Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (10)

9.

Морисън седна на задната седалка, чудейки се дали може да достигне до другата врата и да се измъкне. Дори и да имаше оръжие, Норбърт едва ли щеше да го използва на хотелския паркинг пред стотина човека, намиращи се само на трийсет метра. В крайна сметка, дори пистолетът да е със заглушител, внезапното му падане сигурно щеше да привлече нечие внимание.

За съжаление тази възможност изчезна бързо, тъй като от другата врата се качи трети човек, който изпъшка, докато се наместваше в колата и погледна към Морисън ако не злобно, то, със сигурност, без всякаква следа от приятелско отношение.

Морисън се озова притисна от двете страни и без всякаква възможност да помръдне. Колата потегли и веднага щом излезе на магистралата набра скорост.

— За какво беше всичко това? — попита задавено Морисън. — Къде отиваме? Какво смятате да правите?

Гласът на Норбърт звучеше мрачно без фалцета и престорената сърдечност.

— Няма нужда да се безпокоите, д-р Морисън. Нямаме намерение да ви причиним нещо лошо. Просто искаме да дойдете с нас.

— Но аз бях с вас там — опита се да посочи „там“, но мъжът от дясната му страна се притисна към него и Морисън не успя да измъкне ръката си.

— Ние искаме да дойдете с нас някъде другаде.

— Вижте — Морисън се опита да прозвучи заплашително. — Вие ме отвличате. Това е сериозно престъпление.

— Не, д-р Морисън, нека не го наричаме отвличане. Нека да кажем, че сме се държали приятелски по един малко по-принудителен начин.

— Както и да го наричате, това е незаконно. Може би сте от полицията? Ако е така, моля, легитимирайте се и ми кажете какво съм направил.

— Не ви обвиняваме в нищо. Казах ви. Просто искаме да дойдете с нас. Бих ви препоръчал да си седите тихо и да останете спокоен. Така ще е по-добре за вас.

— Не мога да съм спокоен, щом не знам какво става.

— Помъчете се — каза безчувствено Норбърт.

Морисън не успя да измисли нищо друго, което би могло да помогне и без в действителност да се е успокоил, замълча.

Небето беше обсипано със звезди. Нощта беше ясна също като деня. Потоците от хиляди автомобили се движеха, а във всяка една от тях зад кормилото седеше някой, насочил се мълчаливо към обичайната си работа, без да го е грижа, че в съседната кола се извършваше престъпление.

Сърцето на Морисън продължи да бие ускорено, а устните му трепереха. Не можеше да не бъде нервен. Казаха, че няма да му причинят болка, но доколко можеше да им се вярва? Досега всичко, което Норбърт му беше казал, беше лъжа.

Опита се да се отпусне, но на кой орган от тялото си трябваше да заповяда, за да се успокои? Затвори очи и се насили да диша дълбоко и бавно, и да мисли рационално. Беше учен. Следователно трябваше да мисли рационално.

Вероятно бяха колеги на Родано. Водеха го към щаба, където щяха да увеличат натиска да приеме мисията. Но няма да успеят. Той беше американец, а това означаваше, че към него трябва да се отнасят в съответствие с известни установени правила, официални процедури и обичайни начини на действие. Не би могло да има нищо произволно, нищо импровизирано.

Отново пое дълбоко дъх. Просто трябваше да продължи да казва не и щяха да го оставят на мира.

Усети слабо накланяне и отвори очи.

Колата зави от магистралата по тесен прашен път.

— Къде отиваме? — попитва автоматично.

Не получи отговор.

Автомобилът се друса още доста време по пътя, а след това зави към неясна и тъмна площадка. На светлината на фаровете Морисън видя хеликоптер, чиито перки бавно се въртяха, издавайки само слабо бръмчене.

Беше от нов тип, чиито звукови вълни се подтискаха, а гладката му повърхност по-скоро поглъщаше, отколкото да отразява лъчите на радарите. Популярното му име беше хъшикоптер^[1].

Дъхът на Морисън секна. Щом използват хъшикоптер, който е извънредно скъп и не се среща често, значи те не го смятат за обичайна плячка. Отнасяха се към него като към голяма риба.

„Но аз не съм голяма риба!“, помисли си той отчаяно.

Автомобилът спря и фаровете му загаснаха. Останаха само тихото бръмчене и няколко слаби виолетови светлинки, маркиращи мястото, където се намира хъшикоптера.

Здравенякът от дясната страна на Морисън отвори вратата на колата, приведе глава и се измъкна навън, отново пъшкайки. Голямата му ръка се протегна към Морисън.

Морисън опита да се отдръпне.

— Къде ме водите?

Мъжът сграбчи рамото му.

— Излизайте. Стига приказки.

Морисън почувства, че го повдигат и издърпват от колата. Рамото го заболя, което не беше за чудене, като се вземе предвид, че почти го извадиха от ставата.

Но не обърна внимание на болката. За първи път чу здравеняка да говори. Думите бяха на английски, но акцента беше подчертано руски.

Морисън изстина. Беше заловен, но не от американци.