Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (21)

20.

Обядваха в силно осветена стая. Част от стената и целият таван бяха електролуминесцентни. Боранова ги посочи с очевидна гордост и Морисън се сдържа от оскърбителни сравнения със Съединените щати, където електролуминесценцията беше широко разпространена.

Не показа и изненадата си от факта, че въпреки електролуминесцентното осветление, в центъра на тавана беше закачен малък полилей. Не допринасяше много към светлината, но несъмнено караше стаята да изглеждаше по-малко антисептична.

Както беше споменала Боранова, към тях се присъедини пети човек, който се представи като Юрий Конев. „Неврофизик като вас, Албърт“ — поясни му Боранова.

Конев притежаваше някаква мрачна хубост и въпреки че беше на около трийсет и пет години, около него витаеше атмосфера на непохватна младост. Разтърси ръката на Морисън с любопитство и каза:

— Много се радвам да се запозная с вас.

Думите бяха произнесени на много добър английски, с отчетлив американски акцент.

— Предполагам, че сте били в Съединените щати — каза Морисън, също на английски.

— Две години специализирах в Харвардския университет. Това ми даде чудесната възможност да практикувам английския си.

— Въпреки това — намеси се на руски Боранова, — д-р Албърт Морисън се справя много добре с нашия език. Юрий, ние също трябва да му дадем възможност да го използва в нашата страна.

— Разбира се — съгласи се на руски Конев.

Морисън почти беше успял да забрави, че се намира под земята. Стаята нямаше прозорци, но това беше често срещана практика при офисите в големите сгради, дори и над земята.

Храната не беше нищо забележително. Аркадий Дежньов се хранеше с мълчаливо съсредоточение, а София Калинина изглеждаше отнесена. Хвърляше случайни погледи към Морисън, но игнорираше напълно Конев. Боранова наблюдаваше всички, но не казваше почти нищо. Изглеждаше доволна да предостави тази възможност на Конев.

— Д-р Морисън — заговори Конев, — трябва да ви кажа, че внимателно следя работата ви.

Морисън, който с апетит ядеше гъста зелева супа, погледна към него с усмивка. Откакто беше в Съветския съюз, това беше първото споменаване на неговата, а не на тяхната работа.

— Благодаря ви за интереса. Наталия и Аркадий ме наричат Албърт. Ще ми бъде трудно да отговарям на различни имена. Нека да се обръщаме един към друг с малки имена през краткото време, което остава до завръщането в родината ми.

— Помогнете ни — вмъкна тихо Боранова — и времето наистина ще бъде кратко.

— Без условия — възрази Морисън, също толкова тихо. — Искам да си тръгвам.

Конев повиши глас, като че ли искаше да върне разговора към избраната от него тема.

— Албърт, трябва да призная, че не успях да възпроизведа опитите ви.

Морисън стисна устни.

— Същите оплаквания получих и от неврофизици в Съединените щати.

— Имате ли някакво възможно обяснение? Академик Шапиров е силно заинтригуван от вашата теория и твърди, че вероятно сте прав, ако не изцяло, то поне частично.

— А-ха! Но Шапиров не е неврофизик, нали?

— Не, но има извънредно силно чувство за онова, което би могло да бъде правилно. Не си спомням да е казал за нещо, че го смята за вярно и то да не се е оказало наистина вярно или поне отчасти. Казва, че сте на път да създадете интересна ретранслаторна станция.

— Ретранслаторна станция ли? Не знам какво означава това.

— Веднъж го чух случайно. Без съмнение е казал на глас някакви свои мисли — Конев хвърли пронизващ поглед към Морисън, като че ли очакваше отговор на забележката си.

— Онова, което съм направил — отвърна Морисън — е създаването на нов тип анализ на мозъчните вълни и по-специално търсенето на специфична мрежа в мозъка, която е отговорна за творческите мисли.

— В тази насока може би сте прекалено оптимистично настроен, Албърт. Не успях да се убедя, че тази ваша мрежа наистина съществува.

— Моите резултати го посочват ясно.

— При маймуни и кучета. Не е сигурно до каква степен можем да екстраполираме тази информация за много по-сложната структура на човешкия мозък.

— Признавам, че не съм работил анатомично с човешки мозъци, но внимателно съм анализирал човешки мозъчни вълни и резултатите потвърждават хипотезата ми за творческите структури.

— Именно това не успях да възпроизведа и предполагам, че американските изследователи са имали същия проблем.

Морисън повдигна рамене.

— Правилният анализ на мозъчните вълни е извънредно труден и никой не е отдал на тази задача годините, които аз посветих.

— Или пък не е притежавал подходящо компютърно оборудване. Разбрах, че сте създали своя програма за анализ на мозъчните вълни, нали?

— Да, така е.

— И сте я описали в литературата?

— Разбира се. Ако постигна някакви резултати с неописана програма, те няма да струват нищо. Кой би потвърдил резултатите ми, ако не притежава еквивалента програма?

— Все пак, на миналогодишната неврофизична конференция в Брюксел чух, че непрекъснато модифицирате програмата си и сте се оплаквали, че липсата на потвърждения идва от недостатъчно сложните програми, които не могат да извършват с задоволителна точност Фурие-анализ.

— Не, Юрий, не е вярно. Напълно е невярно. Променям програмата си от време на време, но описвам подробно всяка модификация в „Къмпютър тикнолъджи“. Опитах се да публикувам данните в „Американски журнал по неврофизика“, но през последните години те не приемат статиите ми. Ако останалите се задоволяват с четенето само на това списание и не следят останалите публикации, вината не е моя.

— И все пак… — Конев спря и се намръщи, като че ли не беше сигурен в мисълта си. — Не съм сигурен, че трябва да го кажа, за да не ви настроя враждебно.

— Не се притеснявайте. През последните няколко години се научих да приемам всякакви забележки — враждебни, саркастични и, най-лошото, съжалителни. Привикнах към тях. Между другото, това пиле не е лошо.

— Това е меню за гости — промърмори Калинина. — Твърде мазно е, а това е лошо за фигурата.

— Ха! — възкликна шумно Дежньов. — Лошо за фигурата! Това е американска забележка, която няма смисъл на руски. Баща ми винаги казваше: „Тялото знае от какво се нуждае. Заради това някои неща са вкусни.“

— Това е рецепта за самоубийство — възрази Калинина с очевидно отвращение.

Морисън забеляза, че Конев не погледна към младата жена по време на това отклонение.

— Започнахте да казвате нещо, Юрий? Нещо, което щяло да ме настрои враждебно.

— Албърт, вярно ли е, че сте дали програмата си на ваш колега, който е работил на вашия компютър, но въпреки това не е успял да възпроизведе резултатите ви.

— Вярно е — потвърди Морисън. — Поне така каза колегата ми, който е доста способен човек.

— Подозирате ли, че е излъгал?

— Не. Просто наблюденията са толкова деликатни, че ако се опитате да ги направите и сте убеден в провала им, те наистина ще се провалят.

— А не би ли могло да се възрази, Албърт, че вашата убеденост в успеха води към въображаеми постижения?

— Възможно е — каза Морисън. — Това ми беше казано на няколко пъти. Но не мисля, че е така.

— Още един слух — рече Конев. — Мразя да го повтарям, но изглежда важен. Вярно ли е, че сте заявили, че по време на анализите ви на мозъчни вълни, вие неколкократно се почувствали истински мисли?

— Никога не съм заявявал подобно нещо в писмена форма — енергично възрази Морисън. — Веднъж или два пъти съм споменавал на колеги, че по време на анализ на мозъчни вълни на няколко пъти ми се е струвало, че в мозъка ми проникват външни мисли. Не бих могъл да кажа дали мислите са били изцяло мои или мозъчните ми вълни са резонирали с тези на изучавания обект.

— Възможен ли е такъв резонанс?

— Предполагам. Мозъчните вълни създавам микроскопично променливо електромагнитно поле.

— А-ха! Предполагам, това е накарало академик Шапиров да направи онази забележка за ретранслатора. Мозъчните вълни винаги създават електромагнитно поле, независимо дали се анализират или не. Вие не резонирате, ако това наистина е резонанс, на мислите на някой друг присъстващ, независимо от интензивността на мисленето ви. Резонансът се появява само когато сте зает с изучаването на мозъчните вълни с помощта на вашия компютър. Вероятно той действа като ретранслаторна станция, като усилва мозъчните вълни на изучавания обект и ги проектира във вашия мозък.

— Нямам доказателства, освен няколко бегли впечатления. Те не са достатъчни.

— Може би. Човешкият мозък е далеч по-сложен, от който и да е друг къс материя.

— А делфините? — попита с пълна уста Дежньов.

— Това са отживелици — възрази незабавно Конев. — Те са интелигентни, но мозъците им са прекалено заети с подробностите на плуването, за да остане място за творческо мислене, сравнимо с човешкото.

— Никога не съм изучавал делфини — каза Морисън с безразличие.

— Оставете делфините — продължи нетърпеливо Конев. — Просто се концентрирайте върху факта, че вашият компютър, ако се програмира подходящо, може да действа като ретранслатор, предавайки мисли от мозъка на обекта, който изучавате, във вашия мозък. Ако е така, Албърт, тогава ние се нуждаем само от вас и от никой друг на света.

Морисън се намръщи и избута стола си настрани от масата.

— Дори да мога да доловя мисли с помощта на компютъра си — нещо което никога не съм заявявал и което отричам — каква е възможната връзка с миниатюризацията?

Боранова се изправи и погледна часовника си.

— Време е. Нека да отидем и да видим Шапиров.

— Онова, което той твърди е без значение.

— Ще видите — каза Боранова със стоманена нотка в гласа си, — че той няма да каже нищо, но въпреки това ще бъде извънредно убедителен.