиров, въздействието му ще изчезне.

— Но какво ще кажеш за това движение нагоре-надолу, Наталия? Не му ли въздейства?

Боранова се загледа в уредите пред нея, по специално в малък екран, върху който се виждаше хоризонтална линия, която непрекъснато трепкаше, без да се отклонява от центъра. Като се изви и надигна така че гърба го заболя, Морисън успя да я забележи.

— Толкова е устойчив, колкото и ръцете ти, когато си трезвен, Аркадий — каза Боранова.

— Но не по-добре от тях, нали? — проехтя смеха на Дежньов.

„В гласът му прозвуча облекчение“, помисли си Морисън и се зачуди какво ли имаше предвид Дежньов, когато спомена за възможното въздействие.

— Какво става сега? — попита Морисън.

Доколкото си спомняше, Конев говореше за първи път, откакто започна миниатюризацията.

— Всичко ли трябва да ви се обяснява?

— Да! — отвърна разпалено Морисън. — На вас всичко ви е ясно. Защо да не го обяснят и на мене?

— Албърт е напълно прав, Юрий — намеси се Боранова. — Моля те, сдържай темперамента си и се дръж прилично. Скоро ще се нуждаеш от помощта му и се надявам, че той няма да бъде толкова неучтив към тебе.

Раменете на Конев потрепнаха, но не каза нищо в отговор.

— Ще ни изтеглят в цилиндъра на спринцовката, Албърт — продължи Боранова. — Операцията ще се извърши дистанционно.

И почти незабавно, като че ли цилиндъра очакваше да чуе думите й, около тях се спусна сянка, която ги погълна. Единствено пред тях за кратко време се виждаше кръг светлина, а след това и той изчезна.

— Закрепиха иглата към спринцовката — спокойно обясни Боранова. — Сега ще трябва да изчакаме.

Неочаквано вътрешността на кораба, която до този момент беше напълно тъмна, се изпълни с бяла светлина, мека и по-успокояваща от преди.

— Отсега до края на пътуването няма да има външна светлина — рече Боранова. — Ще разчитаме единствено на нашето собствено осветление.

Морисън озадачено потърси източника на светлината. Изглежда, че се намираше някъде в прозрачните стени.

Калинина, която забеляза учудването му, поясни:

— Електролуминесцениция.

— Но какъв е източника на енергията?

— Имаме три микродвигателя работещи с термоядрен синтез — тя го погледна гордо. — От най-добрите в света. В света!

Морисън не й отвърна. Понечи да й спомене за американските термоядрени двигатели, които се използваха на най-новите космически кораби, но какъв смисъл имаше? Един ден светът щеше да е свободен от разпалените междунационални спорове, но този миг все още не беше настъпил. Засега, щом тези спорове не се изразяваха в насилие или заплаха за употребата му, все още бяха поносими.

Дежньов, който се беше отпуснал назад в седалката си, с ръце зад главата, заговори, очевидно имайки предвид слабо светещата стена пред себе си:

— Някой ден, вместо тази процедура, ще увеличаваме цилиндъра на спринцовката, ще я поставяме около кораба с нормални размери и ще миниатюризираме всичко наведнъж. Тогава няма да има нужда от тези микроскопични маневри.

— О, нима можете да правите и обратното? — полюбопитства Морисън. — Как го наричате? Максимизация? Гигантизация?

— Никак не го наричаме — вмъкна остро Конев, — защото не може да бъде направено.

— Все пак, може би някой ден…

— Не — настоя Конев. — Никога. Физически е невъзможно. Миниатюризацията изисква много енергия, но за увеличаването е нужно почти безкрайно количество.

— Дори и ако е свързана с относителността?

— Дори и тогава.

Дежньов издаде неприятен звук с устни.

— Ето това са твоите физически ограничения. Някой ден ще видиш.

Конев повторно потъна във възмутено мълчание.

— Какво чакаме сега? — попита Морисън.

— Да завърши окончателната подготовка на Шапиров — отвърна Боранова, — след което ще последва придвижването на иглата и вкарването ни в сънната артерия.

Докато тя говореше, последва нов тласък.

— Това ли е? — обади се Морисън.

— Не още. Просто изкарват въздушните мехурчета. Не се безпокойте, Албърт. Ще разберем, когато го направят.

— Как?

— Много просто. Ще ни кажат. Аркадий поддържа връзка с тях. Не е трудно. Фотоните на радиовълните се миниатюризират докато пресичат преградата отвън навътре и се деминиатюризират, когато я прекосяват в обратната посока. Необходима е малко енергия — по-малко, отколкото е нужна на светлината.

— Време е да се придвижим до основата на иглата — заяви Дежньов.

— Тогава, напред — рече Боранова. — Ще можем да изпробваме и двигателите в условията на миниатюризацията.

Появи се тихо бучене, което се извиси слабо, след което премина в постоянно равномерно мъркане. Морисън извърна глава, доколкото му позволяваше предпазния колан, за да погледне назад.

Водата зад тях се разпени, като че ли се въртяха перки. Беше трудно да се прецени колко бързо се движат, поради липсата на някакъв ориентир извън кораба, но на Морисън движението се стори доста бавно.

— Бързо ли се движим?

— Не, няма нужда — отговори Боранова. — Не е необходимо да губим енергия, като се опитваме да се движим по-бързо. Пробиваме си път между молекули с нормални размери, което означава, че по нашите мащаби триенето е голямо.

— Но с микротермоядрените двигатели…

— Освен придвижването имаме и много други енергийни нужди.

— Интересно колко време ще ни отнеме, за да се доберем до ключовата точка в мозъка.

— Повярвайте ми — мрачно рече Боранова. — За мене също е интересно, но ще се възползваме, доколкото е възможно, от движението на артериалния поток.

— Приближаваме иглата! — извика Дежньов. — Виждате ли я?

Точно пред тях, в снопа светлина на прожектора, се виждаше кръгъл отвор. Морисън без обяснения се досети, че това е основата на иглата.

На другия край на иглата щяха да попаднат в кръвта на Пьотр Шапиров и щяха наистина да се намират в човешко тяло.