Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

46.

Първото нещо, което Морисън почувства, беше студ.

Студена вълна. После студено докосване.

След това светлина.

Взираше се в някакво лице. Известно време не можа да схване, че това е лице. Отначало виждаше само светли и тъмни петна. След това лице. След това различи лицето на София Калинина.

— Познавате ли ме? — меко попита тя.

Морисън бавно кимна.

— Кажете името ми.

— София — изграчи той.

Завъртя очи, успя с труд да фокусира погледа си, след което обърна глава.

— Наталия.

— Как се чувствате?

— Имам главоболие — гласът му прозвуча слаб и далечен.

— Ще премине.

Затвори очи и се предаде на бездействието. Да не правиш нищо е най-голямото щастие. Да не усещаш нищо!

Почувства студено докосване по хълбока си и отново отвори очи. Откри, че костюма е свален и лежи гол.

Усети, че нечии ръце го задържат и чу нечий глас да казва:

— Не се безпокойте. Не можем да ви предложим душ. Нямаме толкова вода. Но можем да използваме влажна кърпа. Трябва да ви охладим и… почистим.

— …непристойно е — промърмори той, запъвайки се на сричките.

— Глупости. Сега ще ви изсушим. Малко дезодорант. След това отново в гащиризона.

Морисън се опита да се отпусне. Заговори отново едва когато почувства памучната дреха върху тялото си.

— Правилно ли завъртях кораба?

— Да — кимна енергично Калинина. — И се преборихте с две червени клетки. Държахте се геройски.

— Помогнете ми да се изправя — дрезгаво каза Морисън.

Отблъсна се с лакти от седалката и естествено отплува във въздуха.

Дръпнаха го надолу.

— Забравих — промърмори той. — Е, завържете ме. Нека да поседя и да си почина.

Пребори се със замайването, след което продължи:

— Синтетичният костюм е безсмислица. Костюмът за плаване в кръвоносната система на топлокръвно животно трябва да се охлажда.

— Знаем — обади се Дежньов от мястото си при управлението. — Следващият модел ще го има.

— Следващият! — горчиво възкликна Морисън.

— Поне направихте какво беше нужно, а без костюма щеше да е невъзможно.

— Но на известна цена — каза Морисън, който беше преминал на английски, за да изразява по-точно чувствата си.

— Разбирам ви — вмъкна Конев. — Живял съм в Съединените щати. Ще ви кажа как са всички тези думи на руски, ако мислите, че ще се почувствате по-добре.

— Благодаря, но на английски звучат по-добре.

Облиза със сух език изпръхналите си устни.

— Малко вода би ми дошла добре. Жаден съм.

— Разбира се — рече Калинина, поднасяйки бутилка вода към устните му. — Внимателно я изсмучете. При безтегловност водата не тече. Полека, полека. Не пийте толкова.

Морисън отдръпна глава от бутилката.

— Имаме ли достатъчно вода?

— Трябва да възстановите изгубеното. Водата е достатъчно.

Морисън отпи още малко и въздъхна:

— Така е много по-добре. Докато бях навън в капиляра ми се мярна някаква мисъл. Просто един проблясък. Не бях достатъчно на себе си, за да разбера собствената си мисъл — наклони глава и закри очите си с ръце. — Не мога да си я спомня. Нека помисля.

Всички в кораба замълчаха.

Накрая Морисън въздъхна и след като прочисти гърлото си каза:

— Да, спомних си.

— Добре — Боранова също въздъхна. — Значи не сте изгубили паметта си.

— Разбира се, че не съм — свадливо рече Морисън. — Какво имахте предвид?

— Че загубата на паметта би могла да бъде ранен признак на мозъчно увреждане — обади се Конев.

Морисън затвори рязко уста, така че зъбите му изтракаха.

— Наистина ли мислите така? — попита той, усещайки хлад в стомаха си.

— Възможно е — продължи Конев. — Както при Шапиров.

— Няма значение — намеси се Калинина. — Не се случи. Каква беше мисълта ви, Албърт? Все още я помните, нали?

Последните й думи бяха наполовина уверено изказване и наполовина въпрос, изпълнен с надежда.

— Да, помня я. Сега се движим, така да се каже, срещу течението, нали?

— Да — потвърди Дежньов. — Използвам двигателите — изразходвам енергия.

— Когато стигнем до артерията все още ще се движим срещу течението и няма да можем да завием. Ще се връщаме по пътя, по който дойдохме. Отново ще се наложи корабът да бъде завъртян отвън. Аз не мога да го направя. Разбирате ли? Не мога!

— Никой няма да го прави, Албърт, приятелю мой — весело рече Дежньов. — Погледнете напред. В момента приближаваме артерията.

Морисън вдигна поглед и почувства остра болка. Сигурно беше направил гримаса, защото Калинина сложи хладната си ръка на челото му и го попита:

— Как е главоболието ви?

— Преминава — Морисън поклати глава недоволно.

Взря се напред и откри, че зрението му е нормално. Цилиндричният тунел пред тях се разширяваше и отвъд елиптичния му ръб можеше да се види далечната стена, чиято структура беше много по-слабо изразена.

— Капилярът се отделя от артерията като клон от дърво — под остър ъгъл — рече Морисън. — Ще преминем през отвора и ще бъдем насочени три-четвърти срещу течението. Щом веднъж достигнем отсрещната стена, ще отскочим и ще продължим да се движим право срещу течението.

— Старият ми баща казваше: „Половин въображение е по-лошо, отколкото никакво.“ Наблюдавайте, малки Албърт. Ще изчакам, докато приближим почти до самия отвор и ще изключа моторите, така че да излезем много бавно срещу течението. Сега корабът ни подава муцуната си от капиляра, още малко, още малко и сега главното течение на артериалната кръв ни хваща, натиска носа и ни завърта. Отново се подаваме малко, течението ни завърта още малко. Излизаме напълно и — ето — завил съм. Насочваме се надолу по течението и аз изключвам двигателите — той се усмихна триумфално. — Не беше ли добре направено?

— Добре направено — вмъкна Боранова, — но без онова, което извърши Албърт, щеше да е невъзможно.

— Напълно вярно — Дежньов размаха ръка. — Давам му пълно признание и ордена „Ленин“, ако го приеме.

Морисън почувства безкрайно облекчение. Не се налагаше повторно да излиза.

— Благодаря ви, Аркадий.

След това добави доста стеснително.

— Знаете ли, София, все още съм жаден.

Тя веднага му подаде бутилката, но Морисън се поколеба.

— София, сигурна ли сте, че не съм изпил повече, отколкото ми се полага?

— Разбира се, че сте изпили повече, но това е вашия дял. Водата се рециклира лесно. Освен това имаме малък допълнителен запас. Не паснахте напълно на въздушния шлюз. Лакътят ви се показваше, така че се наложи да отворим вътрешния слой и да ви придърпаме, което означава влизане на малко плазма. Не много, благодарение на плътността й. Разбира се, тя беше миниатюризирана и рециклирана.

— След като е миниатюризирана едва ли е повече от капка.

— Наистина е толкова — усмихна се Калинина, — но дори и капката е допълнителен запас и тъй като вие я донесохте, заслужавате допълнителна дажба. Логиката си е логика.

Морисън се засмя и лакомо изсмука допълнителната вода, изцеждайки я от еластичния контейнер, направен в космически стил. Започваше да се чувства сравнително добре, дори повече от добре. Усещаше задоволството, което настъпва при освобождаването от нещо непоносимо.

Опита се да се съсредоточи върху фактите. Все още беше на кораба. Все още, повече или по-малко, беше с размерите на бактерия. Шансовете му да преживее още няколко часа все още бяха под въпрос. И въпреки това, дори осъзнавайки всички тези възможности, не можеше да се пребори с райското блаженство от отсъствието на непоносимата топлина, от присъствието на останалите, от женските грижи.

— Искам да благодаря не само на Аркадий, но и на всички останали, че ме издърпахте и се погрижихте за мене.

— Не се безпокойте — безразлично подметна Конев. — Нуждаем се от вас и от вашата програма. Ако ви бяхме оставили там, проектът щеше да се провали, дори да бяхме открили търсената клетка.

— Може би е така, Юрий — рече Боранова, без да крие възмущението си, — но докато прибирахме Албърт, мислехме само за спасяването на живота му. Не мога да повярвам, че дори ти си бил толкова коравосърдечен, та безпокойството ти за човека, който рискува живота си, за да ни помогне, да се е дължало само на нуждата ни от него.

— Очевидно истинската причина е нежелана — промърмори Конев.

Всъщност Морисън се интересуваше от истинската причина. От споменаването на възможното мозъчно увреждане, той се проверяваше, мислеше, опитваше се да достига до заключения.

— Аркадий — попита Морисън, — когато микротермоядрените двигатели работят, те превръщат миниатюризиран водород в миниатюризиран хелий и част от хелия се отделя заедно с миниатюризираните водни пари или някакво друго вещество, което използвате за създаване на налягане.

— Да — Аркадий застана нащрек. — И ако е така, какво следва?

— И миниатюризираните частици — атоми и елементарни частици — просто преминават през Шапиров, през Пещерата и през Земята и отиват в открития космос, както ми казахте.

— Е, и?

— Те сигурно не остават миниатюризирани. Нали не започваме процес, при който Вселената постепенно ще бъде изпълнена с миниатюризирани частици, докато човечество все повече и повече започва да използва миниатюризацията?

— И така да е, какво ще ни навреди? Човешката дейност и за милиарди години не би прибавила значително количество миниатюризирани частици към Вселената. Но на практика не е така. Миниатюризацията е метастабилно състояние, което означава, че винаги има възможност миниатюризираните частици да се върнат спонтанно към истинската стабилност, т.е. към неминиатюризираното състояние.

Морисън видя с ъгълчето на окото си, че Боранова предупредително вдигна ръка, но Дежньов, както обикновено, трудно прекратяваше словоизлиянията си.

— Естествено — продължи той, — трудно е да се предскаже кога дадена частица ще се върне към нормално състояние, но мога да се обзаложа, че повечето ще са отвъд орбитата на Луната, когато се случи. А що се отнася до няколкото частици — такива винаги съществуват — които ще се деминиатюризират почти незабавно, тялото на Шапиров може да ги абсорбира…

Изглежда, че забеляза повелителния жест на Боранова, защото каза:

— Но аз ви отегчавам. Както каза баща ми на смъртното си легло: „Възможно е поговорките ми да са ви отегчавали, но занапред няма да ги чувате, така че ще жалеете по-малко за мене, а следователно — ще страдате по-малко.“ Старецът би се изненадал, а може би и разочаровал, колко често ние, неговите деца, ги цитираме. Но не мисля, че бих рискувал с другарите си на кораба…

— Точно така — прекъсна го Конев, — така че, моля те, спри, особено сега, когато приближаваме капиляра, в който трябва да влезем! Албърт, наведете се и вижте церебрографа. Съгласен ли сте?

Калинина предпазливо се обърна към Боранова:

— Албърт не е в състояние да се занимава с церебрографи.

— Нека да опитам — рече Морисън и се опита да свали колана.

— Не — властно рече Боранова. — Аркадий, можеш ли да се приближиш до стената от дясната ни страна и да уловиш течението, което завива в капиляра.

— Следвах червените клетки — отвърна Аркадий — и улових течение, което се насочва към дясната стена. Или то, или водовъртежа, предизвикан от него, ще ни изтласкат към стената. А, виждате ли, така и става, точно както преди, когато трябваше да се влеем в течението. Всеки път успявам да се възползвам от естествените течения по подходящ начин — по лицето му се разля широка усмивка. — Пляскайте всички! Кажете: „Браво, Аркадий!“

Морисън се насили да каже:

— Браво, Аркадий — и корабът навлезе в капиляра.