Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (55)

54.

Щом корабът започна да се движи настъпи мълчание. Обкръжението им беше се променило коренно. В кръвта имаше смесица от обекти, едни струпани пред тях, други бавно отминаващи назад в зависимост от водовъртежите и теченията. Имаше усещане за движение, дори и само заради повърхността на кръвоносните съдове — удебелявания по стените на артериите, „плочите“ на капилярите, които бавно се плъзгаха назад.

Тук, в междуклетъчно пространство, имаше пълен застой. Никакво движение. Никакъв признак за живот. Плетеницата от колагенови нишки приличаше на първобитна гора, изградена само от клони, без листа, без цвят, без звук, без движение.

Но след като корабът се отправи напред през гъстата междуклетъчна течност, всичко започна да се движи назад. Корабът се плъзна между две V-образно свързани нишки. На Морисън му се стори, че ясно забеляза спиралната структура по дължината на колагеновите нишки, която се виждаше по-добре на по-тънката от двете.

А пред тях се виждаше дебело колагеново влакно — царят на колагеновата джунгла.

— Трябва да завиеш, Аркадий — каза Конев. — Сега е времето да изпробваме двигателите.

— Добре, но ще трябва да се наведа. Управлението не ми е под ръка. Подобренията имат някакви ограничения — наведе се напред, протягайки ръце на нивото на прасците си. — Не ми харесва мисълта да го правя постоянно. Трудно е за снажен мъж като мене.

— Искаш да кажеш за дебелак като тебе — злобно подметна Конев. — Отпуснал си се, Аркадий. Трябва да свалиш малко килограми.

Дежньов се изправи.

— Много добре. Спирам веднага, отивам си в къщи и започвам да свалям килограми. Юрий, сега ли е времето да ме поучаваш?

— Нито пък е време да ставаш прекалено емоционален, Аркадий — каза Боранова. — Завивай!

Дежньов се наведе, подтискайки пъшкането си. Корабът бавно зави в плавна дъга или, ако съдеха буквално по онова, което виждаха, дебелата колагенова нишка се отдалечи наляво, докато я приближаваха, както и всичко останало.

— Ще я удариш — извика Конев. — Завий по-бързо!

— Не мога да завия по-остро — рече Дежньов. — Всеки мотор е само малко отдалечен от центъра и не мога да го променя.

— Добре, тогава ще я ударим — каза Конев с нотка на безпокойство в гласа му.

— Нека я ударим — гневно се намеси Боранова. — Юрий, не изпадай в паника заради дреболии! Корабът е от здрава пластмаса, а тази нишка несъмнено е еластична.

И докато говореше, носът на кораба започна да преминава покрай нишката на безопасно разстояние. Наблюдавайки през страничната стена, беше ясно, че разширената част на кораба ще опре. Когато нишката достигна срещу седалката на Калинина, корабът опря в нея. Не се чу звук от разкъсване, а само едва доловимо съскане. Както Боранова предположи, нишката беше еластична, така че леко се сви под силата на сблъсъка, след което отскочи, избутвайки кораба малко встрани. Слузестата междуклетъчна течност послужи като смазка за триенето и амортисьор за удара.

Корабът продължи да се движи и зави наляво по посока на нишката.

— Щом видях, че ще се допрем изключих двигателите — поясни Дежньов. — Този завой наляво, който правим сега, е от триенето.

— Да — кимна Конев, — но ако искаше да завиеш на другата страна?

— Тогава щях да използвам двигателите. Или значително по-рано щях да направя завой с докосване с нишката от дясната ни страна. Нишката щеше да ни завърти надясно. Във всеки случай, основното е да използваме колкото можем по-рядко двигателите и колкото е възможно повече нишките. Първо, не трябва да изразходваме запасите си от енергия прекалено бързо. Второ, бързото отделяне на енергия увеличава възможността за спонтанна деминиатюризация.

— Какво? — викна Морисън. Обърна се към Боранова — Вярно ли е това?

— Ефектът не е силен — отвърна Боранова, — но е вярно. Шансовете се увеличават малко. Бих казала, че в този разговор по-важни са двете причини да пестим енергия.

Но Морисън не можеше да подтисне гнева си.

— Не виждате ли колко глупава, не, престъпна е цялата ситуация? Намираме се в кораб, който просто не е пригоден за целта и каквото и да направим, става все по-лошо.

— Албърт, моля ви — поклати глава Боранова. — Знаете, че нямаме друг избор.

— Освен това — допълни с усмивка Дежньов, — ако успеем да свършим работа с този неподходящ кораб, помислете си колко по-забележителен ще стане успеха ни. Ще бъдем герои. Истински герои. Сигурно ще получим орден „Ленин“ — всеки от нас. Въпросът ще бъде предрешен. А ако се провалим, удобно е да мислим, че ще можем да го обясним с дефектите на кораба.

— Да. Дали ще победим или ще загубим, всички вие ще станете съветски герои — рече Морисън. — А аз какъв ще бъда?

— Помнете, Албърт — допълни Боранова, — че няма да ви пренебрегнем ако успеем. Орден „Ленин“ няколко пъти е бил даван на чужденци, в това число и на американци. Дори ако по някакви причини не желаете славата, успеха на теориите ви ще бъде доказан и можете да получите Нобелова награда преди кой да е друг от нас.

— Не е време да броим пилците — възрази Морисън. — Благодаря, но ще отложа за известно време писането на речта си за връчването на Нобеловата ми награда.

— Всъщност — намеси се Калинина, — чудя се дали позицията ни е подходяща, за да достигнем до някой неврон.

— Каква пречка има? — попита Дежньов. — Можем да се движим и да завиваме. Намираме се извън капилярът, в мозъка. Ей там има някой неврон, колкото искате, милиарди неврони.

— Ето там ли? — попита в отговор Калинина. — Не виждам никакви неврони. Само колагенови влакна.

— Как смятате, колко е междуклетъчната течност?

— Ако бяхме с нормални размери — каза Калинина — дебелината на слоя е микроскопична. Обаче сега сме с размерите на глюкозна молекула и в сравнение с нас разстоянието до най-близкия неврон може да се окаже километри.

— Е, в такъв случай ще се придвижим с кораба един километър. Ще отнеме малко време, но може да се направи.

— Да, ако можехме да се движим направо, но сме в средата на непроходима джунгла. Трябва да завиваме и да заобикаляме тази и онази нишка, и накрая ще се окаже, че сме пропътували петдесет километра по нашата скала и сме се върнали в началната точка. Ще се изгубим в лабиринта от нишки и няма да стигнем до неврон, освен по чиста случайност.

— Юрий има карта — започна Дежньов, но гласът му прозвуча малко объркано. — „Церебро.. каквото и да е“ на Юрий…

Конев намръщено поклати глава.

— Моят цереброграф ми показва кръвоносната система на мозъка и разположението на клетките, но не мога да увелича картата до такава степен, че да определя положението ни в междуклетъчната течност. Тези фини детайли не са ни известни, а от церебрографията не можем да получим повече информация, отколкото сме й дали.

Морисън погледна през стената на кораба. Във всички посоки се виждаха колагенови влакна, които се преплитаха и препречваха пътя им. В нито една посока очите не можеха да видят надалеч и в нито една посока нямаше признак на нещо друго, освен на нишки, кръстосани с други нишки.

И никакви нервни клетки! Никакви неврони!