Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

17.

Морисън последва другите двама до превозно средство, което напомняше на старомодна вагонетка, разположена върху много тесни релси.

Боранова постави палец върху малък, гладък правоъгълник и вратата на вагонетката се плъзна встрани.

— Д-р Морисън, моля, качете се.

Морисън се отдръпна.

— Къде отиваме?

— Към миниатюризационната камера, разбира се.

— С влак? Колко голямо е това място?

— Голямо е, д-р Морисън, но не чак толкова. Това е само предпазна мярка. Само определени хора могат да използват вагонетката и само с нейна помощ може да се проникне в сърцето на Пещерата.

— Хората ви толкова ли са ненадеждни?

— Живеем в сложен свят, д-р Морисън. Можем да вярваме на хората си, но не желаем да ги подлагаме на излишни съблазни. А ако някой от нас бъде убеден да отиде някъде, както убедихме вас, по-безопасно ще бъде, ако знанията му са ограничени. Моля, качете се.

Морисън влезе в малкото превозно средство с известно затруднение. Дежньов го последва с подобни затруднения.

— Още един пример за безсмислени икономии. Защо трябва да е толкова малка? Защото бюрократите харчат милиарди рубли за един проект и се чувстват гениални ако успеят да спестят няколкостотин от такива подробности, които правят живота на трудовите хора нещастен.

Боранова зае предната седалка. По тази причина Морисън не успя да види как работи с уредите за управление, ако имаше такива. Вероятно се управляваше от компютър. Вагончето потегли неочаквано и от внезапния тласък Морисън политна назад.

От двете страни на височината на очите имаше тесни прозорчета, които бяха направени от не напълно прозрачно стъкло. През тях смътно се виждаха части от пещерата. Очевидно прозорчетата не бяха направени за наблюдение, а за да намалят неприемливо тясното пространство за хората, които биха проявили клаустрофобични[1] склонности.

Хората, които се виждаха през прозорците, не обръщаха внимание на преминаващата вагонетка. Всички, очевидно, бяха добре обучени. Всяка проява на интерес към дейност, която не беше свързана с пряката работа, вероятно се възприемаше като неучтивост или нещо по-лошо.

Очевидно приближаваха към стената на пещерата, защото вагонетката със слаб тласък забави движението си. Част от стената се плъзна встрани и вагонетката, като набра отново скорост, премина през отвора.

Почти незабавно стана тъмно. Слабата светлина на тавана на вагончето стигаше само, за да се превърне пълната тъмнина в здрач.

Намираха се в тесен тунел, който вагонетката изпълваше почти изцяло, освен от лявата страна. Като се взираше покрай Дежньов, на Морисън му се стори, че може да различи друга линия. Вероятно бяха поне две вагонетки, като в тунела имаше достатъчно място, за да се разминават.

Тунелът беше също така слабо осветен и постоянно правеше завои. Възможно беше да е прокопан през хълма в посоката на най-малкото съпротивление, за да се спестят пари или беше умишлено изкривен, като допълнителна мярка за сигурност. Вероятно тъмнината в тунела и във вагонетката имаше същата цел.

— Колко време е необходимо, за да… — започна Морисън.

Дежньов погледна към него, но в тъмнината изражението му беше неразличимо.

— Виждам, че не знаете как да се обърнете към мене. Нямам академична титла, затова защо просто не ме наричате Аркадий? Както всички останали. Баща ми винаги казваше: „Важен е човека, а не името.“

— Много добре — кимна Морисън. — За колко време ще стигнем, Аркадий.

— Скоро, Албърт — отвърна бодро Дежньов.

Морисън не можа да възрази на обращението, след като беше подмамен да използва първото му име.

Откритието, че не желае да възрази, малко го изненада. Въпреки непрестанните афоризми на баща си, Дежньов не изглеждаше лош човек. При тези условия за Морисън беше добре дошла възможността да избегне непрекъсната размяна на остри реплики, към които Боранова очевидно го подтикваше.

Вероятно вагонетката не се движеше по-бързо от скоростта на ленива разходка, но, въпреки това, при всяка промяна на посоката се усещаше леко накланяне. Очевидно дребнавите икономии бяха оставили линиите без насип.

След това, без никакъв преход, блесна светлина и вагонетката забави движението си.

Морисън примигна неуверено, докато излизаха отново на светло. Помещението, в което се намираха не беше толкова голямо, колкото онова, от което тръгнаха и беше практически празно. Единствено релсите завиваха в обратна посока в широка дъга към отвора в стената, през който бяха дошли. Видя друга вагонетка, която изчезна в отвора, а след нея стената се затвори. Вагончето, с което пристигнаха направи бавен завой и спря.

Морисън се огледа. Имаше много врати, а тавана беше относително нисък. Без да има очевидни доказателства, усети, че се намира в тримерна шахматна дъска, с голям брой стаи на различни нива.

Боранова го чакаше, като наблюдаваше неодобрително любопитството му.

— Готов ли сте, д-р Морисън.

— Не, д-р Боранова — отвърна Морисън. — Не съм готов, понеже не знам нито къде отивам, нито какво правя. Но съм готов да ви последвам.

— Това е достатъчно. Оттук, моля. Искам да ви представя на един човек.

Преминаха през една от вратите в друга малка стая. За разлика от предишната, тази беше добре осветена, а стените й бяха опасани с дебели кабели.

В стаята се намираше млада жена, която при появата им отмести настрани лист, приличащ на технически доклад. Бледността и уязвимия й вид я правеха доста приятна. Русата й коса беше подстригана късо, но не чак толкова, че да й придаде строг вид. Носеше скромната памучна униформа, която явно беше универсална в Пещерата. Беше привлекателно слаба и добре оформена, но без пищността на Боранова. Лицето й се загрозяваше или разкрасяваше, според вкуса, от малка бенка под левия ъгъл на устата. Скулите й бяха изпъкнали, ръцете — изящни и с тънки пръсти, а изражението й показваше, че няма навика често да се усмихва.

Морисън, обаче, се усмихна. За първи път, откакто беше отвлечен, му се стори, че може би нерадостната ситуация, в която беше въвлечен насила, има и хубава страна.

— Добър ден — каза той — За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Опита се да придаде на руския си образовано звучене и усети онова, което сервитьорката му беше посочила като типично за американците.

Младата жена не му отговори. Обърна се към Боранова и попита с леко дрезгав глас:

— Това ли е американеца?

— Да — потвърди Боранова. — Това е д-р Албърт Джонас Морисън, професор по неврофизика.

— Доцент — поправи я Морисън.

Боранова не обърна внимание на забележката му.

— А това, д-р Морисън, е д-р София Калинина, която е нашия специалист по електромагнетизъм.

— Трудно е да се нарече стара — каза галантно Морисън.

Комплиментът не очарова младата жена.

— Може би изглеждам по-млада, отколкото съм в действителност — каза тя. — На трийсет и една години съм.

Морисън се смути и Боранова побърза да се намеси:

— Е, готови сме. Моля те, провери схемите и започвай. И по-бързо.

— Радвам се, че не харесва американците — ухили се Дежньов. — Това ми спестява поне сто милиона потенциални съперници. А ако може да намрази и руснаците и да разбере най-накрая, че съм карело-фин.

— Карело-фин ли си? — Боранова се насили да се усмихне. — Кой би повярвал?

— Тя би повярвала, ако е в подходящо настроение?

— Такова настроение при нея е невъзможно — каза Боранова и се обърна към Морисън. — Д-р Морисън, не възприемайте поведението на София като нещо лично. Много от съгражданите ни преминават през свръхпатриотичен период и считат, че трябва да мразят американците. Това е по-скоро поза, отколкото действителност. Сигурна съм, че щом веднъж започнем да работим като един екип, тя ще изостави предразсъдъците си.

— Напълно разбирам. В родината ми има подобни тенденции. Например аз, в момента не съм изпълнен с любов към Съветите и това, мисля, е разбираемо. Но — Морисън се усмихна, — много лесно мога да направя изключение за д-р Калинина.

Боранова поклати глава.

— Американците като вас или руснаците като Аркадий имат особен мъжки начин на мислене, който лесно преодолява националните граници и културните различия.

— Не че ще работя с нея или с който и да било друг — продължи Морисън. — Д-р Боранова, уморих се да ви повтарям, че не вярвам в съществуването на миниатюризацията и че не мога и няма да ви окажа никаква помощ.

— Знаете ли, Албърт — разсмя се Дежньов, — човек почти може да ви повярва. Говорите толкова сериозно.

— Наблюдавайте внимателно, д-р Морисън — каза Боранова. — Това е Катюша.

Тя почука по една клетка, която Морисън видя чак сега. Досега вниманието му беше привлечено от д-р Калинина. Дори след като напусна, Морисън продължи разсеяно да наблюдава вратата в очакване на завръщането й.

Съсредоточи се върху клетката от телена мрежа. Катюша беше бял заек, умерено голям и с невъзмутим вид. Беше заета с хрупане на зеленина, с присъщото на вида й съсредоточение.

Усещаше се миризма на заек и се чуваше лек драскащ шум. Вероятно ги беше доловил и по-рано, но несъзнателно ги беше игнорирал.

— Да, виждам я. Заек — рече Морисън.

— Не е просто заек. Тя е най-необикновеното създание. Единствено по рода си. Историята й е много по-забележителна от войните и нещастията, които обикновено се свързват с това име. Като изключим чисто случайните създания от рода на червеи, бълхи и паразити, Катюша е първото живо същество, което бе миниатюризирано. На практика тя е била миниатюризирана три пъти и щеше да бъде миниатюризирана още поне десетина пъти повече, ако можехме да си го позволим. Приносът й за нашите знания за миниатюризацията е изключителен. Както виждате, преживяванията не са й се отразили неблагоприятно.

— Не искам да ви оскърбя — възрази Морисън, — но голото ви заявление, че е била миниатюризирана три пъти не е никакво доказателство, че това наистина се е случило. Не се съмнявам в честността ви, но в подобни случаи считам, че единствено присъствието ми при подобен експеримент ще бъде достатъчно убедително.

— Разбира се. И именно по тази причина, при това на значителна цена, Катюша сега ще бъде миниатюризирана за четвърти път.

Бележки

[1] Страх от затворено пространство — Б. пр.