Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

42.

Боранова стисна устни.

— Как така не знаеш къде се намираме? Бяхме в бялата клетка само няколко минути. Едва ли би могла да ни отведе в черния дроб, нали?

Конев изглеждаше не по-малко притеснен.

— Не, не сме в черния дроб, госпожо — той наблегна на обръщението, придавайки му прекалена вежливост. — Но подозирам, че докато ни е влачила, бялата клетка е завила в някой капиляр, така че сега сме извън главното течение на артерията, която все още не беше напълно преминала в капиляр и която внимателно следвахме.

— В кой капиляр е завила? — попита Боранова.

— Точно това не знам. Има една дузина капиляри, в които е могла да завие, но не знам точно в кой от тях.

— Вашият червен маркер не… — започна Морисън.

— Червеният ми маркер — прекъсна го Конев — работи единствено на базата на изчисления. Ако знам къде се намираме и с каква скорост се придвижваме, той ще се движи заедно с нас, като завива, когато аз му кажа да направи завой.

— Искате да кажете — рече невярващо Морисън, — че той показва позицията ни дотолкова, доколкото вие я знаете?

— Не е вълшебен — каза ледено Конев. — Служи за да отбелязва положението ни, за да не се изгубим в тримерната плетеница на кръвоносната система и невронната мрежа, но трябва да го насочваме. На този етап не е достатъчно сложен, за да се насочва сам. При нужда можем да бъдем локализирани и отвън, но този процес отнема много време.

Изглежда, че дойде времето някой да зададе класически глупав въпрос и този някой се оказа Дежньов.

— Защо бялата клетка е завила в капиляра?

Конев почервеня. Заговори толкова бързо, че Морисън едва успяваше да разбере думите му.

— Откъде да знам? Да не мислиш, че бялата клетка споделя с мене намеренията си?

— Достатъчно — намеси се Морисън. — Не сме тук, за да спорим помежду си.

Забеляза бързия поглед, който Боранова хвърли към него и реши да го разтълкува като благодарност.

— Всъщност решението е просто — продължи той. — Намираме се в капиляр. Скоростта на потока в капилярите е съвсем ниска, така че няма проблеми да използвате прословутите си микротермоядрени двигатели. Ако ги включите на заден ход ще се измъкнем от капиляра и вероятно не след дълго ще се върнем отново при разклонението и при артерията. След това ще продължим напред, докато стигнем до търсеното отклонение и до желания капиляр. Ще сме изгубили малко време и ще сме изразходвали малко енергия, и това е всичко.

Изказването на Морисън срещна единствено сериозни погледи. Дори Конев, който обикновено говореше, гледайки напред, обърна към Морисън гневното си, намръщено лице.

— Защо всички ме гледате така? — Морисън се почувства неловко. — Решението, което предложих е напълно естествено. Ако карате кола, случайно влезете в тясна улица и откриете, че сте сбъркали, няма ли да се върнете назад?

— Съжалявам, Албърт — Боранова поклати глава. — Нямаме заден ход.

— Какво? — Морисън е погледна с неразбиращ поглед.

— Нямаме заден ход. Двигателите ни работят само напред. Нищо повече.

— Как е възможно да… Изобщо нямате задна скорост?

— Нямаме.

Морисън обиколи останалите с поглед и след това избухна:

— Това е най-глупавата, некомпетентна и налудничава ситуация. Само в Съве… — спря внезапно.

— Довършете си мисълта — каза Боранова. — Искахте да кажете, че такава ситуация може да възникне само в Съветския съюз.

Морисън преглътна, след което продължи свадливо:

— Да, точно това щях да кажа. Може би изказването ми беше грубо, но съм бесен. При това може би твърдението ми е вярно.

— Албърт, мислите ли, че ние не сме ядосани? — попита Боранова с поглед, втренчен в него. — Знаете ли откога работим върху подобен кораб? От години! От много години! Мислим за изследване на кръвоносната система на бозайник, ако не и на човек, откакто за първи път се появи надежда, че миниатюризацията може да се реализира на практика. Колкото повече планирахме и проектирахме, толкова проекта ставаше по-скъп и толкова по-упорити ставаха в Москва онези, които отпускат бюджета ни. Не мога да ги виня — те трябваше да разпределят разходите между този проект и проекти в други области, значително по-безпроблемни, отколкото беше миниатюризацията. В резултат корабът ставаше все по-малък и по-малък, докато ние режехме първо едно, после друго, после трето. Помните ли когато вие, американците, строяхте първите си космически совалки? Какво планирахте и какво излезе? Във всеки случай стигнахме до кораб без двигатели, пригоден само за наблюдения. Възнамерявахме да влезем в кръвоносната система и да се оставим на кръвта да ни носи накъдето иска. След като получехме цялата информация, която искаме, щяхме бавно да се деминиатюризираме. Това щеше да убие изследваното животно — щеше да бъде само животно, но някои от нас страдаха при тази мисъл. Ето за това беше проектиран корабът. За нищо повече. Не знаехме, че неочаквано ще се появи ситуация, при която ще се наложи да влезем в човешко тяло, да достигнем до определена точка в мозъка и да излезем, без да убием човека. Ситуация, в която да сме принудени да го направим. И всичко, което имахме беше този кораб, който изобщо не е предвиждан за подобни цели.

Гневът и пренебрежението по лицето на Морисън отстъпиха място на заинтересоваността.

— И какво направихте?

— Работихме с максимална бързина. Подобрихме микротермоядрените двигатели и още някои неща, страхувайки се, че всеки момент Шапиров ще умре и също толкова — че ще допуснем някаква фатална грешка. Е, не мисля, че сме направили някакви фатални грешки, но все пак микродвигателите, които използвахме, бяха предвидени за ускоряване само в изключителни случаи. Първоначално бяха проектирани само за осветление, за захранване на климатичната инсталация и други нужди, които не изискват голям разход на енергия. Разбира се нямахме достатъчно време, за да завършим работа, така че нямаме задна скорост.

— Никой ли не се досети, че е възможна ситуация, при която да се наложи използването на обратен ход?

— Това щеше да означава още пари, а такива нямаше. В края на краищата трябваше да се съревноваваме с космоса, който е рентиращо се предприятие, с нуждите на земеделието, търговията, индустрията, полицията и още десетки други организации, които висят на националния бюджет. Парите никога не са ни стигали.

— И ето какво се получи — въздъхна Дежньов. — Както казваше добрият ми баща: „Само глупаците ходят при врачки. Кой друг би искал да чуе лоши новини?“

— Баща ви не ми казва нищо, което да не знам, Аркадий. Поне що се отнася до тази забележка. Боя се да попитам, но не можем ли просто да направим обратен завой?

— Прав сте да се боите — отговори Дежньов. — Първо, капилярът е твърде тесен. Няма достатъчно място, за да се завърти кораба.

Морисън нетърпеливо поклати глава.

— Не е нужно да го правим при сегашните размери. Намалете кораба малко. Миниатюризирайте го. При всички случаи ще го миниатюризирате още, преди да сме навлезли в някоя клетка. Направете го и завийте.

— И, второ, можем да завием толкова, колкото и да се движим назад. Имаме само предна скорост и това е.

— Невероятно! — прошепна си Морисън. След това добави на глас — Как сте могли да се съгласите да участвате в този проект с такъв неподходящ кораб?

— Нямахме друг избор, а и не предвиждахме игри с белите клетки — обади се Конев.

— Ако проекта се провали — каза Боранова с безизразна физиономия и равен глас — ще поема цялата отговорност.

Калинина вдигна глава.

— Наталия, търсенето на виновни няма да ни помогне. Точно сега сме в безизходица. Трябва да продължаваме. Нека да тръгнем напред, да се миниатюризираме, ако е необходимо и да намерим някоя подобна клетка.

— Която и да е клетка? — Конев се задъха ярост и продължи без да се обръща към никого. — Която и да е клетка? И каква полза ще имаме от нея?

— Наталия, можем да открием нещо полезно, където и да отидем — каза Калинина.

Конев не отговори и Боранова го попита:

— Имаш ли някаква възражения, Юрий?

— Възражения ли? Разбира се, че имам възражения — не се обърна, но гърба му изглеждаше скован от гняв. — В мозъка има десет милиарда неврона и някой предлага да се скитаме между тях и да изберем един случаен. По-лесно ще бъде да се кара автомобил по пътищата на Земята и случайно да се избере някой човек с надеждата, че той ще е отдавна изчезналия роднина. Много по-лесно. Населението на Земята е малко повече от половината неврони в мозъка.

— Аналогията е неправилна — възрази Калинина, обръщайки се внимателно към Боранова. — Не участваме в сляпо търсене. Търсим мислите на Пьотр Шапиров. Щом веднъж ги засечем, ще трябва само да се движим в посоката, в която се засилват.

— Ако можете — вмъкна Морисън. — А ако вашата единствена предна скорост ви води в посока, в която сигнала отслабва, тогава какво ще направите?

— Точно така — допълни Конев. — Бях начертал път, който щеше да ни отведе право при важно разклонение в невронната мрежа, която, в съответствие с изследванията на Албърт, е свързана с абстрактното мислене. Кръвният поток щеше да ни отведе там и както и да извиваше, корабът щеше да го следва. А сега — той вдигна двете си ръце и ги размаха към безмълвната Вселена.

— Въпреки това — процеди Боранова — не виждам друг изход, освен да последваме предложението на София. Ако не успеем, ще трябва да намерим път навън от тялото и може би да опитаме отново през следващите дни.

— Почакайте, Наталия! — обади се Морисън. — Може би има начин да се измъкнем от тази ситуация. Възможно ли е някой от нас да излезе извън кораба в кръвта?