Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (14)

13.

В осем часа се разнесе безцеремонно чукане по вратата. Морисън я открехна малко, но войникът от другата страна я отвори напълно, като че ли искаше да покаже кой контролира вратата.

Войникът заяви с малко по-силен глас, отколкото бе необходимо:

— Госпожа Боранова ще бъде тук след половин час, за да ви отведе на закуска. Бъдете готови.

Докато се обличаше бързо и се бръснеше с електрическа самобръсначка, доста стар модел по американските стандарти, Морисън се изненада от удивлението си, когато чу войникът да говори за „госпожа Боранова“. Архаичното „другар“ отдавна беше излязло от употреба.

Почувства се раздразнен, защото какъв смисъл имаше да разсъждава над подобни дреболии, когато се намираше в средата на огромно тресавище?

Боранова се появи с десет минути закъснение. Почука по-учтиво от войника.

— Как се чувствате, д-р Морисън?

— Чувствам се отвлечен — решително отвърна той.

— Освен това. Наспахте ли се добре?

— Може би. Не мога да кажа. Честно казано, госпожо, не съм в настроение да го обсъждам. Какво искате от мене?

— В момента, нищо друго, освен да ви заведа на закуска. И, моля ви, д-р Морисън, разберете, че и аз действах принудително. Уверявам ви, че в момента бих предпочела да съм с моя малък Александър. В последните месеци го пренебрегвам, а Николай също не е очарован от отсъствието ми. Но когато се ожени за мене, знаеше, че аз имам своя кариера и продължавам да му го напомням.

— Доколкото разбирам, свободна сте да ме върнете обратно в родината ми и да прекарвате цялото си време с Александър и Николай.

— Ех, ако можеше да бъде така, но е невъзможно. Така че да вървим да закусим. Можехме да ядем и тук, но ще се чувствате като затворник. Нека да отидем в столовата и ще се почувствате по-добре.

— Мислите ли? Тези двама войници ще ни последват, нали?

— Такива са разпоредбите, д-р Морисън. Това е строго секретна зона. Те трябва да ви пазят, докато някой от началниците им не реши, че е безопасно да сте без охрана. Ще бъде трудно да убедите войниците в това. Тяхната работа е да не се поддават на уговорки.

— Убеден съм в това — каза Морисън, докато обличаше сакото, което му бяха дали. Беше доста тясно под мишниците.

— По никакъв начин няма да ни пречат.

— Но ако неочаквано се втурна да бягам или просто тръгна в непозволена посока, предполагам, че ще ме застрелят.

— Не, това ще им навлече неприятности. Вие сте по-ценен жив, отколкото мъртъв. Те ще ви преследват и вероятно ще ви хванат. Сигурна съм, разбирате, че не трябва да правите нищо, което би предизвикало ненужни неприятности.

Морисън се намръщи, без да полага усилия да скрие гнева си.

— Кога ще получа багажа си? Моите собствени дрехи?

— Когато му дойде времето. Първото нещо, което ще направим е да се нахраним.

Столовата, до която достигнаха с асансьор и доста дълго ходене по пуст коридор, не беше много голяма. Имаше десетина маси, всяка с по шест места и нямаше много хора.

Боранова и Морисън бяха сами на тяхната маса и никой не изяви желание да седне при тях. Двамата войници седнаха на маса близо до вратата и макар всеки от тях да ядеше за двама, постоянно наблюдаваха Морисън и не откъсваха очи от него за повече от една или две секунди.

Нямаше меню. Просто донесоха храната. Морисън откри, че няма нужда да претендира за количеството. Имаше твърдо сварени яйца, варени картофи, зелева супа, хайвер и дебели резени черен хляб. Не бяха разделени на отделни порции, а стояха в средата на масата, така че всеки можеше сам да се обслужи.

„Може би, помисли си Морисън, донесената храна е за шестима, а тъй като сме само двама, трябва да изядем една трета.“ След известно време трябваше да признае, че с пълен стомах се чувства по-спокоен.

— Госпожа Боранова…

— Защо не ме наричате Наталия, д-р Морисън. Тук сме неофициално и вероятно ще бъдем колеги за доста време. От повтарянето на „госпожо“ ще ме заболи глава. Приятелите ми ме наричат Наташа. Можем дори да преминем към това име.

Тя се усмихна, но Морисън упорито не желаеше да се покаже благоразположен.

— Госпожо, когато се почувствам приятелски настроен, определено ще се държа като приятел, но тъй като съм жертва и присъствам тук не по своя воля, предпочитам известна официалност.

Боранова въздъхна. Отхапа доста голямо парче хляб и го задъвка мрачно. След това, като преглътна, заговори отново:

— Нека бъде както желаете, но, моля ви, спестете ми поне обръщението „госпожо“. Нека да бъде професионалната ми титла и то не „академик“. Твърде е дълго. Но аз ви прекъснах.

— Д-р Боранова — продължи Морисън, дори още по-хладно от преди, — Все още не сте ми казали какво искате от мене. Споменахте миниатюризация, но и вие, и аз знаем, че е невъзможна. Мисля, че я споменахте само за да ме заблудите — мене или някой друг, който подслушва. В такъв случай, нека да я оставим настрани. Тук със сигурност нямаме нужда от преструвки. Кажете ми защо всъщност съм тук. В края на краищата ще трябва да го направите, защото очевидно очаквате от мене някаква помощ, а как бих могъл да го направя, ако съм в пълно неведение какво е искането ви.

Боранова поклати глава.

— Д-р Морисън, трудно е човек да ви убеди. Искрена съм с вас от самото начало. Проектът, с който се занимаваме е миниатюризацията.

— Не мога да го повярвам.

— Защо, в такъв случай, се намирате в Маленкий град?

— Малкият град? Мъничкият град? — каза Морисън, чувствайки удоволствие от звука на собствения си глас, който произнесе тези имена на английски. — Може би просто защото е малък град.

— Д-р Морисън, както вече няколко пъти имах възможността да спомена, вие сте несериозен. Все пак, няма да се съмнявате още дълго. Трябва да се срещнете с няколко човека. Единият от тях, всъщност, трябваше вече да е тук — тя се огледа раздразнено. — Къде ли е той?

— Забелязах, че никой не се приближава към нас — вмъкна Морисън. — Повечето от хората поглеждат към мене, но щом срещнат погледа ми, извръщат очи.

— Всички бяха предупредени — каза разсеяно Боранова. — Не искаме да ви губим времето със странични неща, а почти всички хора тук нямат никакво отношение към вас. Но за някои положението е друго. Къде ли е той? — тя стана. — Д-р Морисън, извинете ме. Трябва да го открия. Ще се върна след малко.

— Дали е безопасно да ме оставяте сам? — попита иронично Морисън.

— Войниците ще останат тук. Моля ви, не им давайте причина да реагират. Интелектът не е най-голямата им сила, а те са обучени да следват заповедите, без болезнената необходимост да мислят, така че лесно могат да ви наранят.

— Не се безпокойте. Ще внимавам.

Боранова размени няколко думи с единия от войниците, след което бързо излезе от столовата.

Морисън хвърли поглед към излизащата Боранова, след това отегчено огледа столовата. Не видя нищо интересно. Загледа се в кръстосаните си върху масата ръце, а след това заби поглед във все още значителното количество храна пред себе си.

— Привършихте ли със закуската, другарю?

Морисън рязко вдигна очи. Нима обръщението „другарю“ не беше архаизъм?

До него стоеше жена, която го наблюдаваше, с небрежно поставена на хълбока ръка. Беше доста пълничка, облечена в бяла поизцапана престилка. Косата й беше червеникаво-кафява, както и веждите й, които бяха извити презрително.

— Коя сте вие? — намръщи се Морисън.

— Как се казвам ли? Валерия Палерон. Каква е длъжността ми? Сервитьорка, която работи много, но съм гражданка на Съветския съюз и част от колектива. Аз ви донесох тази храна. Не ме ли забелязахте? Може би съм недостойна за вниманието ви?

Морисън се изкашля.

— Извинявайте, госпожо. Бях се замислил. По-добре оставете храната. Мисля, че ще дойде още някой.

— А! А царицата? Предполагам, че ще се върне?

— Царицата ли?

— Вероятно мислите, че в Съветския съюз вече няма царици. Помислете пак, другарю. Сигурна съм, че тази Боранова, внучка на селянин и потомка на селски род, се счита за истинска дама — тя издаде с устни звук, който прозвуча като едно дълго „ш-ш-шт“, изпълнено с презрение и с лек мирис на херинга.

— Не я познавам добре — сви рамене Морисън.

— Вие сте американеца, нали?

— Защо питате? — остро каза Морисън.

— Поради начина, по който говорите руски. С този акцент какъв бихте могли да бъдете? Синът на цар Николай Тиранина.

— Какво не му харесвате на моя руски?

— Звучи, като че ли сте го учили в училище. Можете да познаете американеца от километър, като го чуете да казва: „Чаша водка, моля.“ Все пак американците не са толкова зле, колкото англичаните. Тях можете да ги познаете от два километра.

— Е, добре, аз съм американеца.

— И някой ден ще си тръгнете?

— Надявам се.

Сервитьорката кимна мълчаливо, извади един парцал и започна замислено да бърше масата.

— Бих искала да посетя Щатите някой ден.

— А защо не? — кимна Морисън.

— Нуждая се от паспорт.

— Разбира се.

— А как една обикновена, лоялна сервитьорка може да получи такъв?

— Предполагам, че трябва да го поискате.

— Да го поискам? Ако отида при служителя и му кажа: „Аз, Валерия Палерон, желая да посетя Съединените щати.“ той ще ме попита: „Защо?“.

— И защо искате да отидете?

— Да видя страната. Хората. Богаташите. Любопитна съм да видя как живеят. Но тези причини не са достатъчни.

— Кажете нещо друго — предложи Морисън. — Кажете, че искате да напишете книга за Съединените щати, предназначена за съветската младеж.

— Знаете ли колко книги…

Изведнъж се стегна и започна отново да бърше масата, неочаквано погълната от работата си.

Морисън вдигна глава. Боранова стоеше до тях с разгневен вид. Процеди дрезгаво някаква едносричкова дума, която Морисън не разбра, но можеше да се закълне, че е епитет и при това не много изискан.

Сервитьорката се изчерви. Боранова направи слаб жест и жената се обърна, и си тръгна.

Морисън забеляза, че зад Боранова стои мъж — нисък, с дебел врат, с приближени очи, големи уши, с широки рамене и мускулесто тяло. Косата му беше черна, по-дълга от обичайната за руснаците и беше в пълен безпорядък, като че ли умишлено я беше рошил дълго време.

Боранова не направи опит да го представи.

— Тази жена разговаря ли с вас? — попита тя.

— Да — отвърна Морисън.

— Разбрала е, че сте американец?

— Каза, че акцента ми го прави очевидно.

— И ви каза, че иска да посети Съединените щати?

— Да, каза го.

— А вие какво отговорихте? Предложихте ли й да и помогнете?

— Посъветвах я да си извади паспорт, ако иска да отиде?

— И нищо повече?

— Нищо повече.

— Не трябва да й обръщате внимание — каза недоволно Боранова. — Тя е невежа и некултурна жена. Позволете ми да ви представя моя приятел, Аркадий Висарионович Дежньов. Това е д-р Албърт Джонас Морисън, Аркадий?

Дежньов направи тромав поклон и каза:

— Чувал съм за вас, д-р Морисън. Академик Шапиров често говореше за вас.

— Поласкан съм — хладно отвърна Морисън. — Кажете ми, д-р Боранова, щом тази сервитьорка толкова ви дразни, вероятно лесно можете да я замените или да я изпратите другаде.

Дежньов се засмя дрезгаво.

— Никакъв шанс, другарю американец, както, предполагам, ви е нарекла.

— Всъщност, не.

— Щеше да го каже, рано или късно, ако не ви бяхме прекъснали. Подозирам, че тази жена е служител на разузнаването и е една от онези, които ни държат под око.

— Но защо…?

— Защото при подобни проекти, не може да се вярва напълно на никого. Когато в Америка се занимавате с нови разработки, не ви ли държат под око.

— Не знам — сухо отвърна Морисън. — Никога не съм бил зает с нови разработки, към които правителството да е проявявало дори минимален интерес. Но исках да попитам, защо тази жена се държи така, както би действала, ако е агент на разузнаването?

— Очевидно, за да ви провокира. За да може да подметне нещо скандално, което да ви предизвика да кажете нещо.

— Е, проблемът е ваш, а не мой — заяви Морисън.

— Както кажете — рече Дежньов, след което се обърна към Боранова. — Наташа, каза ли му вече?

— Моля те, Аркадий…

— Е, хайде де, Наташа. Както казваше баща ми: „Ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност.“ Нека да му кажем.

— Казах му, че се занимаваме с миниатюризация.

— И това ли е всичко? — попита Дежньов.

Седна, придърпа стола си до Морисън и се наклони към него. Морисън, чувствайки, че нарушават личното му пространство, автоматично се отдръпна. Дежньов се приближи отново и каза:

— Другарю американец, моята приятелка Наташа е романтик и е сигурна, че ще искате да ни помогнете от любов към науката. Тя чувства, че можем да ви убедим охотно да направите онова, което е нужно. Но тя греши. Няма да можем да ви убедим повече, отколкото ви убедихме да дойдете тук доброволно.

— Аркадий, държиш се невъзпитано — сопна се Боранова.

— Не, Наташа, просто съм честен, което понякога е същото. Д-р Морисън, или, Албърт, за да избегнем официалностите, които мразя — Дежньов драматично помръдна рамене, — тъй като не можахме да ви убедим и понеже нямаме време, ще направите каквото е необходимо със сила, така както бяхте доведен тук.

— Аркадий, обеща, че няма… — намеси се Боранова.

— Не ми пука. Откакто обещах, размислих по въпроса и реших, че американецът трябва да знае какво го очаква. Ще бъде по-лесно за нас, а и за него.

Морисън погледна от Дежньов към Боранова и усети, че гърлото му се свива, така че му стана трудно да диша. Каквото и да планираха за него, знаеше, че няма да му дадат право на избор.