Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

48.

Корабът бавно продължаваше движението си по капиляра към целта посочена от Конев — скептичния възел. Сега не зависеха от кръвния поток, който всъщност беше доста бавен. Моторите работеха, за което Морисън съдеше по две неща. Първо, те придвижваха кораба активно, вместо пасивно, подтискайки вече изненадващо слабия ефект на Брауновото движение. Второ, корабът задминаваше едно след друго червените телца.

В повечето случаи корабът избутваше червените клетки встрани, след което те се претъркулваха между него и стената. Случайно удариха червено телца в самия център, при което известно време го бутаха, докато накрая клетката се пръсна. Отломките отплуваха назад, без да оставят и следа върху корабния корпус. При пет милиона телца във всеки кубически милиметър кръв, нямаше значение колко щяха да бъдат разрушени и постепенно Морисън привикна към касапницата.

Морисън съзнателно мислеше за червените клетки, вместо за възможността за спонтанна деминиатюризация. Знаеше, че възможността да експлодират в следващите няколко секунди е незначителна, а дори да се случваше, не би го разбрал. Смъртта от изпържването на мозъка би настъпила твърде бързо, за да успее да го усети.

Не толкова отдавна той се загряваше бавно в кръвта. Усещаше, че умира. След това преживяване, незабавната смърт не беше страшна.

Но му се искаше и за други неща да може да мисли същото.

Погледа на Конев! Какво кипеше в него и го разкъсваше? Беше изоставил София с най-голяма жестокост. Наистина ли не мислеше, че детето е негово? Хората не се нуждаят от причини, за да достигнат до емоционално заключение, а подозрението, че може би грешат само укрепва това убеждение. Патологично. Като Леонтес от „Зимна приказка“! Шекспир винаги е долавял правилно тези неща. Конев беше я отблъснал и намразил, заради грешката, която беше допуснал към нея. Беше я тласнал в ръцете на друг мъж и беше я намразил задето я е тласнал. И в добавка я ревнуваше.

А тя? Дали не знаеше за ревността му и не се възползваше от нея? Дали съзнателно не беше се обърнала към Морисън, американеца, за да разкъса Конев на парчета? Внимателно изтривайки американеца с мокра кърпа. Защитавайки го на всяка стъпка. И, разбира се, всичко това пред очите на Конев.

Морисън сви устни. Не му харесваше да бъде топка за тенис, прехвърляна от един на друг, за да създава максимална болка.

В края на краищата не беше негова работа и не би трябвало да взима страна. Но как можеше да го избегне? София Калинина беше привлекателна жена, която правеше всичко с тиха тъга. Юрий Конев беше намръщен зъл мъж, който правеше всичко с кипящ гняв. Не можеше да избегне нито симпатията си към София, нито антипатията си към Юрий.

Изведнъж забеляза, че Боранова го гледа сериозно и се зачуди дали не беше изтълкувала погрешно замислеността и мълчанието му. Дали не чувстваше, че размишлява върху вероятността за смърт при миниатюризация, което всъщност той мъжествено се мъчеше да не прави?

Изглежда, че наистина беше така, защото Боранова изведнъж заговори:

— Албърт, никой от нас не е безумец. Аз имам съпруг. Имам син. Искам да се върна при тях жива и възнамерявам да го направя. Искам да го разберете.

— Сигурен съм, че намеренията ви са добри — заяви Морисън, — но какво можете да направите срещу вероятността за деминиатюризация, която е спонтанна, непредсказуема и веднъж започнала не може да бъде спряна?

— Съгласна съм, че е спонтанна и непредсказуема, но кой твърди, че не може да бъде спряна?

— В такъв случай можете ли да я спрете?

— Мога да опитам. Тук всеки от нас има своите задължения. Аркадий управлява кораба. Юрий ни насочва към целта. София определя електрическите характеристики на кораба. Вие ще изучавате мозъчните вълни. Що се отнася до мене, а седя тук отзад и взимам решения — най-важното ми решение до сега беше грешка, признавам го — и наблюдавам топлинния поток.

— Топлинния поток ли?

— Да. Преди да започне деминиатюризацията, топлината се променя по характерен начин. Дестабилизиращия фактор е именно това топлоотделяне; то нарушава деликатното равновесие и след малко забавяне започва процеса на деминиатюризация. Когато това се случи, ако съм достатъчно бърза, бих могла да увелича по такъв начин интензитета на миниатюризационното поле, че да погълнем отново тази топлина и да възстановим метастабилността.

— Този метод изпробван ли е изобщо? — усъмни се Морисън. — Всъщност, правено ли е в условията на полето или е само теория?

— Правено е при много по-малка степен на миниатюризация, разбира се. Все пак, тренирала съм го и рефлексите ми са изострени. Надявам се да не бъда изненадана.

— Наталия, Пьотр Шапиров при спонтанна деминиатюризация ли изпадна в кома?

Боранова се поколеба.

— Всъщност не знаем дали е било нещастен сблъсък с природните закони или човешка грешка, или и двете. Възможно е да е било малко по-силно от обичайното отклонение от метастабилната точка на равновесие и нищо повече. Не е нещо, което бих могла да анализирам в подробности с вас, тъй като нямате нужната специфична физическа и математическа подготовка, нито пък биха ми разрешели да ви я дам.

— Ясно. Секретен материал.

— Разбира се.

— Наташа — намеси се Дежньов, — достигнахме скептичния възел или поне Юрий твърди така.

— Спирай, тогава! — нареди Боранова.