Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (86)

85.

Морисън пръв наруши мълчанието.

— Да не би да сте дошли да ме изпратите, Юрий? — каза той малко дрезгаво. — Ако е така, довиждане. Заминавам.

Изречението прозвуча фалшиво в ушите му. Сърцето му туптеше силно.

Юрий отмести очи, колкото да отправи бърз поглед към Морисън, след което ги върна в първоначалната посока.

— Елате, София — рече Морисън.

Със същия успех можеше да не казва нищо. Когато най-накрая тя заговори, думите й бяха към Конев:

— Какво искаш? — остро попита тя.

— Американеца — отвърна Конев с глас, който не беше по-мек от нейния.

— Ще го отведа.

— Недей! Нуждаем се от него. Той ни измами — гласът на Конев стана по-тих.

— Така твърдиш ти — каза Калинина. — Имам заповед. Трябва да го отведа до самолета и да видя как се качва. Не можеш да го вземеш.

— Не е нужен само на мен. Нужен е на нацията.

— Кажи ми! Хайде, кажи ми! Кажи, че Майка Русия се нуждае от него и ще се изсмея в лицето ти.

— Не твърдя подобно нещо. Съветският съюз има нужда от него.

— Безпокоиш се само за себе си. Махни се от пътя ми!

Конев застана между лимузината и останалите двама.

— Не! Не разбираш колко е важно да остане тук. Повярвай ми! Вече изпратих доклад в Москва.

— Сигурна съм. Мога също да предположа до кого е доклада. Но стария мърморко няма да успее да направи нищо. Само вдига шум и всичко добре го знаем. Няма да посмее да каже дума в президиума. Дори да го направи, Албърт отдавна ще си е отишъл.

— Не. Няма да си отиде.

— София, аз ще се погрижа за него. Отвори вратата на лимузината — заяви Морисън.

Усети, че леко трепери. Конев не беше едър, но изглеждаше жилав и очевидно беше решен на всичко. Морисън не вярваше, че от него може да излезе добър гладиатор при каквито и да са условия, а сега определено не се чувстваше във форма.

Калинина вдигна ръка с длан към Морисън.

— Стойте там, Албърт! — след това се обърна към Конев. — Как ще ме спреш? Имаш ли оръжие?

— Не — погледна изненадано Конев. — Не, разбира се. Носенето на оръжие е незаконно.

— Така ли? Но аз имам — тя измъкна от джоба на якето си малък предмет, който почти се скриваше в юмрука й, а малкото му дуло проблесна между показалеца и средния й пръст.

— Парализатор — отстъпи Конев, а очите му се разшириха.

— Разбира се. По-лошо от пистолет, нали? Помислих си, че можеш да се опиташ да ни попречиш и се приготвих.

— Носенето на парализатор също е незаконна.

— В такъв случай можеш да докладваш, а аз ще обясня, че съм го взела, за да изпълня заповедите, въпреки престъпната ти намеса. Сигурно ще получа похвала.

— Няма да получиш. София… — Конев направи крачка напред.

Тя отстъпи крачка назад.

— Не се приближавай! Готова съм да стрелям и бих го направила дори и да стоиш там, където си. Не забравяй какво прави парализатора. Разбърква мозъка ти. Не ми ли го каза веднъж? Ще изпаднеш в безсъзнание и ще се събудиш с частична амнезия. Ще са ти нужни часове, а може би и дни, за да се възстановиш. Чувала съм, че някои хора никога не са се възстановили напълно. Представи си, че забележителния ти мозък никога не успее да възстанови фините си гънки.

— София! — каза отново Конев.

— Защо използваш името ми? — каза тя през почти стиснати устни. — Последния път, когато го употреби, каза: „София, никога вече няма да си говорим, никога вече няма да гледаме един към друг.“ Сега ми говориш, гледаш към мен. Махай се и спазвай обещанието си, жалък…

Морисън не разбра руската дума, която Калинина употреби.

— София — каза за трети път пребледнелия Конев, — изслушай ме! Щом искаш, вярвай, че всяка дума, която някога съм казвал е лъжа, но сега ме изслушай! Американецът е смъртоносна заплаха за Съветския съюз. Ако обичаш родината си…

— Уморена съм от любов. И какво ми даде тя?

— А на мен какво ми даде? — прошепна Конев.

— Ти обичаш само себе си — горчиво възкликна Калинина.

— Не! Продължаваш да го твърдиш, но не е вярно. Ако сега говоря за себе си, то е само защото аз мога да спася родината ни.

— Вярваш ли си? — попита Калинина. — Наистина ли го вярваш? Ти си луд.

— Ни най-малко. Знам собствената си цена. Няма да позволя на нищо да ме възпре, дори и на тебе. Заради нашата страна и моята работа, аз те изоставих, изоставих и детето си. Трябваше да се разкъсам на две и да изхвърля по-добрата част от себе си.

— Твоето дете? Нима поемаш отговорността?

Конев отпусна глава.

— Как иначе можех да те накарам да се махнеш? Как иначе можех да бъда сигурен, че нищо няма да попречи на работата ми? Обичам те. Винаги съм те обичал. През цялото време знаех, че детето е мое и не би могло да бъде на никой друг.

— Толкова силно ли искаш Албърт? — парализатора в ръката й не потрепваше. — Казваш, че детето е твое, че ме обичаш само за да ти дам Албърт, а след това отново ще го отречеш? Колко ниско е мнението ти за интелигентността ми.

— Как мога да те убедя? — поклати глава Конев. — Е, след като съзнателно съм отхвърлил всичко, не мога да очаквам отново да си го върна, нали? Но ще ми върнеш ли американеца за благото на нашата нация? А след това можеш да ме отхвърлиш. Ще ми позволиш ли да ти обясня защо се нуждаем от него?

— Няма да повярвам на обясненията ти — Калинина отправи бърз поглед към Морисън. — Албърт, чувате ли този човек? Не знаете с каква жестокост отхвърли мен и дъщеря ми. Сега очаква да му повярвам, че през цялото време ме е обичал.

И Морисън се чу да казва:

— Вярно е, София. Обича ви и винаги ви е обичал отчаяно.

Калинина замръзна. Свободната й ръка посочи към Морисън, докато очите й не се отделяха от Конев.

— Откъде знаете, Албърт? И вас ли е излъгал?

— Той знае — изкрещя възбудено Конев. — Признава го. Видя ли? Почувствал го е с компютъра. Ако сега ме оставиш да ти обясня, ще повярваш на всичко.

— Албърт, вярно ли е? — попита Калинина. — Потвърждавате ли думите на Юрий?

Морисън млъкна, за съжаление прекалено късно, но очите му го издаваха.

— София, моята любов не се е променяла — заяви Конев. — Страдах като тебе. Но дай ми американеца и всичко ще свърши. Повече няма да се опитвам да избягвам пречките. Ще върша работата си и ще имам теб и моето дете, каквото и да ми струва. И проклет да съм, ако не се справя и с двете задължения.

Калинина се взря в Конев, а очите й неочаквано плувнаха в сълзи.

— Искам да ти повярвам — прошепна тя.

— Тогава повярвай. Американецът ти го каза.

Като насън Калинина тръгна към Конев, с парализатора насочен настрани.

— Вашите заповеди… към самолета! — изкрещя Морисън и се втурна към тях.

Но се сблъска с нечие тяло. Обхванаха го нечии ръце, стиснаха го здраво и нечий глас каза в ухото му:

— Спокойно, другарю американец! Не нападай двама добри съветски граждани.

Беше Валерия Палерон, която го държеше със здрава хватка.

Калинина също така плътно се прилепи до Конев, макар и с друга цел. Парализаторът все още стоеше в отпуснатата й дясна ръка.

— Другарю академик, другарю доктор! — викна Палерон. — Ще ни видят. Да се върнем в стаята на американеца. Хайде, другарю американец, и се дръжте кротко или бъда принудена да ви нараня.

Конев зърна погледа на Морисън и му отправи триумфална усмивка. Имаше всичко — жена си, детето си и американеца си. Мечтата на Морисън да се върне в Америка се спуска като сапунен мехур и изчезна.