Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (66)

65.

Морисън наблюдаваше безпристрастно. Не възнамеряваше да участва активно. Ако нещо се вмъкнеше в ума му, щеше да го съобщи. Не би било научно да не го направи.

От лявата му страна Калинина изглеждаше мрачна, а пръстите й бездействаха. Наклони се към нея и прошепна:

— Върнахте ли ни отново към Л-глюкозата?

Тя кимна.

— Знаете ли за тази хипотеза на Настяспенская?

— Не е в моята област. Никога не съм я чувала.

— Вярвате ли в нея?

Но Калинина не се остави да я хванат в капан.

— Не съм подготвена нито да вярвам, нито да не вярвам. Но той й вярва. Защото го желае.

— Усещате ли нещо?

— Нищо повече от преди.

Дежньов разбира се мълчеше. От време на време Боранова подхвърляше една-две думи, които обаче звучаха напълно неубедително в ушите на Морисън.

Единствено Конев не губеше ентусиазма си. В един момент извика:

— Някой прие ли го? Някой друг? „Кръгов ритъм“. „Кръгов ритъм.“

Не последва пряк отговор и след малко Морисън запита:

— Какво означава това, Юрий?

Конев не отговори. Дори стана още по-мълчалив и беше погълнат от празно взиране напред, в посоката, в която флуида носеше кораба.

— Е, Юрий? — попита Боранова.

— Не го разбирам — дрезгаво отвърна Конев.

— Юрий, синко — каза Дежньов, — може би този неврон е повреден и не мисли много. Ще трябва да опитаме още един, а може би и още един. Първият просто може да е бил късмета на новаците.

Конев му метна гневен поглед.

— Не работим с отделни клетки. Намираме се в група клетки, милион или повече, които според теорията на Албърт образуват център на творческото мислене. Каквото мисли една, с малки изменения мислят и останалите.

— Надявам се, че съм показал точно това — вмъкна Морисън.

— Тогава няма нужда да преминаваме от клетка в клетка, нали? — каза Дежньов.

— Няма да има полза — потвърди Морисън.

— Добре — тежко рече Дежньов, — защото нямаме време и енергия. И сега какво ще правим?

— Нищо не разбирам — каза Конев в последвалото мълчание. — Настяспенская не може да греши.

Калинина съзнателно бавно разкопча колана си и се изправи.

— Искам да кажа нещо и не желая да ме прекъсвате. Наталия, изслушай ме! Отидохме достатъчно далече. Този експеримент трябваше да бъде направен, макар че по мое мнение беше обречен на провал. Е, провалихме се — тя вдигна тънкия си показалец към Конев, без да го поглежда. — Някои хора искат да променят Вселената по тяхно усмотрение. Каквото не им харесва — преправят го със сила или воля. Само че Вселената е извън нечия воля, колкото и да я притискаш. Не знам дали Настяспенская е права или не. Не знам дали теорията на Албърт е вярна или не. Но знам едно — каквото и да мислят, каквото и да мисли всеки учен за мозъка, те имат предвид приемливо нормален мозък. Мозъкът на академик Шапиров не е нормален. Двайсет процента от него не функционират — те са мъртви. Останалите сигурно са увредени и факта, че е в кома от седмици, го потвърждава. Всеки разумен човек би осъзнал, че Шапиров не може да мисли по нормален начин. Неговият мозък е като армия в… в отстъпление. Като фабрика с разстроено оборудване. Проблясва случайно, излъчвайки разбити мисли, разпръсквайки парчета, отломки памет. Някои хора — тя отново посочи — няма да го признаят, тъй като считат, че ако настояват достатъчно силно и шумно, очевидното ще отстъпи, а невъзможното ще се сбъдне.

Конев също се освободи и стана. Бавно се обърна и погледна към Калинина. Морисън се удиви. Конев наистина я гледаше. И на лицето му нямаше нито гняв, нито омраза, нито презрение. Погледът му беше гузен, с отсянка на презрение към самия него.

И все пак гласът на Конев остана спокоен и твърд, премествайки погледа си от Калинина към Боранова:

— Наталия, тази гледна точка беше ли спомената преди да се впуснем в това пътешествие?

— Имаш предвид, дали София ми е казвала всичко това и преди? Не го е казвала.

— Имаме ли причини да се тормозим с членове на екипажа, които нямат вяра в делото ни? Защо такава личност се е съгласила да участва в това пътешествие?

— Защото съм учен — отвърна Калинина, като също се обърна към Боранова. — Защото исках да изпробвам въздействието на изкуственото електрическо поле върху биохимичните взаимодействия. Това беше направено, така че за мен пътешествието е успех, а също и за Аркадий, защото кораба се държа според очакванията, и за Албърт, тъй като сега доказателствата за теорията му са по-силни, отколкото преди да дойде тук, и за тебе, Наталия, понеже ни доведе тук и вероятно ще ни върнеш обратно невредими. Но за един — тя посочи Конев — то беше провал, а умственото равновесие на претърпелия поражение би било подпомогнато от честното признание на провала.

„Отмъщава си“, каза си Морисън.

Но Конев не се сви под атаката на Калинина. Остана изненадващо спокоен и каза отново на Боранова:

— Не е така. Това е изопачаване на истината. От самото начало беше ясно, че не можем да очакваме Шапиров да мисли така, както мислеше когато беше напълно здрав. Беше напълно вероятно да получим значещи късчета примесени с безсмислици и маловажни неща. Така и стана. Надявах се да получим по-висок процент значеща информация в този неврон, непосредствено след синапса. Но сгреших. Това прави задачата ни по-трудна, но не и невъзможна. Приехме повече от сто фрази и образи, които успяхме да спасим от мисленето на Шапиров. Не забравяйте „n по c е равно на m върху s“, което може да се окаже важно. Нямаме причина да мислим за това, като за нещо незначително.

— Мислил ли си, Юрий — попита Боранова, — че е възможно тази част от математически израз да представлява нещо, което Шапиров да е търсил и да е открил, че липсва?

— Помислих за това, но защо в такъв случай трябва да стои в ума му? Със сигурност си струва да се проучи. И колко ли от онова, което ни се струва маловажно и безсмислено, ще промени значението си, ако само една фраза ни даде нужния намек. С всяка стъпка напред нещата могат по-лесно да заемат своето място. В този момент определено нямаме причини да заявим, че това пътешествие или част от него е провал.

Боранова леко кимна.

— Е, нека се надяваме, че си прав, Юрий, но както вече попита Аркадий, какво ще правим сега? По твое мнение какво трябва да направим?

— Има едно нещо, което все още не сме изпробвали — много бавно каза Конев. — Опитахме приемане извън неврон, в неврона, в аксона, в дендритите, през синапса, но във всеки отделен случай се намирахме в кораба, зад тези навярно изолиращи стени.

— В такъв случай ти предлагаш да се направи опит извън кораба, в самата клетъчна течност? Помни, че този наблюдател пак ще бъде в пластмасовия костюм.

— Синтетичният костюм не е толкова дебел, колкото пластмасовия корпус на кораба. Вероятно изолиращия ефект ще бъде по-малък. Освен това не е необходимо компютъра да се намира в костюма.

— Кого имате предвид? — попита Морисън с нарастваща тревога.

Конев го погледна хладно.

— Има само една възможност, Албърт. Компютърът е изработен по ваш проект и пасва на вашия мозък. По неволя вие сте най-чувствителен към мислите на Шапиров. Ще бъде голяма глупост да се изпрати някой друг. Вас имах предвид, Албърт.