Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (53)

52.

За първи път Морисън усещаше работата на микротермоядрените двигатели. Чуваше се почти недоловимо боботене, докато корабът все по-трудно си пробиваше път през съединителната тъкан. Напред нямаше нищо за гледане. Стената на капиляра, много тънка в нормален смисъл, беше далеч по-дебела от дължината на кораба.

Корабът вече беше изцяло в съединението. Дежньов, с чело покрито с капчици пот, се обърна към Боранова:

— Изразходваме енергия по-бързо, отколкото би трябвало.

— В такъв случай спри корабът и нека да го обсъдим!

— Ако го направя, съществува възможност естествената еластичност на това вещество да ни изхвърли обратно в кръвта.

— Тогава забави двигателите! Избери такова ниво, което ще е достатъчно, за да ни задържи на едно място!

Боботенето изчезна.

— Съединението оказва значителен натиск върху нас — заяви Дежньов.

— Достатъчен ли е, за да ни смачка?

— Сега не. Но кой би могъл да кажа какво ще стане по-нататък, ако натиска продължава?

— Това е глупаво — избухна Морисън. — Не каза ли някой, че сме с размерите на малка органична молекула?

— Имаме размерите на глюкозна молекула — потвърди Боранова, — която е изградена от двайсет и четири атома.

— Благодаря — отвърна смразяващо Морисън, — но знам колко атома има в глюкозната молекула. Малките молекули постоянно се придвижват през стените на капилярите посредством дифузия. Дифузия! Така функционира тялото. Защо ние не дифундираме?

— Дифузията е статистическа възможност — рече Боранова. — В кръвта във всеки момент има двайсет и четири милиарда трилиона глюкозни молекули. Те се движат произволно и някои от тях удрят на такива места, и по такъв начин, че да преминат през съединението между две клетки или през мембраната на клетките от капилярната стена, през клетката, и от другата й страна. Много малък процент успяват да го направят, но това е достатъчно за да осигури правилната работа на тъканите. Обаче е възможно дадена глюкозна клетка да остане в кръвта цял месец, без да дифундира. Можем ли да изчакаме един месец, докато дифундираме?

— Наталия, това не е аргумент — нетърпеливо каза Морисън. — Защо целенасочено не сторим онова, което глюкозната молекула би направила случайно? Особено сега, когато донякъде сме навлезли в съединението. Защо стоим на едно място?

— Аз съм на страната на Албърт — намеси се Конев. — Вероятно дифузията не е пасивно преминаване. Между дифузиращия обект и бариерата, през която той преминава, вероятно съществува някакво взаимодействие. Само че никой не знае какво точно е това взаимодействие. Особено тук, където бариерата е кръв — мозък.

— Намираме се при бариерата — додаде Дежньов. — Ти си мозъчния експерт. Не можеш ли да се огледаш и да ни кажеш как се осъществява дифузията?

— Не, не мога. Но молекулата на глюкозата преминава лесно през прехода кръв — мозък. Трябва да преминава лесно, защото е единственото гориво на мозъка. Бедата е там, че корабът е малък колкото глюкозна молекула, но не е глюкозна молекула.

— Целиш ли нещо, Юрий — попита Боранова, — или това е само лекция?

— Целя нещо. Премахнахме заряда на кораба, за да се гмурнем в съединението, но защо сега да го оставяме незареден? Не можем ли да му дадем зарядните характеристики на глюкозна молекула? Ако го направим, за тялото на Шапиров той ще бъде глюкозна молекула. Наталия, предлагам да наредиш да бъде направено.

Калинина не дочака заповедта.

— Направено е, Наталия.

Морисън забеляза, че и двамата се обръщаха към Боранова. Все още и двамата поддържаха измислицата, че другия не съществува.

— И натиска на съединението веднага намаля — рече Дежньов. — Разпознава приятел, така че се покланя любезно и отстъпва назад. Майката на баща ми, вечна й памет, би извикала: „Черна магия“ и веднага би се скрила под леглото.

— Аркадий — прекъсна го Боранова, — увеличи мощността на двигателите, за да преминем, преди съединението да забележи, че зад глюкозната характеристика се крие нещо друго.

— Да, Наталия.

— Предположението ви се оказа правилно, Юрий — каза Морисън. — Със закъснение виждам, че и аз трябваше да се досетя, но факт е, че не го направих.

Конев отвърна навъсено, като че ли намираше похвалата за нещо, което не може да понесе:

— Беше лесно. Смалихме се до размерите на глюкозна молекула, тъй като мозъка живее от глюкозата. Щом попитахте защо не дифундираме, когато би трябвало, аз разбрах, че трябва да имаме характеристиките на глюкозата.

— Членове на експедицията — обяви Дежньов, — преминахме през съединението. Извън кръвта сме. Намираме се в мозъка.