Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (58)

57.

Повърхността на глиалната клетка все още се простираше във всички посоки, доколкото можеше да се види в обсега на мътната светлина на корабните прожектори, но вида й се беше променил. Куполите и хребетите бяха се смалили до фина структура. Въжетата, които стърчаха от куполите, се бяха превърнали в конци, почти невидими при движението на кораба.

През повечето време вниманието на Морисън беше съсредоточено върху компютъра. Следеше да не би скептичните вълни да намалят интензивността си, но периодично поглеждаше и към панорамата навън.

От време на време над повърхността се издигаха типичните дендритни образувания на нервните клетки, дори едно от тях беше почти спомагателна глиална клетка. Те се разклоняваха, като дърво през зимата, издигайки се над клетъчната мембрана.

Дори спрямо новия, по-голям размер на кораба дендритите, излизащи от клетката изглеждаха големи. Приличаха на клоните на дърво, но бързо изтъняваха и очевидно бяха гъвкави. Тъй като им липсваше здравината на хрущялните влакна, те се полюшваха от завихрянията предизвикани от движението на кораба през междуклетъчната течност. При приближаването на кораба те се разлюляваха, така че на Дежньов рядко му се налагаше да завива, за да ги заобикаля. Отклоняваха се встрани и кораба минаваше на безопасно разстояние.

В непосредствена близост до клетката колагеновите нишки бяха по-малко. Поради по-големите размери на кораба те изглеждаха по-тънки и по-крехки. Дори веднъж Дежньов или не видя, че една от тях се изпречва точно пред кораба, или не й обърна внимание. Корабът премина покрай нея така, че тя се отърка в корпуса точно до мястото на Морисън. Стържещия удар го накара да се свие, но корабът изобщо не се повреди. Колагеновата нишка се огъна, скъса се и увисна. Морисън обърна глава и проследи с поглед скъсаното влакно, което след секунда изчезна назад.

Изглежда, че Боранова също я беше видяла и забелязвайки реакцията на Морисън заговори:

— Няма причини за безпокойство. В мозъка са разпръснати трилиони такива нишки, така че една повече или по-малко не променя нищо. Освен това те зарастват, дори в толкова силно повреден мозък като на бедния Шапиров.

— Предполагам, че сте права — каза Морисън, — но все пак не мога да не мисля, че разрушаваме без никакво право един безкрайно деликатен механизъм, който не е пригоден за технологично нашествие.

— Разбирам чувствата ви, но едва ли нещо в света, създадено от биологичен или геологичен процес, е предвидено за намесата на човека. Човечеството е сторило много злини на Земята и на живота, някои от тях съзнателно. Между другото, аз съм жадна. А вие?

— Определено — отвърна Морисън.

— В малката ниша под дясната ви ръка ще намерите чаша. Подайте ми я! — тя сипа вода и на останалите. — Има достатъчно вода, така че ако искате втора чаша, казвайте.

Дежньов погледна с неприязън към чашата с вода в ръката му, докато другата му ръка беше на управлението. Изсумтя и каза:

— Баща ми казваше: „Няма такава напитка «чиста вода», като се вземе предвид, че изчистващия фактор е алкохола.“

— Да, Аркадий — заяви Боранова. — Сигурна съм, че баща ти често е изчиствал водата си, но тук, на кораба, докато управлението е в твои ръце, ще се наложи да пиеш водата си непрочистена.

— На всички им се налага понякога да понасят лишения — отвърна Дежньов, изпразни чашата си и направи гримаса.

Вероятно вкусът на водата накара Калинина да търси нещо под краката си. Морисън не се досети веднага, че сега беше неин ред да уринира. Обърна глава към прозореца и зачака да види някоя друга откъсната колагенова нишка.

— Предполагам, че е време за обяд — обяви Боранова, — но можем да минем и без него. Все пак…

— Все пак какво? — попита Дежньов. — По една голяма чиния горещ борш със сметана?

— Въпреки ограниченията успях да внеса няколко парчета шоколад — висококалоричен, с малка маса.

Калинина, която беше използвала малката си влажна хартиена кърпа и сега размахваше ръце, за да ги изсуши, подхвърли:

— Ще ни се развалят зъбите.

— Не веднага — отвърна Боранова, — а и можете да си изплакнете устата с малко вода, за да се намали количеството на захарните остатъци. Кой иска?

Вдигнаха се четири ръце. Калинина не беше последна. Морисън го посрещна с удоволствие. Обичаше шоколад и изсмука парчето, за да продължи удоволствието. Вкусът му напомни за момчешките години прекарани в покрайнините на Мънси.

Беше изял шоколада, когато Конев тихо го попита:

— Почувствахте ли нещо, докато се движехме покрай глиалната клетка?

— Не — отвърна Морисън, което беше вярно. — А вие?

— Мисля, че почувствах. Мярна ми се фразата „зелени полета“.

Морисън не можа да се сдържи да не изпусне едно:

— Хмм — и за известно време потъна в мисли.

— Е? — обади се Конев.

Морисън повдигна рамене.

— През ума на всеки човек постоянно преминават фрази. Чувате нещо с крайчеца на ухото си, така да се каже, и по някое време то прониква в съзнанието ви. Или пък някакъв поток от съзнателни мисли преминава през съзнанието ви и една от фразите изплува на повърхността. Или пък имате някакъв вид звукови халюцинации.

— Прекоси ума ми, докато гледах към уредите ви и се съсредоточавах.

— Искали сте да разберете нещо, предполагам, и нещо незабавно ви е помогнало, като в отговор е преминало през ума ви. Същия ефект имаме и при сънищата.

— Не. Това беше наяве.

— Как можете да го различите, Юрий? Аз не усетих нищо подобно. Предполагате ли, че някой друг го е почувствал?

— Не биха могли. Никой друг не се съсредоточаваше върху машината ви. Може би никой друг на кораба няма мозък достатъчно подобен на вашия, за да усеща на същата мозъчна вълна, така да се каже.

— Вие просто правите предположения. Освен това, какво означава тази фраза?

— Зелени полета ли? Шапиров има къща на село. Би могъл да си спомня зелените полета.

— Може би просто сте приели образа от него. А думите са ваши.

Конев се намръщи, замълча за малко, след това добави открито враждебно:

— Защо толкова силно се противопоставяте на възможността за приемане на съобщения?

— Защото се опарих, като съобщих за подобни възприятия — Морисън си позволи да отговори също толкова враждебно. — Дълго време ме осмиваха и станах предпазлив. Образът на жена и две деца не ни говори нищо. Нито пък фраза като „зелени полета“. Ако я съобщите, как ще обясните, че не образа или фразата не са ваши? Чуйте, Юрий, и най-неясния и непряк намек би бил полезен, само ако е свързан с квантово-релативистичната теория. Той би могъл да бъде съобщен. Всичко останало няма да е убедително, няма да предизвика вяра. Ще ни причини само болка. Казвам го от собствен опит.

— В такъв случай какво ще направите, ако чуете нещо съществено, нещо свързано с проекта ни, ще ни кажете ли? Няма ли да го премълчите?

— Защо трябва да го правя? Ако приема нещо свързано с физиката на миниатюризацията, не бих имал необходимата подготовка, за да го разбера. Ако го премълча, няма да имам никаква полза. А ако постигнем някакъв резултат, този компютър остава мой и се задейства от моята теория. Аз ще получа най-голямата част от почестите. Не бих го скрил, Юрий. Собствените ми интереси и научната ми чест не биха ми позволили да го направя. А вие?

— Разбира се, че ще споделя каквото и да усетя. Точно това правя сега.

— Нямам предвид „зелените полета“. Това е безсмислица. Да предположим, че почувствате нещо изключително важно, а аз не. Дали няма да ви дойде на ум, че тези знания са държавна тайна, както и самата миниатюризация? Бихте ли го съобщили с риск да си навлечете гнева на Централния координационен комитет.

Говореха си шепнешком, с допрени глави, но щом дочу ключовата дума Боранова наостри уши.

— С политика ли се занимавате, господа? — ледено попита тя.

— Обсъждаме възможната полза от уреда на Албърт, Наталия. Албърт мисли, че ако науча нещо важно от скептичните вълни на Шапиров, аз няма да му го съобщя под предлог, че е държавна тайна.

— Би могло да бъде — каза Боранова.

— Нуждаем се от сътрудничеството на Албърт. Машината и програмата са негови и съм сигурен, че знае как да работи с тях, така че да не ги използва максимално ефективно. Ако не е напълно сигурен в нашата честност и добронамереност, може да направи така, че да не приемем нищо. Бих искал да споделя с него всичко, което усетя, ако и той направи същото.

— Комитетът може да не го одобри, както посочи самия Албърт — възрази Боранова.

— Няма значение. Не ме е грижа за тях — рече Конев.

— Ще докаже, че те обичам, Юрий — изсмя се Дежньов. — Няма да те издам.

— Наталия — намеси се Калинина, — съгласна съм, че трябва да сме честни с Албърт, след като и от него очакваме същото. Много по-вероятно е той да научи нещо полезно, отколкото ние, тъй като използва собствения си уред. Quid pro quo^[1]. Така ли е, Албърт?

— Мислех точно за това — кимна Морисън — и не бих го споменал, ако ми бяхте казали, че ще е против държавната политика да сте честни с мен.

— Добре, нека да изчакаме събитията — каза Боранова.

Напрежението се стопи.

Морисън остана сам с мислите си, наблюдавайки разсеяно компютъра си.

— На около километър пред нас има друга клетка — обяви Дежньов. — Като че ли е по-голяма от предишната. Това неврон ли е, Юрий?

Конев, който мрачно наблюдаваше собствения си компютър, се сепна.

— Албърт, какво казва вашата машина? Това неврон ли е?

Морисън вече работеше с уреда си.

— Трябва да е неврон. Никога не съм виждал толкова силни скептични вълни.

— Добре! — рече Дежньов. — А сега какво?